Даниел Стийл
Вълшебна нощ (1)

1

„Бялата нощ“ бе като любовна поема за приятелството, елегантността, радостта и красивите паметници на Париж. И всяка година бе незабравима. Други градове по света опитваха да й подражават, но безуспешно. Париж е един, а събитието бе толкова изискано и завладяващо, че бе трудно да си го представиш в друг град. Началото бе поставено преди трийсет години, когато морски офицер и съпругата му решили да отпразнуват годишнината си заедно с приятелите си по необичаен начин пред един от любимите им паметници в Париж. Поканили около двайсет човека, всички облечени в бяло. Пристигнали там със сгъваеми столове и маси, покривки, кристални чаши, порцеланови чинии, сребърни прибори и цветя. Донесли и изискана храна, подредили всичко безукорно и прекарали великолепна вечер с гостите си. Вълшебството започнало в тази нощ. Всички много се забавлявали и решили да го повторят на следващата година, на различно, но също така забележително място. И оттогава всяка година „Бялата нощ“ беше една от традициите в града. На празненството присъстваха все повече хора, облечени изцяло в бяло, и празнуваха юнската нощ по същия начин.

Присъствието се осигуряваше само чрез покана и през годините празненството беше се превърнало в едно от най-почитаните тайни събития в Париж. Облеклото в бяло остана задължително, включително и обувките, и всички полагаха усилия да изглеждат елегантно и да следват традициите. Всяка година „Бялата нощ“ се провеждаше на различно място в града, а възможностите бяха неизброими. Нотр Дам, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Лувъра, площад „Вандом“.

С времето „Бялата нощ“ беше станала толкова популярна, че сега се провеждаше на две места и поканените гости бяха около петнайсет хиляди. Трудно бе човек да си представи толкова много хора, елегантно облечени в бяло, които следват правилата. Бяла храна и напитки бяха предпочитани, но най-важното бе да има истинска вечеря, а не сандвичи. Вечерята се поднасяше на маса с бяла ленена покривка, със сребърни прибори, истински порцелан и кристал, както в ресторант или вкъщи. В края на вечерята всички остатъци се прибираха в бели чували и се изхвърляха. От гостите не оставаше и следа по красивите места, избрани за „Бялата нощ“. Всички трябваше да изчезнат така елегантно, както бяха пристигнали.

За събитието полицията не издаваше специални разрешителни въпреки големия брой участници, защото това би провалило изненадата, но учудващото бе, че нямаше натрапници. Поканата за „Бялата нощ“ бе изключителна привилегия и хората се радваха страхотно, когато я получат, но онези, които не бяха в списъка с гостите, не нахалстваха да присъстват. По време на събитието никога нямаше неприятни инциденти или скандали. Просто една вечер на чиста радост, приятелство и любов към града.

Част от забавлението бе да не знаеш къде ще се състои събитието. Това бе официална тайна, пазена строго от шестимата организатори. Хората бяха поканени по двойки и всяка от тях трябваше да си донесе собствена сгъваема маса и два стола, но с определени размери. Шестимата организатори съобщаваха първото място, където трябваше да се съберат хората. Поканените се появяваха там с масите, столовете и всичко останало точно в осем и петнайсет. Двете групи вечеряха на различни места. Вълнението нарастваше, когато се разкриеха първите места, за които поканените бяха уведомявани чак в ранния следобед. Това им даваше някакви предположения къде ще се проведе вечерята, винаги някъде наблизо. През целия ден хората се опитваха да отгатнат къде ще се състои вечерята. Приятели се търсеха в тълпата, настроението винаги бе чудесно, а точно в осем и четирийсет и пет разкриваха мястото, което обикновено беше на не повече от пет минути пеша. Там всяка двойка получаваше място с размера на тяхната маса и всички се подреждаха в дълги спретнати редици.

В девет часа седем хиляди човека пристигаха до великолепните паметници, избрани за вечерта. Определяха мястото за масата им, премерено с точност до сантиметър, а после хората се разполагаха, постилаха покривките, подреждаха свещниците и приборите. След петнайсет минути всички бяха по местата си, наливаха си вино и се наслаждаваха на предстоящата вечеря със стари и нови приятели. Вълнението ги караше да се чувстват като деца на рожден ден. В девет и половина празненството се вихреше с пълна сила. Нищо не можеше да е по-приятно от това.

Вечерята започваше около час преди залеза, а докато слънцето се скриваше, хората палеха свещите. Целият площад беше осветен от свещите, а седем хиляди гости в бяло вдигаха тостове с кристалните си чаши. В единайсет блясваха бенгалски огньове и оркестърът започваше да свири. Камбаните на Нотр Дам разнасяха своя звън и дежурният свещеник благославяше празненството от балкона. Точно в дванайсет и половина цялата тълпа за минути събираше всичко и изчезваше, без да остави следи от присъствието си. Оставаха само прекрасните спомени от вечерта и създадените приятелства.

През тази вечер не се разменяха пари. Нямаше такса за поканата, нито нещо, което да се купи или плати. Всеки носеше собствената си вечеря и не можеше да плати, за да бъде поканен, организаторите избираха гостите. Други градове се опитаха да печелят от подобни вечери и веднага съсипаха събитието с груби и невъзпитани хора, готови да платят каквато и да е цена за поканата, проваляйки нощта за всички останали. „Бялата нощ“ в Париж винаги се придържаше към първоначалната си идея и резултатите бяха страхотни. Всички я очакваха с нетърпение, а тайната я правеше още по-забавна. Хората никога не се разочароваха от събитието, а нощта бе незабравима от първия до последния миг. Онези, които имаха късмет да бъдат сред поканените, се наслаждаваха на спомените си с години. Всички бяха съгласни, че там ставаше нещо вълшебно.

Жан-Филип Дюма присъстваше на „Бялата нощ“ от десет години, още откакто бе на двайсет и девет. Като приятел на един от организаторите, той имаше право да покани девет двойки, за да образуват група от двайсет човека, настанени на личните си маси един до друг. Всяка година той грижливо подбираше гостите си и заедно с добрите приятели, канени и преди, опитваше да включи и нови, които да се запознаят с останалите гости. В списъка му нямаше нищо случайно. Приемаше този ангажимент сериозно и, ако включеше човек, който не оценяваше вечерта, не бе забавен или се опиташе да я използва за създаване на делови връзки, на следващата година той го подменяше. Канеше най-вече редовни посетители, които молеха за покана всяка година.

Ожени се преди седем години и Валери, американската му съпруга, се влюби в събитието също като него. Сега всяка година двамата грижливо подбираха гостите си.

Жан-Филип работеше в известна фирма за международни инвестиции. Валери се запозна с него две седмици, след като се премести в Париж. Сега, на трийсет и пет години, тя беше заместник-редактор на френския „Вог“ и в близко бъдеще, когато сегашният редактор се пенсионираше, щеше да заеме мястото му. Жан-Филип се влюби в нея от пръв поглед. Тя беше висока, слаба, хубава, с дълга тъмна коса. Беше елегантна, по ненатрапчив начин, имаше чувство за хумор и се разбираше с приятелите му. Валери се оказа чудесно допълнение към групата им и двамата с Жан-Филип бяха лудо влюбени. Ожениха се и имаха три деца, две момчета и момиче. Бяха идеалната двойка, предпочитана компания от всички.

Веднага след дипломирането си от колежа Валери започна работа в американския „Вог“ в Ню Йорк, а после се премести в Париж. Работеше здраво, но успяваше и да е добра съпруга и майка. Справяше се с всичките си задължения. Обичаше Париж и не можеше да си представи да живее някъде другаде. Положи огромни усилия да научи френски заради съпруга си, но и заради срещите си с фотографи, фризьори, дизайнери. Имаше силен американски акцент, за който Жан-Филип я подкачаше, но френският й беше отличен. Всяко лято отиваха с децата в семейния й дом в Мейн, за да усъвършенстват английския им и да ги запознаят с братовчедите им, но за Валери Франция бе новият й дом. Вече не й липсваха нито Ню Йорк, нито работата й там. А и смяташе Париж за най-красивия град в света.

Двамата имаха много приятели и чудесен живот. Апартаментът им беше великолепен, често посрещаха гости и с удоволствие готвеха сами за тях или наемаха професионален готвач. Много желани бяха и поканите им за „Бялата нощ“.

Валери се запозна с Бенедета и Грегорио Мариани по време на Седмицата на модата в Милано малко, след като започна работа в парижкия „Вог“. Разбираха се чудесно, а и Жан-Филип ги хареса. Поканиха ги на „Бялата нощ“ още, преди да се оженят и оттогава семейство Мариани бяха техни редовни гости, долитаха от Милано всяка година. Този път Бенедета бе избрала плетена бяла рокля по неин дизайн, която подчертаваше великолепната й фигура, и високи токчета, а Грегорио носеше бял костюм, ушит в Рим, бяла копринена вратовръзка, безукорно бяла риза и елегантни обувки от бял велур. Грегорио и Бенедета винаги изглеждаха безукорно, като манекени от страниците на модно списание. Семействата им се занимаваха с мода от векове и двамата бяха обединили талантите си. Семейството на Бенедета изработваше плетени изделия и спортни дрехи, прочути по целия свят, а сега, благодарение на дизайнерския й талант, се справяха още по-добре. Семейството на Грегорио пък създаваше най-фините платове в Италия от двеста години.

Бяха женени от двайсет години и оттогава Грегорио работеше със съпругата си, докато братята му ръководеха семейните фабрики и им доставяха платове. Бяха малко по-възрастни от Жан-Филип и Валери. Бенедета беше на четирийсет и две, а Грегорио — на четирийсет и четири. Нямаха деца. Бяха разбрали, че Бенедета не може да забременее, и бяха се отказали от осиновяване. Вместо това бяха решили да посветят любовта и времето си на бизнеса и резултатите бяха впечатляващи.

Най-неприятното в брака им бе слабостта на Грегорио към красивите жени и случайните му скандални флиртове, които приковаваха вниманието на пресата. И макар да мразеше изневерите му, Бенедета отдавна бе решила да не им обръща внимание, може би защото той никога не завързваше сериозни връзки. Не се влюбваше в жените, с които й изневеряваше, и не изглеждаше по-лош от съпрузите на повечето й италиански приятелки. Мразеше флиртовете му и се караше с него, но той винаги се извиняваше смирено, настояваше, че я обича пламенно, и тя вечно му прощаваше. Най-категоричното му правило беше никога да не спи с жените на приятелите си или с приятелките на Бенедета.

Слабост на Грегорио бяха младите манекенки, а Бенедета се опитваше да го прогони от пробите. Нямаше смисъл да го подлага на изкушения, тъй като той и сам се забъркваше в неприятности. Беше нещо обичайно някое младо момиче да го гледа с ококорени очи и да попива всяка негова дума, докато съпругата му се правеше на сляпа. Но когато бяха заедно, от изневерите му нямаше и следа. Беше всеотдаен съпруг, който обожаваше жена си. Грегорио беше впечатляващо хубав, а двамата с Бенедета бяха привлекателна двойка и забавна компания. Изглеждаха въодушевени на площад „Дофин“ с Жан-Филип и приятелите си, в очакване да чуят къде ще се състои вечерята. Всички се опитваха да отгатнат, а Жан-Филип предположи, че мястото е Нотр Дам.

Оказа се прав. Точно в девет без петнайсет обявиха мястото, а тълпата завика и заръкопляска доволно. Това бе едно от най-любимите места на всички. Приятелите им вече бяха пристигнали и всички бяха готови да се отправят натам.

Шантал Живерни, друга близка приятелка на Жан-Филип, също беше от редовните поканени всяка година. На петдесет и пет години, малко по-възрастна от останалите, тя бе преуспяващ сценарист.

Беше спечелила две награди „Сезар“, бе номинирана за „Оскар“ и „Златен глобус“ и вечно създаваше нещо ново. Драматичните й творби бяха впечатляващи, а понякога правеше и документални филми по важни теми, обикновено свързани с жестокостта или несправедливостите към жени и деца. В момента работеше над нов сценарий, но за нищо на света не би пропуснала „Бялата нощ“. Шантал беше от любимите хора на Жан-Филип и негова довереница. Запознаха се на един купон и бързо се сприятелиха. Често обядваха заедно и той вечно искаше съветите й. Доверяваше се напълно на преценката й, а приятелството им бе дар и за двамата.

Шантал беше истински щастлива, когато Жан-Филип и Валери се ожениха. Смяташе, че са идеални един за друг. Стана кръстница на първото им дете, Жан-Луи, който сега бе на пет годинки. Самата тя имаше три пораснали деца, но никое от тях не живееше във Франция. Беше им се посветила напълно, когато остана вдовица, и Жан-Филип бе наясно, че сега й бе доста трудно да живее сама. Беше ги възпитала да са независими и да следват мечтите си. Ерик, най-малкият й син, беше художник в Берлин. Пол, най-големият, правеше кино в Ел Ей. Шарлът, дъщеря й, завърши лондонския икономически университет, получи магистърска степен в Кълъмбия и сега беше банкерка в Хонконг. Никой от тях не възнамеряваше да се прибере във Франция. Шантал беше си свършила работата добре и ятото бе отлетяло.

Тя винаги твърдеше, че има достатъчно работа, а и посещаваше децата си от време на време, без да им се натрапва. Те си имаха собствен живот и очакваха същото от нея. Шантал съжаляваше, че покрай грижите за децата не бе положила усилия да завърже сериозна връзка с мъж. От години не беше се запознавала с някой, който да се интересува от нея. Затова работеше по-усърдно, отколкото ако имаше съпруг или деца, които да живеят наблизо. Бе заета и щастлива и никога не се оплакваше от самотата си, макар Жан-Филип да се тревожеше за нея и да му се искаше тя да си намери приятел. Понякога Шантал му признаваше, че й е трудно, но през повечето време бе заета с приятелите си, отнасяше се положително към живота и допринасяше с интелект и изисканост към всяко събитие.

Останалите от групата тази вечер също бяха присъствали на „Бялата нощ“ и преди, с изключение на един симпатичен индиец, с когото Валери и Жан-Филип се запознаха в Лондон миналата година. Дарам Сингх беше от Делхи, технологичен гений и един от най-преуспяващите хора в Индия. Компании от целия свят често се консултираха с него. Той бе чаровен, скромен и много привлекателен мъж. Каза им, че ще пътува до Париж по работа през юни и те веднага го поканиха на вечерята, най-вече заради Шантал. Жан-Филип беше сигурен, че двамата ще се харесат, макар Дарам да си падаше по доста по-млади и красиви жени. Ако не друго, то семейство Дюма поне бе сигурно, че Дарам и Шантал щяха да са добри партньори за вечеря и да водят интересен разговор.

Дарам беше на петдесет и две, разведен, с две големи деца в Делхи. Синът му работеше с него, а дъщеря му бе омъжена за най-богатия човек в Индия, имаше три деца и бе зашеметяващо красива жена. Белият костюм на Дарам, ушит от личния му шивач в Лондон, му придаваше особен чар и екзотичност. Шантал бе донесла покривката, приборите и храната, а Дарам добави хайвер в сребърна купа, шампанско и великолепно бяло вино.

Тази вечер Шантал изглеждаше чудесно, както винаги, много по-млада от възрастта си, със стегната фигура, младежко лице и дълга руса коса. Двамата с Дарам потънаха в разговор за филмовата индустрия в Индия и се наслаждаваха на компанията си. Някои от хората по съседните маси споделиха с останалите храната си и атмосферата бе празнична и приятелска. Беше впечатляващо да видиш седем хиляди човека да вечерят изискано и да се забавляват. В девет и половина празненството се вихреше с пълна сила, наливаше се вино, раздаваха се ордьоври, откриваха се стари приятели и се създаваха нови.

Точно зад тях имаше маса с по-млади хора и няколко красиви момичета, които Грегорио и Дарам вече бяха забелязали, но и двамата се престориха, че не ги виждат, и се посветиха на хората до тях. Жан-Филип и Валери бяха събрали страхотна група, която очевидно се забавляваше чудесно. Всички се смееха и изглеждаха щастливи, докато слънцето залязваше, а последните му лъчи се отразяваха в стъклата на Нотр Дам. Гледката беше изключителна. Църковните камбани ги поздравиха тържествено, а свещеникът излезе на балкона и ги приветства.

Половин час по-късно слънцето бе залязло и целият площад бе осветен от свещите по масите. Жан-Филип се разходи наоколо, за да се увери, че всички гости се забавляват. Спря да си поговори с Шантал и за миг нещо в погледа му я притесни.

— Наред ли е всичко? — прошепна тя, когато той се наведе да я целуне.

Познаваше го много добре.

— Ще ти се обадя утре — отговори той тихо, така че никой да не чуе. — Хайде да обядваме заедно, ако си свободна.

Тя кимна в съгласие. Винаги бе на негово разположение, ако се нуждаеше от нея, или просто за приятелски обяд.

Жан-Филип тръгна към другите гости и в този момент телефонът на Грегорио звънна. Той отговори на италиански и мина незабавно на английски. Бенедета се вторачи в него разтревожено. Грегорио стана и се отдалечи, за да продължи разговора, а тя се присъедини към Дарам и Шантал, като се опита да си придаде безгрижен вид.

Шантал забеляза болката в очите й и заподозря, че става дума за последната изневяра на Грегорио. Дарам елегантно включи Бенедета в разговора им. Той се опитваше да убеди Шантал да посети Индия и разказваше за интересни места, които да разгледа. Според него Удайпур, с прекрасните си замъци и храмове, бе най-романтичното място на света. Шантал не спомена, че няма с кого да пътува, не искаше да изглежда тъжна и самотна, а Дарам бе изненадан, когато разбра, че и Бенедета никога не бе посещавала страната му. Той все още се опитваше да изкуши и двете с пътуване до Индия, когато след половин час Грегорио се върна на масата, погледна жена си нервно и й каза нещо на италиански.

Дарам щедро наливаше вино на дамите. Бенедета изглеждаше по-спокойна до мига, когато Грегорио й съобщи, че му се налага да си тръгне. Говореше тихо, за да не го чуят останалите, а Шантал и Дарам бъбреха оживено.

— Сега ли? — попита Бенедета раздразнено. — Не може ли да почака?

Последните шест месеца не бяха от най-щастливите в брака им и никак не й харесваше той да помрачи времето с приятелите им, особено тази вечер, макар да знаеше, че тайната вече е разкрита, за радост на всички жълти вестници. Е, поне досега никой не бе проявил грубостта да я заговори за това.

— Не, не може да чака — нервно отговори Грегорио.

От осем месеца той имаше връзка с двайсет и три годишна руска манекенка. Момичето се оказа достатъчно глупаво да забременее, при това с близнаци, и отказа да направи аборт. Грегорио бе имал безброй връзки, но никога не бе ставал баща. А поради неспособността на Бенедета да има деца, бременността на момичето бе изключително болезнена за нея. Това бе най-ужасната година в живота й. Грегорио се кълнеше, че е станала грешка и не е влюбен в Аня, както и че веднага след раждането ще прекрати отношенията си с нея. Но Бенедета не беше убедена, че момичето ще се съгласи да скъса с него. Рускинята се премести в Рим преди три месеца, за да е по-близо до него, и той често пътуваше дотам, което страшно дразнеше жена му.

— Тя ражда — добави той, ядосан, че трябва да обсъжда темата точно тук.

Бенедета осъзна, че ако това бе вярно, бебетата щяха да се родят три месеца по-рано.

— Тя в Рим ли е? — попита Бенедета задавено.

— Не, тук е — продължи Грегорио на италиански.

— Имаше работа тук тази седмица. Приели са я в болницата преди час. Преждевременно раждане. Неприятно ми е да те оставя, но се налага да отида. Тя е сама и е уплашена.

Грегорио се чувстваше отвратително задето му се налагаше да обяснява това на съпругата си. Цялата история бе агонизиращо неудобна от месеци, а папараците страхотно се забавляваха с нея. Бенедета прояви изключително търпение, но не и рускинята. Тя непрестанно му звънеше и настояваше да е с него в абсолютно невъзможни ситуации. Той бе женен човек и възнамеряваше да си остане такъв. Беше й го обяснил още в самото начало. Но сега Аня бе сама в болница в Париж и раждаше три месеца преждевременно. Знаеше, че няма избор и веднага трябва да отиде при нея. Грегорио беше свестен човек, попаднал в кошмарно положение. Кошмарно и за него, и за съпругата му. Знаеше много добре, че Бенедета никак няма да е доволна, ако я изостави сама на празненството.

— Не можеш ли да изчакаш края на вечерята? — попита Бенедета.

Аня плака истерично по телефона, но той не искаше да обяснява това на жена си. Бездруго тя знаеше повече от достатъчно.

— Не мисля. Ужасно съжалявам. Просто тихичко ще се измъкна. Може да кажеш, че съм видял приятели на друга маса. Никой няма да разбере, че липсвам.

Разбира се, че щяха да разберат. Но най-лошото бе, че тя знаеше къде бе съпругът й, с кого и защо. Радостта й от вечерята помръкна. Все още се опитваше да се примири с факта, че Грегорио щеше да има две деца от друга жена.

Той стана. Не искаше да се разправя с нея, но бе твърдо решен да отиде в болницата. Колкото и да бе злощастна връзката му с Аня и бременността й, не желаеше да я остави да роди сама, изпаднала в паника. Бенедета обаче бе сигурна, че Аня го е излъгала, за да го примами в болницата, и тревогата бе фалшива.

— Ако тя е добре, моля те, върни се — каза тя напрегнато и той кимна.

Бенедета се срамуваше, че се налага да лъже заради него. Нямаше начин хората да не забележат липсата му, когато остане сама на масата, а и в края на вечерята.

— Ще се опитам — обеща той на италиански.

Изгледа я притеснено и, без да каже нищо повече, се стопи в тълпата. Бенедета се опита да запази спокойствие и се престори, че нищо не се е случило. Шантал и Дарам все още си говореха, а малко по-късно Шантал се извини и отиде да види приятели на друга маса. Бенедета се мъчеше да успокои нервите си, когато Дарам я погледна нежно.

— Тръгна ли си съпругът ти? — предпазливо попита той.

— Да… спешен случай… един приятел катастрофирал и отиде да му помогне в болницата — отговори тя с престорено небрежен тон и едва успя да потисне сълзите си. — Не искаше да разваля празненството като се сбогува с гостите.

Дарам бе забелязал напрежението между двамата и направи всичко възможно да я развесели.

— Чудесно. Съдбата има пръст тук — каза той. — Цяла вечер искам да остана насаме с теб. Сега мога да те ухажвам пламенно, без да се съобразявам — широко се ухили той, Бенедета също се засмя. — В тази романтична обстановка би трябвало вече да сме лудо влюбени, когато той се върне.

— Не мисля, че ще се върне — тъжно отвърна тя.

— Прекрасно. Боговете са на моя страна тази вечер. Хайде веднага да изготвим план. Кога ще дойдеш при мен в Индия?

Дарам се опитваше да оправи настроението й, но в същото време бе силно впечатлен от нея. Тя се засмя на шегата му, а той й подаде бяла роза от вазата на масата. Бенедета я пое и се усмихна, а оркестърът пред църквата засвири.

— Би ли искала да потанцуваме? — покани я Дарам.

Не изпитваше желание да танцува, вечерта й бе провалена, но не искаше да прояви грубост към Дарам, който бе невероятно мил с нея. Бенедета стана и го последва на дансинга. Индиецът беше добър танцьор и музиката я разсея от мрачните мисли. Бенедета се усмихваше, когато се върнаха на масата. Шантал си говореше с Жан-Филип, който вдигна глава, когато ги видя.

— Къде е Грегорио? — попита той.

Дарам отговори бързо вместо Бенедета.

— Платих на двама мъже да го разкарат и вържат, за да съблазня жена му. Той стана сериозна пречка.

Всички се засмяха, дори Бенедета. Жан-Филип разбра, че не трябва да задава повече въпроси. Очите на Бенедета говореха, че бе станало нещо неприятно и Дарам се опитваше да я развесели. Жан-Филип се замисли дали не бяха се скарали и Грегорио не беше си тръгнал. Беше го виждал да вдига скандали и преди, а и знаеше от Валери, че отношенията на двамата съпрузи не са идеални в момента.

Историята за бременната манекенка се бе разчула из целия свят на модата и Валери му бе разказала още преди месеци. Разбира се, Жан-Филип никога не би споменал това пред Грегорио или Бенедета. Просто се надяваше двамата да преживеят неприятностите, както бе ставало и преди, когато той се забъркваше с млади жени. Жан-Филип се радваше на присъствието им тук тази вечер, но за съжаление Грегорио не остана до края на празненството. Изпита искрена благодарност към индийския си приятел, който решително помагаше на Бенедета да запази достойнството си и се мъчеше да я развесели. Жан-Филип се оттегли, за да провери как се чувстваха останалите му гости. Всички се забавляваха чудесно.

Цяла вечер Дарам прави снимки с телефона си, за да покаже на децата си колко красиво и изискано бе празненството. Радваше се, че дойде. Всъщност, всички поканени се радваха, дори Бенедета, която се наслаждаваше на любезността и шегите на индиеца. И тя, и Шантал бяха доволни от компанията му. По-късно поднесоха великолепни десерти, а виното и шампанското щедро се лееха. Някой донесе огромна кутия бонбони, на които всички се нахвърлиха, а от друга маса ги поканиха да опитат невероятно вкусни бисквити от „Пиер Ерме“.

В единайсет часа Жан-Филип раздаде традиционния бенгалски огън и целият площад заблестя. Дарам снимаше непрекъснато, а Шантал се трогна, когато чу, че го прави заради децата си. Тя самата не можеше да си представи да изпрати снимки от вечерята на своите деца. Бяха прекалено независими, не се интересуваха от живота й. Вероятно щяха да приемат за глупаво от нейна страна да им изпраща снимки на „Бялата нощ“, а можеше и да се зачудят защо майка им въобще присъстваше на празненството. Представата им за нея бе за жена, която предпочита дома си, работи и няма личен живот. Рядко им разказваше за развлеченията си, а и те не я разпитваха. Дори не се сещаха да й задават подобни въпроси. Интересуваха се много повече от собствения си живот, може би защото не я смятаха за вълнуваща личност. Междувременно Дарам помоли дамите да позират за снимките, убеден, че синът му и дъщеря му ще искат да узнаят всичко за вечерята. Лицето му сияеше докато говореше за децата си.

Празненството продължаваше с пълна сила, хората се разхождаха около масите и се забавляваха с приятелите си. Шантал се обърна да поздрави познат оператор, с когото бе работила по документалния си филм в Бразилия, и забеляза младежите около масата зад тях. Те раздаваха хартиени фенери, които вадеха от огромна кутия, и показваха как да действат с тях. Предложиха няколко и на гостите на Жан-Филип. Фенерите бяха около метър високи и имаха малък светилник на дъното, който се палеше с кибритена клечка, а когато огънчето запламтеше, фенерът се изпълваше с топъл въздух. Един от младежите го вдигна над главата си и го пусна. Фенерът се понесе нагоре в нощното небе, ярък като падаща звезда. Гледката беше невероятно красива и всички наоколо въодушевено запалиха своите фенери. Младежът, който ги раздаваше, посъветва гостите да си прошепнат желание, преди да пуснат фенерите да отлетят. Шантал бе омагьосана от зашеметяващата гледка, а Дарам засне кратък клип и после помогна на Бенедета да запали фенера си. Напомни й за желанието, а после пуснаха фенера да отлети.

— Хубаво нещо ли си пожела? — попита той сериозно.

Тя кимна, но не го сподели от страх, че няма да се сбъдне. Беше си пожелала бракът й отново да стане такъв, какъвто беше преди Аня да се появи в живота им.

Всички бяха заети с фенерите си, а мъжът, който ги беше донесъл, им помагаше. В един момент той се обърна и видя Шантал. Погледите им се срещнаха и останаха така за дълго. Той беше хубав мъж, в бели джинси и пуловер, с гъста тъмна коса. Изглеждаше на възрастта на Жан-Филип — в края на трийсетте. Момичетата на неговата маса бяха красиви и млади, може би на около двайсет, на възрастта на дъщеря й. Той я заговори, без да сваля очи от нейните.

— Запали ли фенера си?

Тя поклати глава отрицателно. Беше прекалено заета да наблюдава как Дарам и Бенедета се суетяха около техния. Младежът се приближи до нея и й подаде последния фенер. Помогна й да го запали и зачакаха да се напълни с топъл въздух. Напълни се по-бързо от останалите, а Шантал се изненада от силната топлина на малкото пламъче.

— Дръж го заедно с мен и си намисли желание — бързо каза младият мъж.

Когато фенерът се напълни с топъл въздух, той се обърна към нея с напрегнат поглед.

— Пожела ли си нещо?

Тя кимна и след миг пуснаха фенера, който се понесе нагоре в небето като ракета. Шантал се вторачи в него като дете, пуснало балона си, а младежът остана до нея. Видяха как огънчето пламтеше ярко, но накрая фенерът изчезна в тъмното небе. Мъжът се усмихна.

— Сигурно е било хубаво желание. Този фенер отиде направо в рая.

— Надявам се да е така — усмихна му се тя.

Беше един от онези особени моменти, за които знаеш, че никога няма да забравиш. Цялата вечер бе такава. Както винаги.

— Благодаря ти. Това беше много красиво. Благодаря, че ми помогна и ми даде последния фенер.

Той кимна и се върна при приятелите си. След малко Шантал забеляза, че отново я гледа, и двамата се усмихнаха един на друг. Компанията му беше от красиви млади момичета.

Следващият час мина бързо за всички и към дванайсет и половина Жан-Филип им напомни, че е време да разчистят. Настъпи часът на вещиците. Седем хиляди Пепеляшки трябваше да напуснат бала. Появиха се белите чували, в които събраха всичко, предназначено за изхвърляне. Останалите неща бяха прибрани по количките — сребърни прибори, вази, чаши, остатъците от вино и храна. След минути всички аксесоари изчезнаха, масите и столовете бяха сгънати и седем хиляди души, облечени в бяло, тихо напуснаха площада пред Нотр Дам, като хвърлиха последен поглед към вълшебното място. Шантал си припомни красивите фенери, освежили нощното небе. Хората, които ги бяха донесли, вече си бяха тръгнали. Фенерите пътуваха, понесени от вятъра, към други места, където щяха да ги видят и да се чудят откъде ли са пристигнали.

Жан-Филип искаше да се увери, че всички могат да се приберат у дома. Шантал възнамеряваше да хване такси. Дарам предложи да отведе Бенедета в хотела й, тъй като и той бе отседнал там. Останалите имаха коли. Жан-Филип обеща да се обади на Шантал на следващата сутрин, за да се разберат за обяда, а тя му благодари за поредната незабравима вечер. „Бялата нощ“ бе любимият й ден през годината, както и на всеки, който имаше късмета да бъде поканен. А заради красивите фенери в небето Шантал смяташе, че това бе най-вълшебната й нощ досега.

— Прекарах великолепно — каза тя на Жан-Филип, когато го целуна за довиждане.

Той й помогна да се настани в таксито с целия си багаж и помоли шофьора да й помогне, когато пристигнат.

— Аз също — усмихна й се той, а Валери й помаха докато товареше техния багаж в колата им.

Дарам и Бенедета се качиха в такси, което щеше да ги отведе в „Жорж V“, а останалите гости се отправиха към колите си и метрото.

— Ще се видим утре — извика Жан-Филип след Шантал.

Внезапно тя се замисли за желанието си. Надяваше се да се изпълни, но дори и да не станеше, вечерта бе незабравима и тя се усмихваше по целия път до вкъщи.