Даниел Стийл
Апартаментът (3)

3

Иван бе отишъл на обяд с някаква театрална агентка, а Аби, както обикновено, се бе заловила с постоянното си занимание да пребоядисва сценичните декори, когато в залата неуверено влезе много младо красиво момиче. Огромни гърди напираха през деколтето на мъжки потник, плътно прилепнали джинси очертаваха стройните й бедра, а дългата й руса коса бе небрежно разрошена, сякаш току-що се е измъкнала от леглото. Аби се зачуди дали Иван не бе обявил прослушване, но се сети, че нямаха роля за толкова млад човек нито в сегашната, нито в следващата постановка.

— С какво мога да ви помогна? — попита я Аби, като спря да боядисва.

— Аз… аз искам да оставя нещо за Иван Джоунс. По негова препоръка. Той тук ли е?

Аби поклати глава и забеляза, че момичето притиска към гърдите си голям пощенски плик.

— Това е… това е пиеса, която написах, и той каза, че може да я погледне. Уча в студиото по актьорско майсторство. Актриса съм, но пиша тази пиеса от две години. Мисля, че имам нужда от съвет и той предложи да ми помогне. Казвам се Дафни Блейк.

Изведнъж сцената й се стори много позната. Три години по-рано Аби също бе дошла в театъра с ръкопис, след като Иван я бе убедил да се откаже от романа си и да напише пиеса, която бе обещал да постави. Вътрешният й глас подаваше сигнал за тревога.

— Вие сценограф ли сте? — с нескрит интерес попита момичето.

— Не. Аз също пиша пиеси. Но на всички тук се налага да вършат всевъзможни работи — да рисуват декори, да продават билети на касата, да чистят театъра след представление. Ако искате, може да оставите плика на мен. Ще му го предам, като се върне — предпазливо предложи Аби, защото не искаше да събуди подозрение с нервността си. Нямаше причина да се притеснява, а и Иван имаше право да чете пиеси и на други хора, въпреки че поставяше единствено своите свръхавангардни постановки, които никога не получаваха добри отзиви, нито привличаха интереса на широката публика. Иван беше бесен, че всичките му постановки оставаха незабелязани. Дори от критиците на „Оф-оф-Бродуей“, което бе още по-обидно.

Печелеше вниманието на шепа поддръжници, които вярваха в неговото изкуство и му даваха достатъчно пари да продължава. Но не бе пожелал да задели нито стотинка за пиесите на Аби.

— Ще имате ли нещо против да го почакам? — попита момичето, като продължаваше силно да стиска плика, сякаш някой би й го отнел. Аби добре познаваше това чувство. Изпитваше го към романа си, не толкова към пиесите, които все още усещаше някак неестествени, натрапени. Но вярваше на Иван.

— Ни най-малко, но може да се забави, и то повече от очакваното — обясни тя. — Мисля, че отиде да проверява нечия друга пиеса.

Присъствието на момичето в очакване появата на месията или словото на оракула й се струваше малко изнервящо, особено защото тя споделяше същите чувства. Драматургичният стил на Иван беше твърде абстрактен, странен, но знаеше толкова много за експерименталния театър, че според Аби той беше неоткрит талант на своето време. Очевидно това момиче мислеше същото. То се настани на един стол на втория ред и се приготви за дългото чакане, а Аби продължи да боядисва декора с трепереща ръка. Рисуваше огромен дявол за второ действие и цялата се бе омазала с червена боя, имаше капки дори по косата, които приличаха на кръв.

Момичето седеше там притихнало, четеше книга и Аби почти я забрави. Най-после Иван се появи и се приближи усмихнат към сцената.

— Става ли? — попита той и кимна към дявола. — Достатъчно ужасяващ е, надявам се. — Погледите им се срещнаха и тя усети, че коленете й се подгънаха, както всеки път. Той я омагьосваше и тя бе готова на всичко заради него. Двамата подскочиха, когато тихият глас на момичето се разнесе от сумрака на залата. Аби бе изключила осветлението. Само прожекторите светеха, насочени към сцената. Иван се обърна и се притесни, като забеляза изпълнения й с обожание поглед. Аби също го забеляза и видяното никак не й хареса. Във въздуха витаеше някаква заплаха.

— Ти какво правиш тук? — видимо изненадан попита той.

— Нали каза, че мога да се отбия да ти оставя пиесата, за да я прочетеш — напомни му момичето.

— Да, вярно — призна той, сякаш бе забравил. Усмихна й се. Морган винаги го оприличаваше на Распутин по начина, по който фиксираше жените. Саша го намираше за зловещ. Но Аби и момичето явно намираха у него нещо специално, непонятно за другите. — Ще я прегледам в неделя и понеделник, когато нямаме представления, и ще ти кажа мнението си. — Тогава го озари някаква внезапна идея. — Впрочем би ли искала да отскочим наблизо на чаша кафе и да ми разкажеш набързо за пиесата си? И без това си ме чакала толкова дълго. Тъкмо ще ми обясниш какъв ефект целиш, за да не пропусна нещо.

Аби знаеше не по-зле от него, че една пиеса няма нужда от обяснения, тя трябва да говори сама за себе си. Реши да не се обажда и продължи да полага боя по декорите, като се преструваше, че не ги слуша.

Момичето веднага се съгласи и няколко минути по-късно двамата излязоха, увлечени в разговор за пиесата и главното й послание. За момент на Аби й прималя. Вече беше гледала този филм. Всяка реплика й звучеше до болка познато. През изминалите три години го беше виждала да флиртува с много други млади момичета, с актриси, дошли за кастинг, или с млади режисьорки, търсещи работа. Никога не бе ги приемала на сериозно, нито се бе чувствала застрашена, но този път, по някаква неясна причина, беше различно. Момичето изглеждаше толкова невинно, но и решително, а и той разговаряше с нея необичайно разпалено.

Върна се след около час, без момичето, и взе да разказва на Аби как бе минала срещата, за да уталожи тревогите й.

— Баща й бил фрашкан с пари и бил готов да финансира всеки, който приеме да постави пиесата й. С тоя стил на писане едва ли ще може да си изкарва хляба, но можем да се възползваме от парите. Щом като богатото й татенце толкова иска да ни помогне, готов съм да чета какви ли не глупости, за да държа театъра ни на крака. Няма да навреди. — Това й се стори логично обяснение за ентусиазма му. — Понякога се налага да се продаваш в името на общото благо. Не като твоите родители — да работят за масмедиите, които вървят най-евтино. Добре е, че понякога ни навестява по някой и друг ангел в живота. Баща й може да ни осигури финансите, от които се нуждаем.

Аби въздъхна, докато го слушаше. Искаше й се да повярва, че това е истинската причина да чете пиесата на момичето. Въпреки прокрадващото се съмнение трябваше да му даде шанс. Дяволът, който нарисува, много му хареса, макар повечето червена боя да бе останала върху нея. Каза й, че вечерта имал среща с приятел, който искал да сподели личните си проблеми, и я попита дали ще отиде в квартирата му след това.

— Няма ли да е късно за теб към полунощ? — попита я и плъзна пръсти по шията й, продължи надолу към гърдите и докосването му я накара да се разтопи.

— Не, няма проблем. — Дотогава едва би държала очите си отворени, но мисълта да се сгуши в обятията му след разтърсващ секс бе неустоимо изкушение. Той бе изкусен любовник, който добре познаваше тайните на женското тяло и сексът, който правеха, я омайваше като опиум и я караше да забрави всичко останало — отлагането на пиесата й, дори малката богаташка дъщеря, която го бе чакала цял следобед с изненадващо упорство. — Ще дойда в полунощ — мило прошепна тя след целувката му.

После си спомни, че момичетата имаха план да се отбият в ресторанта на Макс в събота вечер, и се зачуди дали той не би се присъединил към тях след представлението. Никога не бе казвал, че не харесва приятелките й, но тя го усещаше. А и знаеше, че чувствата са взаимни. Той правеше всичко възможно да ги избягва и когато Аби му предложи да отиде с нея, отговори уклончиво.

— Представлението ме изтощава. Няма да ми е до много хора и шумен ресторант. Но все пак ти благодаря. Някой друг път. — Тя кимна и не продължи да настоява. Знаеше, че Иван се раздава в постановките. — Но ти отиди, ако искаш. Аз ще се прибера и ще си легна.

Идеята бе случайно хрумване, за разнообразие. Макар че неделните вечери в апартамента си бяха традиция и всички ги очакваха с нетърпение.

— Тогава може би ще дойдеш на вечерята в неделя? — плахо предложи тя. Знаеше, че той не се чувства в свои води в тази компания и почти никога не присъстваше на неделната вечеря от семеен тип. Все си намираше извинения.

— Тогава ще се срещам със счетоводителката — побърза да отговори той. — А сега трябва да се захващам да чета пиесата на момичето, че ни трябват пари. С теб ще си организираме интимна вечеря другата седмица — обеща й. Но паметта му беше къса в това отношение и често забравяше за плановете им. Оставаха заедно съвсем непредвидено, когато той беше в настроение и не беше прекалено изтощен от писане или от спектаклите си. Аби не се изненада от отказа му — вече бе свикнала с изобретателното му изплъзване и отдавна не правеше опити да го притиска.

Остави го в театъра и се прибра у дома, за да изчисти боята от себе си и да се подготви за среднощната им среща. Иван не обичаше да идва в апартамента й, намираше го за пренаселен и предпочиташе да прекарват нощите заедно в по-интимната атмосфера на неговото малко и разхвърляно студио. Целуна я на сбогуване и тревожното чувство за момичето избледня в съзнанието й. То бе просто етап към целта — инвестиция в театъра, от която Иван отчаяно се нуждаеше. Благодетелите им нямаха неограничени възможности, а авангардният театър не беше печатница за пари. Често играеха в полупразна зала, тъй като малко хора разбираха този стил. Това не беше особено обнадеждаващо.

Няколко пъти Иван й бе искал пари назаем, за да плати наема на театъра, и тя му бе помагала, макар че изпитваше затруднения през следващите няколко седмици. Никога не би си позволила да поиска финансова подкрепа за театъра от родителите си, защото Иван не харесваше онова, с което те се занимаваха, и не й спестяваше откровените си коментари, ала все пак се дразнеше от липсата им на интерес. Аби му даваше само от своите спестявания. Не искаше да му предаде мнението на баща си, който бе убеден, че любимият й е измамник, че пише глупости, с които няма да стигне доникъде. Надяваше се Аби да се върне към „нормалната“ писателска дейност и да не си губи времето с „експериментални боклуци.“ Ненавистта им бе взаимна.

Аби пристигна в студиото на Иван точно в полунощ и го завари дълбоко заспал. Отвори вратата сънен, прошарената му руса коса стърчеше разчорлена и в първия момент изглеждаше изненадан, после я дръпна в обятията си. Беше съвсем гол, защото нощта бе топла, а в студиото нямаше климатик. Аби беше задъхана от изкачването по стълбите до седмия етаж, но той съвсем я остави без дъх, когато взе да я разсъблича и страстно я облада още преди да стигнат до леглото. Любиха се цялата нощ и заспаха в обятията си чак на разсъмване. Точно тези нощи я привличаха като магнит към него, отмиваха всичките й съмнения и разочарования. Така умееше да я разтърси, да я подлуди, да превърне тялото й в арфа.

 

 

В събота вечер Саша бе дежурна, но успя да се отбие за малко в ресторанта на Макс. Отиде заедно с Клер, която нямаше други планове, Морган вече бе там, а Аби обеща да дойде след представлението в театъра. Обикновено тези сбирки в съботните дни ставаха непредвидено, по случайна приумица, но Макс винаги запазваше една маса за всеки случай.

— Иван ще дойде ли? — попита Саша с тайната надежда, че няма да ги уважи.

— Не. Аби каза, че бил прекалено уморен след представление, слава богу — отвърна Клер.

Саша се молеше да не я повикат в болницата, но реши за всеки случай да не пие. Оливър и Грег също щяха да се отбият в ресторанта. Беше поканена и Валентина, но не я очакваха, защото бе останала в Сейнт Бартс с новата звезда в живота си — французин, изключителен мъж според думите й, — шейсетгодишен милионер, току-що преселил се в Ню Йорк. Мъжете, с които излизаше, винаги бяха достатъчно възрастни да й бъдат бащи, затова Саша не остана изненадана. Много отдавна Валентина се бе отчуждила от баща си и явно търсеше други начини да компенсира тази липса.

Докато трите жени си бъбреха, пристигнаха Оливър и Грег, загорели от слънцето, отпочинали, след като бяха прекарали целия август в Хемптънс в къща с приятели. Настъпи въодушевление от радостната за всички среща.

Поръчаха си вино, Макс изпрати на масата им плато с ордьоври. Тази вечер ресторантът се пръскаше по шевовете и компанията се включи в общото жужене. Говориха за пожара, който здравата ги бе уплашил, Клер се оплака от младата французойка стажантка, Морган сподели, че има нови клиенти, Саша призна за желанието си да работи в клиниката за асистирана репродукция. Накрая взеха решение да си купят ново черно кожено канапе за апартамента от находките на майката на Клер. Тогава Оливър и Грег обявиха, че канят на вечеря за Деня на благодарността в жилището си всички, които няма да се прибират по домовете си, и това отприщи нова вълна от идеи за есента. Морган предложи да си наемат хижа в планината във Върмонт, за да покарат ски. Саша много се надяваше да не е дежурна точно в тези дни, за да се присъедини към тях. Повечето бяха страстни скиори. Само Клер правеше изключение, но реши, че ще е забавно да ги придружи. Много пъти бяха кроили подобни планове, но все не успяваха да намерят ден, в който всички да са свободни.

По-късно си поръчаха любимите ястия и опитаха от новите предложения в менюто по препоръка на Макс. И както обикновено, нямаше разочаровани. Саша добре ги развесели, като разказа за срещата си с модела на бельо. За нея историята бе приключила и не се надяваше никога повече той да я потърси, така че не се притесняваше да влиза в подробности. Тъкмо бе към края на разказа си, когато в заведението влезе Аби, видимо притеснена. Извини се за закъснението си, измисли поредното оправдание за Иван, не че щеше да липсва на някого, и им обясни колко добре бе минало представлението, не че някой се вълнуваше от новината. Сервитьорът разчисти празните чинии и донесе десерт и капучино. Саша погледна екрана на телефона си със смръщени вежди и след миг съобщи:

— Каляската отново стана тиква. — Беше по джинси и розов пуловер, но в болницата имаше достатъчно резервни униформи, така че нямаше да се наложи да се връща вкъщи. Викаха я заради близнаци. Майката била приета предишната седмица, за да предотвратят преждевременно раждане, но очевидно не можеше повече да се чака. Бебетата бяха подранили с цял месец и се очакваха усложнения. В съобщението се казваше, че родилката вече има голямо разкритие, и Саша трябваше да се яви в родилната зала незабавно.

— Дългът ме зове — обяви тя и целуна всички за довиждане. — До утре. И между другото, в Деня на благодарността съм с вас, ако не ме извикат на работа — каза на Оливър и го прегърна. — Повече няма да се разкъсвам между родителите си. Все някой е недоволен. Оставам тук за празника. Ще кажа и на Валентина, но сигурно тя ще я в Гщаад, я в Дубай. — Валентина от години не се бе прибирала вкъщи за празници. Родителите им неволно създаваха прекалено напрегната обстановка с постоянните схватки помежду си. Войната им не стихваше въпреки седемте години, изминали от развода.

— Ще се радваме, ако бъдеш с нас — увери я Оливър. Двамата с Грег умееха да създават уют и приятна атмосфера, да забавляват приятели в красивия си дом, за разлика от Морган, която бе поверила организацията на празниците на любимия си Макс.

Саша остави приятелите си да изясняват детайлите по есенната програма и се качи в таксито. През целия път до болницата не спря да се усмихва заради предвкусваните приятни преживявания. Когато пристигна, профуча през спешното отделение, спусна се към залите в дъното, оттам с асансьора — към родилното отделение, където я очакваха за близнаците.

За краткото време, докато остана сама в асансьора, мислите й се върнаха към Валентина. Чудеше се какво ли става със сестра й в Сейнт Бартс. Нейните любови обикновено не продължаваха повече от няколко месеца. Явно нито тя, нито Саша се обвързваха за по-дълго и причината се криеше в проваления брак на родителите им, в отровните отношения, които кипяха дълго преди развода. А и Валентина бе прекалено фриволна във връзките си, подбираше си богати, възрастни мъже, за да я глезят и да се забавлява. Докато Саша все беше „прекалено заета“, за да мисли за сериозни отношения, макар че много от колегите й успяваха и в личния си живот, създаваха семейства, дори още след дипломирането си. Истината бе, че прекалено се страхуваше да не се провали.

Унесена в тези мисли, Саша излезе с енергична крачка от асансьора и в следващия миг връхлетя върху мъж в бяла престилка, явно лекар, който също бързаше към родилната зала. Сблъсъкът им беше толкова мощен, че и двамата залитнаха.

— О, извинете — стреснато зяпна тя, когато той я задържа да не падне. Стори й се познат, но прелетя покрай него, за да се преоблече и да се подготви за влизане в предродилната зала. Родилката бе откарана там преди няколко минути. Тя беше поредната майка на възраст, макар че мъжът до нея изглеждаше по-млад. Какво ли не бяха виждали напоследък — традиционни двойки от мъже и жени, хомосексуални, по-възрастни, твърде млади, семейства с репродуктивни проблеми, които раждаха по няколко пъти, благодарение на напредналата медицина. Но рядко се срещаха еднояйчни близнаци като нея и Валентина. Това можеше да се случи само по естествен път, а с хормоналните терапии бе възможно да се получат само двуяйчни близнаци, не и еднояйчни, които си бяха истински божи дар.

— Здравейте, аз съм доктор Хартман — мило се усмихна тя на пациентката, която вече изпитваше силни родилни болки, защото все още не й бе поставена епидурална упойка. Обсъждаха дали да направят цезарово сечение. Родилката бе настоявала за естествено раждане, но бързо промени мнението си, след като започнаха силните контракции. Болката изтръгваше от нея викове, а младият мъж я галеше по главата, държеше ръката й и тихичко я успокояваше.

— Много по-зле е, отколкото очаквах — успя да промълви тя сред задавени стонове. Саша предложи да й направи епидурална упойка и жената се съгласи. Саша отиде до стаята на сестрите, за да повика анестезиолог. Върна се след две минути, когато нова контракция прониза бъдещата майка и я накара да извика.

— Съвсем скоро ще почувствате голямо облекчение — увери я Саша и в този момент влезе анестезиологът. За техен късмет той се бе оказал в съседна зала на същия етаж. Подготви жената за упойката и след петнайсетина минути, които й се видяха цяла вечност, тя се усмихна. Вече наблюдаваха контракциите само на монитора, но тя не усещаше нищо и младият съпруг престана да се тревожи. В залата Саша го бе заварила в пълна паника, но с магическата си дарба да успокоява пациентите си му вдъхна кураж. Умееше да взема бързи, правилни решения, които в съчетание с деликатния й подход правеха чудеса. Всичките й колеги бяха силно впечатлени от работата й. Сега й предстоеше да реши дали раждането да стане по естествен път или с операция. Сърдечните тонове на бебетата бяха много ясни въпреки преждевременното им появяване и имаше достатъчно основание да ги оставят да минат през родовия канал, за да предизвикат естествения процес на дишане.

Обсъди го с бъдещите родители, които се надяваха да избегнат цезаровото сечение. Главният лекар дойде и одобри решението им. Подкараха количката с бъдещата майка надолу по коридора към родилната зала, следвани от анестезиолог, сестра, бащата и още двама лекари. Там ги очакваха двама педиатри заради близнаците. Саша забеляза, че единият беше лекарят, когото едва не събори пред асансьора, и чак тогава се сети, че го познава от неонатологията. Бяха повикани, тъй като се очакваха усложнения заради преждевременното раждане, макар че трийсет и шеста седмица беше сравнително нормален срок за износване на близнаци. Апаратурата показваше, че бебетата са в добро състояние. Намалиха дозата на упойката, за да дадат възможност на пациентката да участва активно в напъните, и тя се оплака, че отново усеща силни болки.

— Тогава да накараме бебчетата да излязат и всичко да приключва — закачливо подхвърли Саша, докато внимателно следеше процеса. В залата се долови напрегнато очакване, докато тя напътстваше родилката какво да прави, но вместо да следва съветите, жената само крещеше и виеше от болка. Саша осъзна, че ако раждането върви така бавно, ще се наложи цезарово сечение, за да се избегне допълнителен стрес върху близнаците, затова подхвана командването с по-твърда решителност, като не пропускаше да изразява и съчувствие към страданието на жената. Скоро между бедрата й се забеляза напираща главичка и със сръчно движение Саша измъкна раменцата и тялото на малко момиченце, което веднага изплака силно, докато майката се усмихваше през сълзи. И докато сестрите поеха бебето и го повериха на грижите на педиатъра, тя нададе отново крясък, пронизана от болка, и след минути Саша изроди и момченцето, което бе по-едро и излезе по-трудно. Преряза пъпната им връв. Бебетата изглеждаха в добро състояние, което бе потвърдено от първия преглед на педиатрите, въпреки това щяха да ги поставят за няколко дни в инкубатор и да ги следят внимателно. Всяко от тях тежеше около два и половина килограма, което беше много добро тегло за близнаци в трийсет и шеста седмица.

Раждането мина гладко и Саша почувства как атмосферата в залата се разведри, когато двамата родители се целунаха развълнувани и с облекчение. Дадоха бебетата на майката за малко, преди да ги отнесат към инкубаторите в неонатологичното отделение. Саша поздрави родителите и извърши някои финални манипулации на родилката. Дадоха й успокоително, тъй като жената неудържимо се тресеше от току-що преживяното, което бе обичайна реакция.

Докато правеше няколко малки шева, Саша взе да й говори:

— Казах ли ви, че аз също имам еднояйчна близначка? Казва се Валентина. Очакват ви много щастливи моменти с вашите бебета — опитваше тя да отклони вниманието на жената от манипулацията. След като измериха жизнените й показатели, я откараха в следродилната зала, където щеше да остане известно време за наблюдение, после щяха да я откарат в стаята й. След като я съпроводи дотам и я повери на сестрите, Саша отново я поздрави и обеща, че ще дойде да я види на следващия ден. Родилката вече се унасяше от успокоителното. Съпругът й остана при бебетата. Саша отиде за чаша кафе в лекарската стая и тъкмо отпиваше първата глътка, когато влезе колегата й от неонатологичното отделение. И двамата изглеждаха въодушевени от успешното раждане. Времето бе минало неусетно и вече бе три часът сутринта.

— Как са близнаците? — попита го Саша.

— Много добре — усмихна се той. — Добре се справихте. Бях почти сигурен, че ще се стигне до цезарово сечение. Разминахме се благодарение на вашите безупречни действия.

— Благодаря. Извинявам се, че едва не ви съборих в коридора, но страшно бързах да стигна навреме. Слава богу, че не ви нараних.

— Едва ли бихте могли — разсмя се той, — но беше добър опит. Тренирал съм футбол в колежа. — Това си личеше от високия му ръст и широките му рамене.

— Щастлива съм, че всичко мина благополучно — призна тя с облекчение. И двамата знаеха, че често възникват проблеми, и тогава драмата бе за всички. Бе присъствала на раждания, когато бебетата умираха. Мразеше тази част от работата си. Но тази вечер всичко мина гладко и вълнуващо. — В началото на седмицата израждахме тризнаци, изпуснахте този случай — взе тя да скъсява дистанцията.

— Чух за това. Бях в почивка. Случва се понякога, макар и рядко. — Тя кимна и се усмихна с разбиране.

— Аз пък тази нощ съм на повикване и тъкмо вечерях с приятели, когато ми звъннаха веднага да пристигам — обясни, а той си представи, че е имала среща с мъж. Такава жена сигурно излизаше да се забавлява всяка вечер.

— За мой късмет — добави той на глас. — Надявам се, че някога пак ще имаме шанс да работим в екип.

Саша отиде до гардеробчето, за да се преоблече, и се скри зад поклащащата се врата, така че той повече не я видя.

— Биваше си я колежката, която ръководеше раждането тази вечер — подхвърли ухилено той на една от дежурните сестри, а тя на свой ред се засмя.

— Не бързайте да се увличате — предупреди го, тъй като добре познаваше Саша.

— Омъжена ли е? — не скри разочарованието си той, макар че го очакваше. Повечето му колеги бяха семейни. Някой късметлия я е грабнал.

— Не излиза по срещи с колеги. Върши си работата и не се занимава с щуротии. Сериозна жена. Никога не съм я виждала да се задява с някого от мъжете тук.

— Сигурно си има гадже — предположи той примирено.

— Не знам точно каква е нейната история, но каквато и да е, не разказва нищо. Иначе страхотно се работи с нея, но не навлиза в подробности за личния си живот.

— Ще я държа под око — зарече се лекарят и изведнъж почувства как умората му се стопи като лед на слънце. Тогава осъзна, че не знае името й, и попита сестрата.

— Саша Хартман. Успех — намигна му тя.

След малко Алекс Скот напусна сградата. Саша се прибра в апартамента и веднага си легна, без изобщо да се сети за мъжествения си колега. Изпитваше само удовлетворение от добре свършената работа. Припомни си приятните часове, които прекара с приятелите си в ресторанта на Макс. Нямаше нужда и не искаше нищо повече.