Даниел Стийл
Вълшебна нощ (13)

13

Заминаването на Жан-Филип постави Валери пред нови изпитания. Трябваше да се научи да жонглира между работата и децата. А работата като консултант на „Бомон-Севини“ допълнително усложни ситуацията. Без него й се налагаше да се оправя съвсем сама с децата през уикендите. Работеше от сутрин до вечер, носеше си работа и у дома. Захващаше се с нея, когато децата си легнеха. Заспиваше над документите всяка нощ и често се събуждаше изтощена.

Консултантската работа изискваше време, макар да не беше сложна. Предоставяше на шефовете на фирмата постоянна оценка на продуктите им и информация дали вървят в правилната посока. Познанията й, натрупани през годините във „Вог“, нейният изтънчен вкус и стил бяха безценни. Консултантската работа й хареса. Вече бе направила три презентации, с които предлагаше различни начини за подобряване на колекциите. Компанията се интересуваше от международния пазар и в момента се съсредоточаваше върху Азия, по същите причини, поради които Жан-Филип отиде да работи там. В Китай можеха да се направят страхотни пари. Валери вложи много труд в презентациите си, които бяха добре оценени.

Работеше отблизо с директора, Шарл де Бомон, който бе един от собствениците на компанията. Баща му бе притежавал известна търговска марка, която продал на китайците преди две години, а сега синът се беше ориентирал към същия пазар. Той бе финансист, но разбираше от мода и си сътрудничеше с Валери. Беше французин на трийсет и шест години, който приличаше на манекен и флиртуваше неуморно с всяка жена в службата. Шарл де Бомон вероятно бе най-красивият мъж, когото Валери бе виждала, макар да я отблъскваше фактът, че бе ужасен женкар. Тя се държеше изключително делово с него, въпреки усилията му да я очарова. Трябваше да признае обаче, че вкусът му беше безукорен. Разбираше какво Валери се опитва да постигне в презентациите си и често й помагаше с нови идеи, които двамата усъвършенстваха. И колкото и да й бе неприятно да го признае дори само на себе си, бяха чудесен екип. Партньорът му почти не се занимаваше с модния аспект от бизнеса, а само с финансите, така че Валери почти нямаше контакти с него. Всичките й срещи бяха с Шарл, а той винаги успяваше да ги насрочи в края на работното й време във „Вог“, уж за да я улесни. Така неизбежно се озоваваше сама с него в кабинета му, след като всички си бяха тръгнали. Обикновено я канеше на вечеря, а тя му благодареше и отказваше, тъй като трябваше да се прибере при децата.

— Мъжът ти не може ли да се погрижи за тях? — раздразнено попита той една вечер. — Искам да обсъдим още много неща за следващата ти презентация.

Биваше го да удължава срещите.

— Съпругът ми е в Китай — заяви тя и си облече палтото.

Беше девет и половина и гувернантката щеше да е бясна, а децата — заспали. Валери мразеше да не ги види в края на деня, но срещите й с Шарл винаги я караха да закъснява.

— На пътешествие ли е там? — попита Шарл с интерес.

— Работи в Пекин — разсеяно отговори тя.

Мислеше за гувернантката, която недоволстваше задето си тръгва толкова късно от работа, а трябваше да се върне там рано на следващата сутрин, за да може Валери да остави Жан-Луи в училище и да стигне навреме във „Вог“.

— Разделени ли сте? — полюбопитства той.

— Не. Той получи страхотна възможност там, а аз останах във „Вог“.

Шарл кимна.

— Харесва ли му в Китай? Аз също работих там две години.

— Не му харесва. Там е от септември.

— Сигурно ти е трудно сама с децата… — каза той със съчувствие.

— Така е — усмихна се тя. — И затова не искам да ядосвам гувернантката. Имам нужда от нея.

— Трябва да наемеш жена, която да живее в дома ти. Това ще ти осигури повече свобода. Не можеш да бягаш от събрания, за да се прибереш при децата — каза той с неодобрение.

— Не бягам от събрания. Почти десет часът е — любезно го поправи тя.

— Защо не свършим това утре? И да планираме и вечеря — практично каза той. — Няма да ни се налага да прибързваме толкова.

Шарл се опита да представи поканата като напълно делова, но Валери се чувстваше неудобно да вечеря с него. Неизбежно щяха да закъснеят. А и той беше красив ерген, а тя — омъжена жена. Не се ласкаеше от това, че си пада по нея, но нямаше да изглежда добре. Беше сигурна, че и Жан-Филип не би одобрил идеята. Тя самата нямаше да е доволна, ако той оставаше до късно на делови срещи с жени, последвани от вечери. По разговорите им съдеше, че работи у дома всяка вечер и не води никакъв светски живот. С нея бе същото откакто той замина. Беше се натоварила със страшно много неща и й оставаше време само за работата и децата. Не се забавляваше, дори не бе ходила на кино през шестте седмици след отпътуването на Жан-Филип.

— Говоря съвсем сериозно — каза Шарл докато слизаха надолу с асансьора. — Да се видим утре в службата, за да довършим нещата, и да продължим на вечеря в дома ми. Ще поръчам суши, ако го харесваш.

— Предпочитам да не го правим — откровено отговори тя. — Аз съм омъжена. Ще се чувствам неудобно в апартамента ти.

Той се засмя.

— О, за бога. Няма да те изнасиля, Валери. Успокой се. Имам си приятелка.

Тя се почувства тъпо и се съгласи да се видят в кабинета му на другия ден.

— Да те откарам ли до вас? — невинно попита той, когато я видя да вади телефона си, за да повика такси.

Тя го погледна притеснено.

— Няма проблем. Днес дойдох без кола. Обикновено използвам такситата на Г7. Ще дойдат след минута.

— Не ставай глупава. Къде живееш?

Колата му — Астън Мартин, беше паркирана пред сградата на компанията.

— Живея съвсем близо до теб. Ще си бъдеш у дома преди таксито да стигне дотук.

Тя се поколеба за миг, после се настани в елегантната спортна кола. Говориха за бизнеса, докато стигнаха до кооперацията й. Шарл се държеше съвсем разумно и тя се почувства глупаво заради притесненията си. Сигурно я бе помислил за луда.

— Благодаря, че ме докара — каза тя любезно.

— Ще се видим утре.

Той й се усмихна и изфуча, а тя влезе и забърза нагоре. Гувернантката изглеждаше ядосана, както и беше очаквала.

— Ужасно съжалявам, Матилде — извини се тя. — Имах важна среща. И утре ми предстои същото. Можеш ли да останеш до по-късно?

Жената кимна в съгласие. Това си бяха допълнителни пари за нея, а и бе свикнала да стои до късно, когато Жан-Филип и Валери излизаха. Но сега искаше да се прибере при съпруга си, за което Валери почти й завиждаше. Всичко бе толкова сложно без Жан-Филип. Нямаше партньор, нито подкрепа, а само платена помощ, която макар и ограничена бе по-добра от нищо.

След като жената си тръгна, Валери извади презентацията, надраска няколко забележки по нея и се зачуди какво ли искаше Шарл да обсъждат на другия ден. Всичко изглеждаше готово. Прибра я в куфарчето, отговори на няколко имейла, провери съобщенията си и погледна спящите деца. Струваше й се, че вече не успява да наваксва. Вечно изоставаше. Остана със същото усещане и на следващия ден във „Вог“. Наложи й се да се справи с куп проблеми и пристигна на срещата с Шарл с половин час закъснение.

— Съжалявам. Имах откачен ден в списанието — извини се тя.

— Не се тревожи — спокойно отвърна той. — Всъщност, защо не отидем направо у нас? Помолих портиера да вземе сушито. Ще можем да вечеряме и работим едновременно. Няма смисъл да започваме тук.

Почувства се неудобно да възрази и го последва навън. Шарл живееше само на няколко пресечки от нея, във великолепна мансарда в стара кооперация, която гледаше към Сена и кей Волтер. Валери излезе на балкона и остана възхитена от гледката, а Шарл й подаде чаша шампанско.

— Благодаря — любезно каза тя.

Отпи и се загледа към Десния бряг от другата страна на реката и стъкления купол на Гран Пале. Това бе една от най-прекрасните гледки в Париж.

— Шампанското ще ни помогне в работата — увери я той усмихнат.

Прислужникът му бе подредил масата в елегантната кухня от черен гранит. Тя извади презентацията и я сложи на плота.

— Хайде да се занимаваме с това след вечеря — небрежно подхвърли Шарл и извади платото със суши от хладилника.

Храната очевидно беше от тузарски японски ресторант, а не от кварталната кръчма, откъдето тя купуваше за вкъщи. Шарл отвори бутилка прекрасно бяло вино, а сушито беше невероятно вкусно. След като приключиха с вечерята Шарл я запозна с последните си идеи за проекта, които изглеждаха вдъхновяващо. Помагаха си в корекциите на оригиналния план и доста го подобриха. Шарл бе гений в работата си, предложенията му бяха по-блестящи от нейните. Два часа по-късно и двамата смятаха, че разполагат с идеален продукт, с който могат да се гордеят. Валери бе доволна задето отделиха допълнително време, за да усъвършенстват презентацията. А и беше забавно да работи с него.

— Обичам да работя с теб, Валери — каза той, като се облегна на стола и й се усмихна. — Трябва да го правим по-често. А и разсъждавам по-добре у дома, отколкото в службата. Тук няма какво да ме разсейва.

Валери трябваше да признае, че това бе вярно. Някои от идеите му бяха блестящи, а добавеното от нея ги направи още по-впечатляващи.

— И на мен ми е приятно да работя с теб — усмихна се тя.

Шарл беше умен, делови и компетентен.

— Би ли се съгласила да дойдеш на театър с мен някой ден? — небрежно подхвърли той. — Макар да си омъжена жена — подкачи я той. — Щом съпругът ти живее в Пекин, а ти си тук, трябва да излизаш и да се забавляваш понякога. Той колко често се прибира у дома?

— Планира да си идва на всеки два месеца. Очаквам го след няколко седмици.

— Точно така. Бих искал да отидем на театър. Или на вечеря. Колкото повече се опознаем, толкова по-добре ще работим заедно — каза той сериозно и Валери се замисли дали беше прав. — А ако предпочиташ, можем да отидем и на балет — невинно каза Шарл. — В момента има великолепно изпълнение на „Лебедово езеро“.

— Обичам и театър, и балет — усмихна се тя. — Много мило от твоя страна.

Не искаше да изглежда неблагодарна, макар да се чувстваше неудобно. Но пък Шарл се прояви като джентълмен.

— Нуждаеш се от почивка. Поне една вечер без работа и деца.

Валери знаеше, че е така, но досега не успяваше да се справи с това и балансът й се изплъзваше. Вече дори нямаше какво да каже на Жан-Филип, когато се чуеха, защото само работеше, а после тичаше у дома да види децата, преди да заспят. Не беше се срещала с никой от приятелите им откакто той замина.

— Да, ще бъде забавно — съгласи се тя и благодари за вечерята. Шарл настоя да я закара и тя прие.

Валери се чувстваше като кинозвезда в лъскавия Астън Мартин. Шарл беше изцяло отдаден на успеха на компанията си и перфекционист по отношение на продуктите им. По пътя към дома й не скри, че е впечатлен от чудесната й работа по проектите. Целуна я леко по бузата, а тя още веднъж му благодари за вечерята.

Изненада се, когато след два дни той й звънна. Презентацията, върху която работиха по време на вечерята, бе готова, а новата бе насрочена за след три седмици.

— Всичко е уредено — победоносно заяви той. — Наложи се да им обрека първородното си дете, но се снабдих с билети за балета утре вечер. „Лебедово езеро“. Надявам се да ти хареса. Примабалерината е страхотна. Гледах я миналия сезон.

За Валери беше изненада. Мислеше, че Шарл просто си говори онази вечер; но сега, след като бе положил такива усилия за билетите, се чувстваше неудобно да отхвърли поканата му.

— Много любезно от твоя страна, Шарл — каза Валери притеснена. — Не предполагах, че ще отидем толкова бързо.

— Бих искал да се опознаем, Валери. Ти си впечатляваща жена. Мисля, че сме страхотен екип. Можем да работим и по други проекти заедно.

Звучеше така, сякаш имаше наум нещо определено, и това я накара да приеме поканата му.

— Благодаря ти. Ще видя дали гувернантката ще се съгласи отново да остане до късно.

— Кажи й, че няма избор — весело предложи той.

— Или пък… може да оставим децата при майка ми — пошегува се Шарл. — Колко деца имаш?

— Три — отговори тя. — На две, три и пет години. Майка ти надали ще се зарадва.

Той се засмя.

— Добре си поработила. Три деца за четири години. Олеле!

— Много са сладки и са добри деца.

— И майка им е такава. Бих искал да ги видя някой път. Всъщност, ще те взема утре вечер преди балета, може да ни запознаеш. Резервирах и маса в „Ален Дюкас“ в „Плаза Атене“ след представлението.

Шарл наистина се бе постарал заради нея, планираната вечер бе доста скъпа. Единственото, което не й харесваше, бе, че ужасно й приличаше на първа среща. Но пък, след като работеше за него, а и с него, щеше да е грубо да откаже, особено като ставаше дума за „Лебедово езеро“.

— Много ти благодаря — учтиво каза тя.

На следващата вечер, когато дойде да я вземе, тя вече го очакваше, издокарана в семпла черна рокля и черно палто. Матилде се съгласи да остане до късно при децата. Шарл изглеждаше страхотно — елегантен, в тъмен костюм. Както му беше обещала, тя доведе облечените в пижами деца да се запознаят. Жан-Луи се ръкува с него, Изабела направи смешен реверанс в старомоден френски стил, както я бяха учили, а Деймиън само го гледаше вторачено.

— Къде ще водиш мама? — разтревожена попита Изабела.

— На балет — отговори й Валери. — Където танцуват красиви балерини в роклички като твоята и розови балетни пантофки.

— Може ли и ние да дойдем? — попита Изабела със светнали очи.

Майка й се наведе, целуна я и обеща, че някой ден ще ги заведе на балет.

— Това е само за момичета — намеси се Жан-Луи.

После Матилде отведе децата по стаите, беше време да си лягат.

— Много са сладки — отбеляза Шарл. — Свършила си чудесна работа.

Валери се усмихна доволно. Излязоха от дома й и си бъбриха весело на път към операта.

Местата им бяха в ложа на първия ред. По време на антракта пиха шампанско в бара, а вечерята в „Ален Дюкас“ беше превъзходна. Деликатни бели трюфели, внос от Италия, и скъпо вино.

— Чувствам се много разглезена — каза Валери, докато се наслаждаваше на шоколадовото суфле за десерт.

Белите трюфели бяха незабравими. Беше ги опитвала само веднъж преди това. Срещаха се единствено в определен район в Италия, никъде другаде.

— Заслужаваш да бъдеш глезена, Валери — кротко отговори Шарл. — Работиш прекалено много.

— Ти също — отвърна тя.

— Аз имам само една работа. А ти имаш две и вършиш чудеса и в двете. Не мисли, че не забелязвам всичко, което правиш. А и аз не се прибирам у дома при три деца всяка вечер. Личи си, че и с тях се справяш чудесно. Направо си Жената Чудо — направи й комплимент той, после я погледна сериозно. — Изненадан съм, че съпругът ти е приел работа в Пекин и те е оставил да се грижиш за три деца съвсем сама. Иска прекалено много от теб.

— Нямахме избор. Предложението, което му направиха, бе неустоимо. Аз пък не исках да изгубя мястото си във „Вог“. А малко преди той да замине твоята фирма ми предложи консултантско място. Струва ми се, че точно сега трябва да съм в Париж. Той пък смяташе, че трябва да замине за Пекин. Опитваме се да се справим — искрено каза тя.

— И как се справяш? — загрижено попита той.

— Прекалено рано е да се каже. Тичам като луда и засега успявам.

— Не е лесно да запазиш брака си, когато ви делят десет хиляди километра. Китай е съвсем различен свят. Мисля, че си постъпила разумно като си отказала да заминеш. Нямаше да си щастлива там. Може би в Шанхай или Хонконг, но не и в Пекин. Градът е ужасен, макар че всички големи френски дизайнери отварят магазини там. Но ти имаш важна работа тук, особено сега с нас.

— Харесвам това, което правя — усмихна му се тя. — Чудесна възможност е за мен. Винаги съм искала да се занимавам с консултиране и да работя в истинския свят, а не само като редакторка.

— Много ни помагаш. Надявам се да имаме повече възможности да работим заедно — каза той тихо, после сложи ръка върху нейната. — Ти си изключителна жена. Искам да те виждам по-често.

Валери се изчерви и бързо отдръпна ръката си. Шарл беше неустоимо чаровен и й се струваше, че я ухажва. Но пък как бе възможно това? Да, той си беше женкар, но защо му беше да сваля омъжена жена с три деца.

След вечерята я закара до дома й, но тя не го покани на питие — виждаше й се прекалено. После той се обърна към нея и я погледна сериозно. Дългите й елегантни крака бяха кръстосани под красивата черна рокля.

— Кога мога да те видя отново? Утре твърде рано ли ще бъде?

Тя се изненада от въпроса. Шарл беше наясно, че е омъжена и има малки деца, но също така знаеше, че съпругът й бе заминал за година. Сигурно мислеше, че бракът им се разпада и по тази причина Жан-Филип е заминал.

— Аз… не мисля, че трябва — отвърна тя просто, не искаше да го обиди. — Забавлявах се чудесно, но не искам да оставям у никого впечатлението, че излизаме по срещи. Това би било нередно.

Шарл уважаваше почтени жени като нея, макар че самият той невинаги беше такъв.

— Съпругът ти верен ли ти е? — направо попита той.

— Надявам се — меко отговори тя.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно — твърдо отговори Валери, като се опита да си спомни колко силно с Жан-Филип се обичаха.

Никога преди не беше изпадала в подобно положение, с мъж, който искаше да излиза с нея, макар да знаеше, че е омъжена.

— Никой не трябва да знае, че излизаме — весело каза Шарл. — Ще си остане между нас. Хората трябва да знаят само, че работим заедно и сме приятели.

— Не мога да излизам с никого — решително заяви тя. — Омъжена съм.

— Тогава ще бъдем приятели. Докато видиш нещата в различна светлина. Вероятно когато се опознаем по-добре.

Шарл отказваше да приеме „не“ за отговор и да вникне в смисъла на думите й. Валери се притесни от решителността му. Той я целуна по бузата и тя слезе от колата. Шарл изчака докато набра кода и влезе вътре. Махна му и се втурна нагоре по стълбите с разтуптяно сърце.

На другата сутрин получи най-огромния букет рози, който някога бе виждала, придружен с бележка: „Омагьосан съм от теб. И възхитен. Шарл“. Валери нямаше представа как да действа с него. Не искаше да загуби консултантската си работа, но и не можеше да се среща с него.

Шарл й звънна след два дни и я покани на обяд. Това й се стори по-безобидно от вечеря и тя прие. Искаше отново да му обясни положението, а в същото време елегантното му ухажване й бе приятно. Нямаше никога да изневери на мъжа си, но вниманието на Шарл я ласкаеше. Валери си каза, че един обяд не може да се брои за изневяра, и не се почувства виновна.

Шарл я посрещна с усмивка, когато тя пристигна в „Ле Волтер“, едно от най-шикозните бистра в Париж, което се намираше точно под апартамента му. Беше ходила там и преди и се чувстваше много по-спокойна, отколкото в „Ален Дюкас“. Шарл бързо прогони опасенията й и започнаха разговор на различни теми. Валери се изненада, когато разбра, че са изминали цели три часа и тя закъснява за работа. Откара я до офиса и тя се усмихна, когато стигнаха до „Вог“. Беше прекарала чудесно и се чувстваше все по-удобно с него, което започна леко да я тревожи.

— Благодаря ти, Шарл. Много се забавлявах.

— Аз също. Винаги се чувствам прекрасно с теб. Ще ти звънна утре.

Ако не беше омъжена, щеше да е адски развълнувана. Но сега се паникьоса. Ами ако Жан-Филип прави същото в Пекин? Изпращаше рози на жени, водеше ги на елегантни вечери и обядваше с тях в модерни бистра? Неволно бе попаднала в дълбока вода и се уплаши, че ще се удави. Шарл беше мил и очевидно си падаше по нея. Или пък това беше поредното ново завоевание? Или си играеше с нея? Той можеше да има всяка жена, която поискаше.

Когато на следващия ден й се обади, тя отклони поканата. Каза му, че иска да прекара време с децата и ще ги води в парка. А той пристигна в парка с куп подаръци за децата, които страшно се зарадваха. Най-лошото бе, че и тя бе щастлива да го види. Шарл купи сладолед за всички и остана с тях известно време, а когато си тръгна, децата се сбогуваха с него като със стар приятел.

— Харесвам Шарл — заяви Жан-Луи, който беше получил червена спортна кола за подарък.

Изи получи кукла, а Деймиън — мече, което притисна към гърдите си.

В понеделник той отново се обади и я покани на вечеря. Предложи да опитат кухнята на нов индийски ресторант. Отначало Валери му отказа, но в крайна сметка се предаде. Шарл беше доста убедителен и невероятно съблазнителен.

По време на вечерята той се държа почтително и не се опита да я целуне, но за свой ужас Валери осъзна, че й се искаше да го направи. Внезапно се почувства напълно объркана. Не разбираше мотивите му, нито своите. Беше влюбена в съпруга си, но дали започваше да си пада и по Шарл? Колко реално бе всичко? Никога преди не беше й се случвало, но пък и никога не бе се чувствала така самотна, както след заминаването на съпруга си за Пекин. Жан-Филип й звънна същата вечер по скайп и веднага забеляза притеснението й.

— Какво не е наред? — попита той.

Валери не искаше да му обяснява, че е била на вечеря с Шарл. Не искаше да го лъже, а просто да премълчи истината.

— Проблеми в службата. Обичайните дивотии — виновно отговори тя, после бързо смени темата. — Как е в Пекин?

— Изкарах интересен уикенд. Влязох в ролята на изследовател. Моловете тук са невероятни, направо ще се влюбиш в тях. Бях и на Великата китайска стена. Има много неща, които харесвам в града. За съжаление, има и много, които не харесвам. Нямам търпение да се прибера у дома — каза той с копнеж в гласа. — Още десет дена. Броя часовете като затворник и очаквам момента, когато ще видя и теб, и децата.

Думите му я накараха да се почувства още по-виновна и й напомниха, че беше като Пепеляшка на бала, наближаваше полунощ и каляската щеше да се превърне в тиква. Когато Жан-Филип се прибере, нямаше да може да излиза с Шарл и нямаше идея каква щеше да е реакцията му. Но пък той знаеше, че тя е омъжена.

Всъщност този, с когото не бе честна, беше Жан-Филип. Той нямаше представа какво се случва и тя се чувстваше ужасно. Не можеше да му каже, а и нямаше какво. Просто бе прекарала приятно няколко пъти с един хубав мъж и сега беше объркана. Не му беше изневерила. Все още. Но в сърцето си Валери знаеше, че се бе питала какво ще стане, ако започне връзка с Шарл. Никога преди дори не й бе хрумвало, че може да разсъждава по този начин. Шарл бе толкова чаровен и мил с децата й. Внезапно Валери се сети, че те може да кажат на баща си за него. Какво й бе станало, защо се държа така свободно с него? Може би защото Жан-Филип вече не бе част от ежедневието. Понякога й се струваше, че дори не съществува. Замисли се дали и той не изпитва същото.

— И аз нямам търпение да те видя — заяви тя решително, после му каза, че трябва да си ляга, защото има събрание рано на другия ден, което не беше вярно.

Но просто нямаше какво повече да му каже. Жан-Филип се разочарова задето разговорът им приключи толкова бързо, но поне щеше да я види след десет дена. Каза й, че я обича, и й пожела лека нощ. Валери затвори лаптопа и изстена. Какво й причиняваше Шарл? Чувстваше се толкова объркана. Или пък тя си го причиняваше? Вече не знаеше.

На другия ден, когато й се обади, Шарл веднага долови промяната.

— Какво не е наред?

Не я биваше в лъжите и преструвките. Беше честен човек. Или поне досега. Вече не бе толкова уверена в себе си.

— Не знам какво правя — призна тя. — Снощи говорих с мъжа ми и го излъгах. Не мога да му кажа, че почти всяка вечер съм с теб. Държа се като неомъжена, но не съм такава.

— Наясно съм с това. Не си ме лъгала. Познавам правилата. И не съм те притискал за нищо. Знам, че си объркана. Съпругът ти не е тук, а аз съм. Не те карам да взимаш решения сега. Не желая да те подлагам на натиск. Но искам да си с мен, Валери, а не с него. За това е нужно време, знам. Можеш да имаш толкова време, колкото ти е нужно.

Думите му я изненадаха. Шарл възнамеряваше да я открадне от съпруга й и бе напълно откровен.

— Не е редно, Шарл. Никога не съм му изневерявала.

— И сега не си. Но предполагам, че никога преди не е бил далеч от семейството си. Какво е очаквал? Не оставяш жена като теб да се оправя сама. Не я паркираш като кола в гаража си. Заслужаваш мъж, който те обожава и е до теб. А не човек, който се втурва някъде да търси съкровище и те зарязва сама с три деца. Съжалявам, но той заслужава това, което получава. Не познавам друга жена освен теб, която би се примирила с подобно нещо и би изпитвала вина, че се вижда с друг мъж.

Думите му бяха остри и сурови и я изненадаха.

— Жан-Филип го прави заради нас, за бъдещето ни — възрази тя.

— Прави го заради собственото си его, защото за него е вълнуващо да завладее нови земи и да си създаде име. Знам го добре. И аз съм го правил. Но не оставих жена и три деца в Париж.

Валери се замисли дали мнението му за Жан-Филип бе правилно. Може би мъжете бяха по-наясно с тези неща от жените.

— А ти се чувстваш виновна, без да си извършила нищо нередно. Той би трябвало да лежи буден и да се измъчва от вина, а не ти.

Никога досега Шарл не бе говорил толкова откровено с нея. Но и тя бе честна с него.

— Аз отказах да замина с него, не забравяй това.

— Имала си право. Три малки деца, за които се грижиш, и собствената ти кариера. Той трябваше да отхвърли предложението и да си остане тук. Позволи ми да ти кажа нещо. Ако бях женен за прекрасна жена като теб, нямаше да те изпусна от поглед.

— Благодаря за комплимента — тъжно отговори тя.

— Но не мога да оправдая неразумните си действия с неговите.

— Какво лошо си направила? Излъга ли ме? Спа ли с мен? Изневери ли му? Не, не си.

— Изневерих му в сърцето си. Той не знае какво правя. И сега го лъжа. Греховете на изпуснатото.

— Мили боже — засмя се той. — Греховете на изпуснатото, нечисти помисли и похот в сърцето. Радвам се да го чуя. Поне аз не съм единственият с нечисти помисли. Щях да се разочаровам, ако бях.

Тя се засмя на думите му. Той продължи да се шегува и Валери се почувства по-добре.

— Хайде да отидем на кино и на пица тази седмица. Престани да се тревожиш. Съдбата ще реши. Ако ни е писано да сме заедно, ще го разберем. Ако не, той ще е щастливият победител, макар да се надявам на обратното.

Шарл също не бе изпадал в подобно положение преди. Отначало се срещаше с Валери съвсем приятелски, искаше да я опознае по-добре заради съвместната им работа. Но малко по малко откри жена, на която се възхищаваше. Осъзна какво му бе липсвало във връзките досега. Не беше човек, който приема загубите лесно, а сега искаше да спечели сърцето на Валери и да я отнеме от Жан-Филип. С почтеността си тя стана още по-привлекателна за него и го накара да се труди усърдно, за да я убеди да бъдат заедно. А това завъртя главата на Валери. Никой мъж не бе я ухажвал толкова решително преди. Не знаеше какво точно изпитва — дали бе просто увлечение или беше влюбена. Знаеше само, че й става все по-трудно да му устои.

Валери вечеря с Шарл в деня преди завръщането на Жан-Филип и той я целуна страстно в колата на път за дома й. Беше изненадана, но за свой ужас не можа да му устои.

— Исках да ти оставя нещо, с което да ме помниш — прошепна той. — Колко дълго ще остане той в Париж?

Думите му я накараха да се почувства зле.

— Две седмици — прошепна тя, после отново се целунаха.

— Ще те чакам. Обади ми се, когато можеш. Ще се тревожа за теб.

— Не е нужно — тихо каза тя. — Ще съм добре, ще ти се обадя.

Валери бързо слезе от колата и с ужас установи, че не желаеше Жан-Филип да се прибере. Не и сега. Не искаше да загуби Шарл и знаеше, че ще й липсва. Измъчваше я страхотна вина и бе напълно объркана. Шарл бе забраненият плод, който тя копнееше да вкуси. За момент се ядоса на Жан-Филип, задето я бе поставил в такова положение — незащитена и уязвима, но най-вече винеше себе си. Беше се увлякла по Шарл и бе позволила нещата да стигнат толкова далеч. А единственото, което този мъж искаше, бе да бъде с нея.