Даниел Стийл
Апартаментът (21)

21

Морган бе твърда в решението си по отношение на Макс, а също и на бебето. Писмото й му нанесе голям и неочакван удар. Той се опита да се свърже с нея, но тя не вдигаше телефона. Изпрати дрехите му в ресторанта. Не бяха си говорили в продължение на четири седмици, откакто той й постави ултиматума, а сега местата бяха разменени. Морган не желаеше нито да го чува, нито да го вижда. Макс се почувства безпомощен. Морган бе затръшнала вратата в лицето му и нямаше намерение да я отваря. В отчаянието си той потърси Саша.

— Двамата трябва да намерите начин да се разберете — разумно го посъветва тя.

— Тя си мисли, че не я обичам, че е само заради детето. — Заплахите му, че ще я напусне завинаги, ако направи аборт, я бяха наранили жестоко. — Искам бебето тъкмо защото я обичам, не обратното.

— Сега тя е в особено емоционално състояние — обясни му Саша.

— Не желае да ме вижда.

— Ти също я избягваше в продължение на четири седмици.

— Исках да я накарам да го задържи. Нямах намерение да се отказвам от нея.

— Заплаши я, че няма да я погледнеш повече, ако направи аборт. Но ето тя реши да го задържи, и сега не иска да те вижда.

— Какво да направя, Саш? Това е истинско бедствие.

— Знам. Най-добре си дай малко време.

— Искам да съм с нея, да й помагам. Това е нашето дете и аз я обичам.

— Мисля, че бъркотията с работата й, а сега и тази бременност й дойдоха прекалено много — тъжно каза Саша. Повечето време Морган прекарваше в апартамента, спеше по много и излизаше на дълги разходки всеки ден. Чувстваше се по-добре физически, но Саша забелязваше, че изглежда депресирана. На неделните им вечери, с чието приготвяне се зае Оливър, беше необичайно мълчалива. За всички вече беше толкова различно и странно без Аби и Макс.

Морган реши да обяви новината за бебето по-късно, когато започне да й личи. Не беше щастлива от това развитие на нещата и не искаше да се преструва. Единствените хора, които знаеха, бяха брат й Оливър и Грег, които изключително се вълнуваха, но обещаха да запазят тайната й. Морган не беше в настроение да празнува. Всъщност скърбеше за разбития си живот, за Макс и за провалената си кариера. Беше се свързала с някакъв посредник, за да й намери временна работа за срок от четири или пет месеца, но на този етап нищо не се появяваше.

Нае си адвокат, който да изготви споразумение за правата на Макс върху детето, с предложение за евентуално съвместно попечителство. Първоначално той възприе писмото й като емоционален изблик. Но обсъждането на такива важни въпроси с посредничеството на адвокат направо го срази. Явно Морган не се шегуваше. В писмото също се казваше, че тя още не знае пола на детето и че й е все едно, а него ще уведоми след раждането. Сълзи потекоха по лицето му. Морган напускаше живота му, въпреки че в крайна сметка бе решила да стане майка на неговото дете.

Обади се и на Оливър, който потвърди, че сестра му е най-инатливата жена, която е виждал. Каза му също, че Морган е изключително разстроена и че тежко преживява раздялата си с него. Най-добре би било да изчака раждането на бебето и да се надява, че майчинството ще я накара да омекне. До раждането оставаха пет месеца, а това му се струваше цяла вечност. Не можеше да се съсредоточи върху работата си, караше се на персонала, загаряше ястията. Беше обсебен от мисълта за Морган и бебето. Все още имаше ключ от апартамента, но не смееше да се появи изневиделица. Възможно бе Морган да повика полиция и да го арестуват. Вече знаеше на какво е способна. А в отношенията му с нея явно нямаше връщане назад. Всичко беше приключило. Макс бе чул звучното й, ясно послание.

 

 

Мострите на Клер пристигнаха от Италия през първата седмица на април. Бяха фантастични. Когато ги видя, тя не сдържа възторжените си викове и затанцува из стаята, докато майка й се смееше. Получиха ги точно навреме преди изложението в Лас Вегас. Вече беше наела асистентка, която да ги придружава по време на пътуването им и да поработи с тях известно време след завръщането им в Ню Йорк. Съквартирантките й проявяваха изключително търпение към камарите кутии и постоянните доставки в апартамента. С благословията на Саша и Морган тя превърна стаята на Аби в склад, докато с майка й деляха нейната спалня. Имаше кутии и в хола. Нае за един следобед и модел, който да демонстрира обувките и да пробва номерата. Според момичето били изключително удобни на краката, а високите токчета имали идеална извивка. Клер не беше на себе си от вълнение, когато се качиха на самолета за Лас Вегас.

Отседнаха в „Ем Джи Ем Гранд“ и прекараха по-голямата част от деня в изложбения център заедно с Клодия, новата им асистентка. Наредиха всичките си мостри в красива витрина и веднага предизвикаха интереса на няколко купувачи и на няколко фирми от големи търговски вериги. Задаваха й въпроси за стила, наличностите, цените и възможностите за доставки, както и за по-големи количества, важни за големите търговци. Клер можеше да доставя за един от магазините, но не и за десет клона. Поне така щеше да бъде на първо време, докато не започнат по-мащабно производство, все пак това беше първият им сезон. Важното бе, че всички отзиви бяха положителни. Купувачите одобриха изделията й.

На втория ден обаче Клер получи още по-голямо удовлетворение. Забеляза Уолтър в далечния край на залата. Той се приближи към тях някак безгрижно, като хвърляше скришом погледи към обувките на щанда. Клер едва не се изсмя и го показа на майка си. Тогава той се насочи направо към тях.

— Чии обувки продаваш сега? — попита заядливо. Тя му се усмихна и посочи марката с логото, което сама бе създала. Там пишеше черно на бяло „Клер Кели Дизайнс“ и той буквално зяпна от изненада. — Къде ти ги направиха? — смаян полюбопитства той.

— В Италия — кратко го информира Клер и после се обърна към клиентка, която се връщаше за втори път, но вече с конкретна поръчка. След минутка Уолтър се изхлузи от щанда им.

В края на изложението разполагаха със сериозен брой поръчки, достатъчни да дадат мощен тласък на бизнеса им и да осигурят издръжката си за цял сезон. Клер и майка й сияеха и възторжено се поздравиха. Новата им асистентка се прояви отлично и Клер реши да я задържи. Изложението им помогна да съберат голям опит. „Клер Кели Дизайнс“ излезе на пазара със силен дебют и наесен щеше да се появи в най-големите търговски вериги в страната.

— Благодаря, мамо — каза тя на майка си, докато опаковаха мострите. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря. — Сара само се усмихна и я прегърна мълчаливо. Нали затова бе дошла в Ню Йорк. Харесваше й, че започнаха съвместен бизнес. А Клер знаеше, че без подкрепата на майка й това никога нямаше да бъде възможно.

 

 

В началото на май Морган навлезе в четвърти месец на бременността си и вече не можеше да се прикрива. Все още не беше споделила с Клер и останалите. Знаеха само Саша, брат й и Макс. Присъствието на майката на Клер я притесняваше. Официално беше обявила, че с Макс са скъсали, и отказваше да обяснява подробности. Двамата не си говореха от два месеца. Той не можеше да търпи повече това и една сутрин седна на стъпалата пред сградата и я зачака да излезе. Рано или късно щеше да се появи. След около час тя се отправи на тренировка по пилатес за бременни. Изглеждаше здрава и в добра форма, беше напълняла съвсем малко, само лицето й бе по-заоблено.

Стресна се, като го видя, и понечи да се върне, но той я задържа.

— Морган, това е истинска лудост. Говори с мен — помоли я. Изглеждаше не на себе си. От два месеца не можеше да мисли за нищо друго.

— Защо? Нямаме какво да си кажем. Всичко приключи — отвърна му тя с леден тон.

— Не, това е само началото — посочи той към корема й. — Не трябва да става така. Не исках да правиш аборт, защото те обичам и искам нашето дете.

— Не, не ме обичаш. Заплаши ме, че ще ме зарежеш, ако не го задържа. Ти искаше детето. Ще можеш да го виждаш, когато се роди. Само не се занимавай повече с мен. — Гласът й звучеше уверено, гневно, но и изпълнен с болка. — Ти не прояви уважение към моето желание, нито към правото ми на решение.

— Бях ужасно разстроен. Никога не бих те изоставил. — Той явно дълбоко се разкайваше.

— Не пожела да говориш с мен цели три седмици. Когато имах нужда от подкрепата ти, ти ме заплашваше, че ще ме изоставиш.

— Сгреших. — После я попита онова, което го мъчеше от месеци: — Защо го задържа?

— Усетих, че не е справедливо да се откажа. Грешката си е наша, то не е виновно. Реших да поема отговорността си.

— Радваш ли се изобщо? — попита тъжно той.

— Не — призна тя. Никога не бе го лъгала. — Защо да се радвам? Аз исках теб, не бебето. Никога не съм бъркала тези чувства. Сега те загубих, а се озовах с бебе, което никога не съм желала. — Но щеше да постъпи както смяташе за правилно. Така си беше. Бебето нямаше вина. Беше си тяхно и щеше да си го гледа.

— Не си ме загубила — отчаяно промълви той. — Не можеш да ме загубиш, дори да не искаш да ме виждаш. — Тя не отговори и той забеляза сълзи в очите й, преди да сведе глава. Протегна ръце и я прегърна. — Съжалявам, че така безумно провалих всичко. — И тогава си даде сметка, че може би трябваше да я остави да направи аборт. Винаги му бе казвала, че не иска деца, и явно бременността не променяше нищо. — Съжалявам. Цялата тази работа беше огромна грешка. Какво да направя, за да я поправя? — Бе изпълнен с отчаяние.

— Нищо не можеш да направиш. Всичко между нас приключи и сега сме обвързани с дете, което никой от нас не е искал и не трябваше да се появява.

— Предполагам, много бебета започват живота си по този начин, а после спечелват любовта на родителите си.

— Може би — кимна тя, но на нея не й се вярваше. Просто щеше да изпълни дълга си, ала никой не можеше да я насили да го приеме с желание. Той се опита да го направи и провали всичко. Тя сама бе взела решението да го задържи. За това не можеше да го обвинява. — Благодаря ти, че се отби — каза и се опита да мине покрай него, но той не я пусна. Изглеждаше не по-малко упорит от нея.

— Няма да си тръгна, докато не се съгласиш поне да направиш опит да се сдобрим. Моля те, да си дадем още един шанс. Ако ме мразиш, ще си тръгна.

— Не те мразя — отвърна тя уморено и разочаровано. — Вече не знам какво изпитвам.

— И това е нещо — промълви той обнадеждено. — Моля те, Морган, моля те, дай ми още един шанс. — Тя мълчеше, само го гледаше втренчено и тогава почувства странен спазъм дълбоко в утробата си и примижа.

— Какво ти стана? — притеснено попита той.

— Нищо — излъга тя и в този момент последва друга контракция. Дотогава не й се бе случвало подобно нещо. Приличаше на менструална болка.

— Проблем ли има? Кажи ми истината. — Той хвана ръката й и тя отново примижа и се преви.

— Не знам. Изведнъж получих контракции.

— Чревни колики или нещо с бебето?

— Може би нещо с бебето. — Тя се обърна да се прибира и той я последва, разтревожен, че вината е негова. Качиха се по стълбите заедно, тя влезе в банята и след минутка излезе, пребледняла и изплашена. — Кървя.

— Да вървим в болницата. Няма да те оставя. — Тя не понечи да спори с него. Помисли си, че е направила спонтанен аборт, което щеше да е простичко решение на проблемите им, и изведнъж осъзна, че не иска това да се случва.

Слязоха заедно на улицата, като тя спря на два пъти заради контракциите и усети влагата между краката си. Макс спря такси и й помогна да се качи, после не пусна ръката й през целия път до болницата. Морган звънна на Саша от таксито. Тя беше дежурна и й каза къде да отиде.

Когато пристигнаха, приятелката й вече беше там и веднага я вкара в кабинета за преглед. Попита я дали иска друг да я прегледа, но Морган настоя Саша да го направи. Доверяваше й се напълно. Докато траеше прегледът, Морган се разплака.

— Това става, защото не го исках — промълви тя. — Господ ме наказва.

— Не, не е така. Стават такива работи. — Саша видя, че кърви, но не обилно. — Да направим ултразвук и да видим какво става — предложи, докато сваляше ръкавицата си, а Морган продължаваше да плаче. Усещаше движенията на бебето — беше започнало да мърда преди няколко дни. Чувстваше го като леко потръпване на пеперуда в стомаха си.

Саша я настани на количка и я забута по коридора. Макс, който не беше на себе си от тревога, ги последва.

— Какво става? — попита той.

— Още не знаем — отвърна Саша.

Вкара я в кабинета за ултразвук, а Макс я изчака отвън. Видяха бебето на екрана. Помръдваше и изглеждаше спокойно, после засмука палеца си. Лекарката, която извършваше наблюдението, забеляза съсирек, но съвсем малък.

— Случва се понякога — обясни Саша. — Той може да предизвика кървене, когато се резорбира от само себе си. Сигурно бебето го е изритало.

— Аз ли съм му причинила нещо? Напоследък ходя на пилатес всеки ден, за да поддържам форма — сподели Морган с чувство за вина.

— Ще трябва да изчакаш една-две седмици, да си почиваш повече, за да може съсирекът да се разтвори. Това няма да навреди на бебето.

Морган притвори очи и захлипа.

— Помислих си, че съм го убила, защото не го исках.

— А сега как се чувстваш? — мило я попита Саша.

— Уплашена. Не искам да го загубя! — Саша кимна усмихната.

— Ей че хубаво го каза. Да повикам ли Макс да го види? — предпазливо попита тя. Беше останала изненадана, когато се появиха двамата. Морган кимна и Саша отиде да го извика. Превключиха на големия триизмерен екран, за да се вижда по-ясно. Бебето продължаваше да смуче палеца си, когато Макс влезе. Още след първия поглед към монитора, той избухна в сълзи, наведе се и целуна Морган.

— Толкова те обичам. Съжалявам, че се държах като глупак.

— Аз също — отвърна тя и му се усмихна през сълзи. — Не искам да загубя бебето.

— Искате ли да разберете пола му? — попита ги Саша и двамата едновременно кимнаха и се усмихнаха, хванати за ръце. Макс не бе виждал нищо по-красиво в живота си от жената, която обичаше безумно, и тяхното бебе в нея. Докато наблюдаваха внимателно, Саша посочи едно петънце на екрана и се усмихна. — Момче е. — Макс широко се усмихна и отново целуна Морган. Сега вече двамата приличаха на благословени родители, а не на разделени, гневни един на друг партньори. И Саша преживяваше щастието им заедно с тях.

Морган се облече. Саша й даде наставления да се прибере вкъщи и да си почива повече през следващите една-две седмици.

— Никакъв пилатес през тези две седмици. И никакъв помирителен секс, моля. — Даде им две копия от снимката на бебето и те си тръгнаха, зашеметени от вълнение.

За няколко часа всичко се промени. Макс се бе върнал, тя успя да преглътне травмата и недоразуменията, които ги бяха разделили. Прекараха остатъка от деня заедно в апартамента, не можеха да се наприказват след дългата раздяла. Тогава нещо му хрумна.

— Ще се върнеш ли да работиш в ресторанта? Счетоводството ми е пълна бъркотия, откакто те няма — подсмихваше се той, както я беше прегърнал, и тя се засмя на свой ред.

— Това ли беше целта ти? — подразни го.

— Да, бебето беше само за прикритие. Трябваш ми да направиш ведомостта за заплатите и да сложиш в ред разходите.

Това я развесели и двамата се целунаха. Животът изглеждаше много по-ведър вече. Тя се отдръпна и каза сериозно:

— Да знаеш обаче, че няма да се омъжа за теб. Бракът ще провали всичко. Ще си имаме бебето, но без женитба.

— Много си трудна — закачливо отвърна той. — А поне може ли да живеем заедно?

— Може. Но без женитба. Това ще унищожи романтиката във връзката ни. — От родителите си бе запомнила, че бракът е кошмар.

— Луда си, но те обичам такава. А след десетото дете ще се омъжиш ли за мен? Падам си по големите ирландски семейства.

— Става, но чак след десетото. Тогава ще си помисля. — Докато се заливаха от смях, тя осъзна, че сигурно трябваше да се изнесат от мезонета. Не можеха да останат там с бебето. А това означаваше, че Клер ще остане сама в него. Едно по едно момичетата отлитаха. Вече се бе освободила стаята на Аби, през юни Саша щеше да се премести, но с Макс и бебето щеше да стане пренаселено, и нямаше да е честно към Клер. Като всяко семейство с дете, те трябваше да си имат свой дом.

Скоро след това Клер и майка й се върнаха от срещата си в „Бергдорфс“ и изглеждаха доволни. Клер остана изненадана, като видя Макс.

— Очакваме дете — измрънка усмихнатата Морган.

И изведнъж всичко стана съвсем реално.

— Момче — уточни Макс.

— Но няма да се женим — добави Морган и се ухили.

— Това ще унищожи романтиката във връзката ни. — Макс имитираше думите на Морган и всички се разсмяха.

— Поздравления — каза Клер сащисана от толкова новини. — Кога се очаква щастливото събитие?

— През октомври. — И Клер си представи какво предстои. Сигурно щяха да се преместят и тогава тя и майка й щяха да останат сами в мезонета. Това щеше да й позволи да управлява бизнеса си оттам. Вече можеше да си позволи сама да поеме наема, но знаеше колко много ще й липсват приятелите. Беше толкова шокиращо и тъжно как бързо се променяха обстоятелствата в живота. Може би Аби щеше да се върне след година, както бе обещала, но на Клер не й се вярваше. До лятото всички щяха да поемат по своите пътища.