Даниел Стийл
Апартаментът (12)

12

Клер и Аби взеха заедно такси до летище „Кенеди“, тъй като полетите им до Сан Франциско и Ел Ей бяха почти по едно и също време. Клер си помисли, че докато тя излети, Джордж вероятно ще е кацнал в Аспен. Не се бяха чували от сутринта. На нея й предстоеше спокоен, дори скучен празник с родителите й. Вече не се срещаше и със старите си приятели, защото се прибираше за кратко, а и бяха минали десет години от завършването на колежа и пътищата им се бяха разделили. Чувстваше се много по-близка със съквартирантките си в Ню Йорк. Понякога случайно се натъкваше на стари съученици в родния си град и с изненада разбираше, че животът им почти не бе се променил. Или бяха женени за първата си училищна любов, или живееха заедно, а много от тях вече имаха и деца. Някои работеха в семейния бизнес, други се бяха захванали със скучни професии. Ако не се броеше светът на високите технологии в Силиконовата долина, нямаше кой знае какви интересни възможности в града. По-предприемчивите й приятели се бяха преместили в Ню Йорк и в Лос Анджелис. За нея също нямаше голямо поле за изява, затова бе доволна, че избра да учи в школата по дизайн в Ню Йорк и после се реши да остане там. Колкото и да тъгуваше по нея, майка й беше щастлива, че Клер има възможност да се установи в големия град и да се развива в този център на модната индустрия. Баща й така и не можа да проумее защо й беше притрябвало да отива толкова далеч, защо не си бе намерила работа в Сан Франциско. Тя вече не се опитваше да му обясни.

През целия път до летището Аби и Клер не спряха да си бъбрят. Отдавна не им се беше удавала такава възможност. След раздялата си с Иван Аби се затвори и се отдаде на денонощна работа по романа си. Почувства се някак освободена и отприщи нуждата си да излива мисли на белия лист. С нетърпение очакваше да се види с родителите си, искаше да ги пита за толкова много неща. Винаги бяха й давали добри съвети и сега искаше да обсъди с тях накъде да поеме от тук нататък. Първата й задача беше да завърши романа си, който вървеше по-добре от очакваното.

Иван се бе обаждал многократно, за да й се извинява за поведението си и да я уверява, че в живота му няма друга жена. Тя спря да отговаря на телефона си и така прекрати неуспешните му опити да пробуди съжаление у нея. Не след дълго той се отказа, защото осъзна, че не може да разчита на съчувствие от нейна страна. А пък Аби беше бясна на себе си, че бе пропиляла толкова време и се бе проявила като пълна глупачка. Отне й години да осъзнае що за непрокопсаник е той, едва не я бе завлякъл в блатото със себе си. Беше се оставила да я използва.

— Ще се видим в неделя — каза Клер на сбогуване и двете се прегърнаха пред терминала. Тя трябваше да се чекира, преди да влезе. И този път беше взела какво ли не и се наложи да носи голям куфар. Аби пък щеше да пътува само с ръчен багаж, затова тръгна направо към гейта. Клер хвърли поглед на телефона си. Нямаше обаждане от Джордж. Вероятно още не беше кацнал. Надяваше времето да не е създавало проблеми. Беше й разказвал, че летището в Аспен е малко рисково. Заради високите планински хребети самолетите правеха рязко снижаване, за да заходят към пистата. Но Клер не се тревожеше особено, защото пилотът му беше много опитен.

До полета на Алекс и Саша за Чикаго оставаха два часа. Тя отдавна се бе приготвила за четиридневното гостуване. Тъй като не беше сигурна какво да облича, взе назаем различни дрехи от Морган и Клер — и изискани, и спортни, и дори делови. Саша все подпитваше Алекс, но той я уверяваше, че за родителите му това е маловажно. По думите му семейството се придържаше към традиционния консервативен стил. Баща му и брат му слагали костюми за Деня на благодарността. Самият той предпочитал блейзър и спортни панталони. Баща му никога не пропускал вратовръзката, с която приличал на банкер. Обяснявал, че не може да се явява небрежно облечен пред пациентите си, докато Бен, който работеше като хирург, носеше съответното работно облекло. Саша също се чувстваше удобно в болничната си униформа, но този път трябваше да прояви чисто женската си същност. Беше си взела и спортни обувки, в случай че отидат на разходка с лодка, защото вече знаеше, че всички в семейството бяха луди по ветроходството. И понеже, според нейните представи, времето бе прекалено хладно за водни приключения, тя прецени, че ще е по-добре да остане да прави компания на майка му или да се поразходи сама из града. Домът им беше разположен на брега на езерото, но брат му живееше отделно в Уикър Парк Дистрикт, който напомняше на Долен Ню Йорк.

Кацнаха на летище „О’Хеър“ в един часа местно време, което беше час назад от Ню Йорк. Родителите му бяха още на работа и се очакваше да се съберат на вечеря, на която щеше да дойде и брат му. Алекс знаеше, че очакват с голямо любопитство да се запознаят със Саша, но не го спомена, за да не я изнервя допълнително.

Летището беше натоварено по това време на деня и мина цял час, докато пристигне багажът им, и още един, докато се доберат до къщата. Отвори им домашната помощница, която, щом зърна Алекс, се хвърли да го прегърне и погледна през рамото му към Саша с любопитна, мила усмивка. Родният му дом на Лейк Шор Драйв винаги му изглеждаше еднакво, сякаш бе застинал във времето. Елегантната къща в традиционен стил беше пълна с антикварни мебели и материи в топли нюанси, на масата в хола винаги имаше ваза с цветя. Уютната кухня в провинциален стил беше сърцето на дома, където семейството често се събираше. Алекс я разведе да й покаже стаите, накрая стигнаха и до неговата, пълна със спомени от детството му — спортни трофеи и вещи от училищните години.

На стената бяха окачени дипломите му от „Иейл“ и „Харвард“. Стаята на брат му в съседство беше почти същата, деляха една баня. И двете стаи бяха боядисани в морскосиньо, а текстилът беше каре, прозорците гледаха към градината, а главната спалня на родителите им се намираше в дъното на коридора. Срещу нея беше стаята за гости, където щяха да се настанят Алекс и Саша, тъй като в някогашната детска леглото беше единично, а и би се чувствал малко странно да нощува там с нея. Спалнята за гости му се струваше неутрална територия. Влязоха и той остави куфара на земята. Стените бяха покрити с текстилни тапети на флорални мотиви в синьо и жълто в английски стил. Ако не й бе казал, че майка му има талант на декоратор, Саша би си помислила, че са използвали услугите на дизайнер. Слънчевите цветове озаряваха стаята въпреки мрачното зимно небе над Чикаго. Прогнозата предсказваше сняг.

Настаниха се в кухнята и след като си направиха сандвичи, Алекс й предложи да се разходят из центъра, за да й покаже града. В гаража държеше старата си тойота, която не бе разрешил да продадат. Вършеше му работа, когато се връщаше, а и домашната помощница я ползваше за покупки. Запали от първото завъртане на ключа и двамата потеглиха от Лейк Шор Драйв към Мичиган Авеню за обиколката, която бе планирал толкова отдавна. Беше щастлив, че може да й покаже родния си град, в който Саша идваше за пръв път.

— Това е небостъргачът „Ригли“, а там е центърът „Джон Хенкок“, където се помещава офисът на майка ми. Баща ми работи в Медицинския център на Чикагския университет в района на Хайд Парк. Бен също е там, но на друг етаж. — В тази сграда работеха едни от най-добрите лекари. Бен се бе присъединил към една от групите веднага след като приключи стажа си.

Продължиха обиколката на града, който изглеждаше по-малък от Ню Йорк, но имаше същата магнетична атмосфера. Беше много по-различен от Атланта, където Саша бе отраснала. Изисканите магазини по Мичиган Авеню продаваха същите известни марки луксозни стоки като в Ню Йорк. Не беше голяма изненада, защото фирмите излизаха на пазара в повечето големи градове. Все пак Чикаго имаше своя особена, неподражаема атмосфера с небостъргачите си, които бяха дори по-високи и от нюйоркските, и Алекс й обясни, че били проектирани с оглед на специфичните климатични условия. На първите двайсет етажа обикновено се помещаваха офиси, над тях четири етажа бяха предвидени за търговски център, където по правило имаше ресторант, следваха трийсет-четиридесет етажа с апартаменти. Така обитателите на сградата можеха да не излизат навън в продължителните зимни студове и снежни виелици.

— Такава сграда може да бъде целият ти свят — усмихна й се той. — Много е удобно така, особено през зимата. — Саша си помисли, че не би й харесало да живее на шейсетия етаж, независимо колко прекрасен е градът. Но пък, от друга страна, изглеждаше практично.

Паркираха колата и тръгнаха пеша. Отбиха се в една книжарница, влязоха в галерия и веднага й направи впечатление колко приятелски настроени са хората. Продавачите ги посрещаха мило, готови да им помогнат и да поприказват с тях.

Тръгнаха обратно към къщата в пет и половина. Саша започна да се върти неспокойно в колата, Алекс забеляза, усмихна й се и се наведе да я целуне. Разбираше страховете й, макар да беше убеден, че са неоснователни. Познаваше родителите си — колко мили и гостоприемни бяха, а майка му беше изключително щастлива, че е довел жена вкъщи.

— Ще те харесат — за хиляден път повтори той на Саша, но тя продължи да гледа напрегнато и неуверено.

— Ами ако не ме приемат? — с тревога в гласа си попита. Никога дотогава не бе проявявала такова притеснение преди среща с хора. Обичаше Алекс и трепереше нещо да не застане на пътя им.

— Ако не те харесат, веднага ще спра да те виждам и ще се наложи да идеш на хотел — заяви той сериозно, което я хвърли в паника. След миг той се разсмя и тя си отдъхна: — Няма ли да престанеш? Първо на първо, сигурно е, че ще те харесат. Второ, аз съм на трийсет и две, а не на шестнайсет. Сам вземам решенията си, а ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. А моите родители са достатъчно интелигентни, за да го усетят. Тук ти си голямата награда, не аз.

— Но ти си техен син. Със сигурност биха искали да те предпазят от лоши хора и недобронамерени жени — изтъкна тя.

— Ти недобронамерена ли си? Как ли съм пропуснал да го забележа? Слушай, щом не се обличаш и не се държиш като сестра ти, всичко ще е наред. Но доколкото ги познавам, ако им кажа, че съм лудо влюбен в нея, биха я приели дори да им цъфне по бикини и високи токчета. Много отворени хора са, дори да изглеждат консервативни. Не се притеснявай чак толкова. Ще разбереш какво имам предвид, когато ги видиш. Майка ми е най-благата жена на света. Обича всички. Ако чуе за някой сериен убиец, сигурно веднага ще ти обясни, че е имал нещастно детство или тежък ден.

— Да можех да кажа същото за моите — тъжно въздъхна Саша. — Майка ми мрази целия свят и е невероятно черногледа. Известна е като най-костеливия адвокат по бракоразводни дела в Атланта. Мрачните й мисли се прехвърлят и върху клиентите й. Дълбоко в себе си е добър човек, но животът я е направил много сурова. Главната ни тема за разговор са гневните й изблици срещу баща ми и втората му съпруга. Шарлот не е кой знае колко интелигентна, но е мила жена и го прави щастлив, имат си и чудесни деца. Това напълно срина майка ни и оттогава все повтаря на мен и Валентина, че той изобщо не се интересува от нас, щом не ни е включил във фирмата си. — Баща им притежаваше най-известните търговски центрове в Атланта и из повечето южни щати. — Не мога да си обясня кога майка ми успя да събере толкова горчилка, а с възрастта става все по-лошо. С Валентина се разбират по-добре, защото сестра ми не се впечатлява от черните й изказвания. Аз обаче след всяка среща се чувствам като блъсната от влак.

— Моята не е такава — успокои я Алекс. — Като нищо може да й хрумне да те осинови. Още не може да преглътне раздялата на Бен и Анджела. Все се надява и ние да създадем отношения, каквито имат двамата с баща ми. Живеят в пълна хармония.

Каза го с умиление и Саша осъзна, че никога не бе наблюдавала такъв брак. Баща й обсипваше втората си жена с внимание, но си личеше разликата в интелектуалното им ниво, дори понякога се долавяше проява на снизхождение и подценяване от негова страна. Младата му съпруга буквално висеше на врата му, разчиташе той да решава всички проблеми вместо нея. Често се държеше като безмозъчно същество и не вземаше никакво отношение по важните за семейството им въпроси. А майка й винаги се бе отнасяла прекалено студено с баща й, понякога дори грубо. Проявяваше надменност заради високото си образование, но въпреки това бащата на Саша се развиваше по-успешно. Беше умен мъж с добър бизнес усет. Според майка й обаче постиженията му били чист късмет да бъде на точното място в точното време, макар всички да знаеха, че не е така. Позволяваше си да го кори за какво ли не, включително, че е лош баща, което Саша и Валентина категорично не приемаха. Според Валентина майка й бе гений в правните среди, според Саша беше умна жена, но с нрав на зла кучка, която уважаваше повече изявите на едната си дъщеря като модел, отколкото успехите в медицината на другата. Явно за нея по-голямо значение имаха парите и в това отношение двете с Валентина много си допадаха.

— Моите родители се държаха ужасно помежду си и постоянно бяха нещастни — призна му тя. — Заради това никога не съм искала да се омъжвам. В известен смисъл разводът им беше облекчение за всички ни, докато баща ни не се ожени втори път. Това направо подлуди майка ни и досега не може да се примири. Избягват всякакви срещи и дори на дипломирането ми присъства само единият от двамата. — Саша за пръв път споделяше това.

— Кой? — не сдържа любопитството си Алекс.

— Баща ми. Майка ми имала важно дело. Добре, че го спечели, поне да има сериозно оправдание. Понякога си мисля, че ако й кажа, че се омъжвам, ще ме убие. Твърди, че нейните клиенти са рецидивисти. Развежда някои по два-три пъти. Търсят отново услугите й, защото много я бива да им печели делата и да измъква големи пари от бившите им. Обикновено представлява жените. Не вярва в брака и все повтаря на мен и сестра ми да не сме и посмели да се женим, а просто да се забавляваме. Валентина го възприе буквално — усмихна се тя. — А и умее да си подбира богаташи, независимо как са натрупали състоянието си. — В съзнанието й отново изникна образът на Жан-Пиер и кожата й настръхна. Как не забелязваше сестра й, че има нещо гнило в този човек. — Трудно ми е да си представя, че има хора като твоите родители, които живеят в хармония. В моя свят това никога не става. Постоянно слушах за разправиите на този и онзи, а и всички семейни приятели на нашите се разведоха.

— Семействата на много мои приятели също са разделени — утеши я Алекс. — Родителите ми се оженили много млади. Може би това има значение. Пораснали са заедно, родили са ни също доста рано и се надявали да се получи.

Саша знаеше, че баща му наскоро бе навършил шейсет, а майка му бе на петдесет и девет. На същата възраст бяха и нейните родители, но със съвсем друг житейски опит. Беше й трудно да повярва, че майка й е твърдо убедена, че бракът е нещо лошо, че обикновено оцелява едва година. Статистиката потвърждаваше думите й, бракът все повече се подценяваше и беше натикан в килера. Друго нейно убеждение беше, че жените нямат нужда от мъж до себе си, ако имат добра кариера. За това Саша беше склонна да й вярва. Валентина още повече. Тя дори не отиде да учи в колеж, защото започна да печели много пари като модел и не се налагаше да има диплома, нито да развива някакви специални способности. Но какво ли щеше да прави, когато годините се навъртят и стане прекалено стара да работи като модел? Баща им я бе посъветвал да направи няколко добри инвестиции със спечелените пари и така да осигури издръжката си. А и той винаги би ги подкрепил.

В шест часа паркираха на алеята пред дома на семейство Скот. Цялата къща светеше, мерцедесът на майка му се виждаше в гаража. Изтръпнала от притеснение, Саша последва Алекс през вратата. Тъкмо влязоха в коридора, майка му се втурна надолу по стълбите, широко усмихната, да прегърне сина си. Веднага се виждаше, че е много хубава жена. Носеше семпъл тъмносив костюм и обувки на висок ток. Тъмната й права коса беше опъната назад, а около врата й блестеше наниз перли. Изглеждаше по-млада, по-хубава и по-сърдечна, отколкото Алекс я бе описал. Човек не би допуснал, че жена с такава стройна, атлетична фигура има толкова големи синове. Когато съзря Саша над рамото на Алекс, майка му ококори изненадано очи и след миг вече я прегръщаше сякаш я познаваше от години.

— Така се радваме, че Алекс те доведе! — Това признание прозвуча искрено. — Цял следобед ли те мъкна по центъра? Сигурно си премръзнала. Тъкмо запалихме камината в кабинета. Какво ще кажеш за чаша чай? — Саша кимна с благодарност, леко замаяна от срещата си с тази дружелюбна, сърдечна жена, която се държеше толкова мило, въпреки че се познаваха от няколко минути.

— С удоволствие — каза и ги последва в кабинета, пълен с книги с красиви кожени корици, някои от тях старинни първи издания. Обясниха й, че ги купували на търгове. По стените висяха картини на коне и пейзажи, повечето рисувани от английски художници, имаше и няколко с фрегати като доказателство за страстта на цялото семейство към ветроходството.

Саша се настани на удобно канапе и след миг домашната помощница сервира чая на сребърен поднос. Стилът им на живот изглеждаше много по-изискан, отколкото тя бе очаквала, а Хелън Скот не криеше гордостта и удоволствието си от смайването й. Саша остана впечатлена от нея. Изглеждаше съвършената съпруга и майка, при това със завидна кариера на адвокат. Собствената й майка също беше постигнала много в кариерата си на юрист, но никога не бе успявала да създаде уют. Дори шест месеца след развода си бе заменила стария семеен дом за малък апартамент без допълнителна спалня. Хелън явно успяваше да се справи и като юрист, и като жена. Наскоро й бяха предложили назначение във Върховния съд, за което мечтаеше отдавна, и с готовност би се отказала от антимонополната си дейност. Още не беше напълно сигурно, но тази възможност й се струваше вълнуваща.

— Е, разкажи, какво видя днес следобед? — мило подкани тя Саша. — В града имаме прекрасни галерии и културни събития. Жалко, че нямаш повече време. На езерото се организират и разнообразни забавления, поне докато не започнат жегите. И още нещо — не позволявай на момчетата да те возят с лодката в това време. Направо ще замръзнеш! — предупреди и двете се разсмяха. — Съжалявам, че не си бях у дома, когато сте пристигнали — обърна се тя към Алекс. — Трябваше да поразчистя това-онова от бюрото си. — Алекс знаеше, че „това-онова“ бяха важни дела, които майка му винаги представяше като нещо незначително, за разлика от шума, който вдигаше около работата на съпруга си. Тя беше обсебена от медицината и винаги обясняваше, че е родена за лекарка, но не й е стигнало търпението да й посвети толкова много години. — Чух, че ти вече си започнала стажа си, но не разбрах по каква специалност — отново насочи вниманието си към Саша.

— Акушерство и гинекология. Всъщност искам да се занимавам с рискова бременност и репродуктивни проблеми. На този етап правя всичко в родилното отделение, но напоследък има много случаи на рискова бременност с родилки в напреднала възраст, така че винаги има какво да се научи.

— Саша има еднояйчна близначка — реши Алекс да провокира любопитството на майка си.

— Винаги съм искала близнаци — възкликна Хелън, — но в нито едно от семействата ни няма такива случаи — добави, леко разочарована.

— Баща ми е имал близнак, който е починал, когато са били съвсем малки — обясни Саша. Алекс не беше чувал това досега и историята го заинтригува. — Двете със сестра ми сме като две капки вода, освен по характер — уточни тя през смях. — Дори родителите ни трудно ни различаваха и това винаги беше повод за забавление. И често се възползвахме. Правех контролни и се явявах на изпити вместо нея, а тя ходеше по срещи вместо мен. И накрая ми излезе име на скучно момиче. Затова пък аз й изкарах много добър успех в училище. — Тази история внесе ведра нотка в атмосферата.

— Тя също ли е лекарка? — попита Хелън между две глътки чай. На масата имаше чиния с домашни джинджифилови и шоколадови бисквити, които ухаеха фантастично.

— Не, тя е модел — кратко отвърна Саша. — Има далеч по-бляскав живот от моя!

— Когато се запознахме, Саша ми каза, че има сестра, но забрави да уточни, че са близначки — започна да разказва на майка си Алекс, — и когато ги видях двете в кафенето на болницата, помислих, че имам проблем със зрението. Изглеждат съвършено еднакви, но иначе са различни като деня и нощта.

— Както винаги, успя да привлече внимание. — Саша вече се чувстваше комфортно в тяхната компания и реши да разкаже по-подробно какво представлява сестра й. — Появи се в болницата в гащеризон от трико, с обувки на висок ток и палто от леопардова кожа — може да се каже скромно за нейния стил. Често успява да заблуди съквартирантките ми, като се преструва на мен. Само една от тях я усеща веднага. Някога родителите ни обличаха в еднакви дрехи, но в различни цветове и тя все ме караше да си ги разменяме. Това направо ги побъркваше, но, признавам, че тази игра ми допадаше. Сега вече успешно ни разпознават. Тя за нищо на света не би се появила някъде с болнична униформа и гумено сабо, а аз не ги свалям. У дома никой не подозираше, че ще стана лекарка, дори самата аз понякога още се чудя защо ли ми беше това. — Тя се усмихна на Алекс.

— Напълно те разбирам. И с мен е същото. Опитват се да ни убият с графика, който съставят. Като излизаме на срещи, се обзалагаме кой пръв ще заспи на масата.

Хелън беше наясно какво имат предвид, тъй като съпругът и големият й син отдавна преминаваха през същото.

— Докато баща ти беше млад лекар, не можеше да изгледа нито един филм. Заспиваше на рекламите и едва успявах да го събудя на финалните надписи. Всъщност — продължи тя с дяволито пламъче в очите, — и сега си все така. Нищо не се е променило.

— Ами какво да правя? — обади се привлекателен мъж със сребриста коса, прекоси стаята и целуна съпругата си. — Защо издаваш служебни тайни? — Той хвърли поглед към Саша, поздрави я с усмивка и отиде да прегърне сина си.

— Голяма тайна, няма що — засмя се съпругата му.

— Да не си им казала, че хъркам? — попита той с престорено притеснение. Саша бе поразена от красивата му външност. Приличаха си с Алекс, само че баща му беше по-висок и по-възрастен. Хубав мъж, с добре поддържана физика и младежко излъчване, също като съпругата си. Родителите на Алекс бяха обаятелна двойка. И двамата изглеждаха с по десет години по-млади. — Не им се връзвай — обърна се към нея той. — Добре дошла в Чикаго. Радваме се, че намери възможност да ни посетиш — усмихна й се мило, а Хелън му поднесе чаша чай с бисквита. — Не виждам често Алекс. Прекалено го товарят в болницата.

— Поехме смените на Коледа и Нова година, за да можем да се приберем за Деня на благодарността — обясни Алекс и това не изненада родителите му.

Бяха минали по същия път в продължение на цели трийсет години, а най-трудно беше, когато децата им бяха малки. Том Скот следваше в Медицинския университет, а Хелън едва беше започнала да учи право, когато те се родиха. Сами не разбраха как успяха да се справят. Според Хелън беше правилно, че съвременните млади не бързат да се женят, но все пак й се струваше, че Бен вече би трябвало да се замисли по този въпрос. Раздели се с предишната си приятелка тъкмо когато бе решил да й предложи. Хелън се опитваше да приема нещата философски и заяви, че вероятно не е била жената за него. Не искала да се обвързва с лекар, който щял постоянно да отсъства. Защото си беше точно така. Синът й бе женен за работата си. Алекс изглеждаше по-умерен в това отношение. Съпругът й също винаги бе намирал време за семейството си. Успя да даде добър пример на децата си за важните неща в живота, благодарение на което бяха съхранили добрата атмосфера в дома си и здравите семейни отношения.

— Какви са плановете за утре? — попита Том сина си. — Какво ще кажете за разходка с лодка сутринта? — предложи с блеснал поглед, а Хелън потръпна.

— Вие сте луди. Ще се вкочаните от студ. Ако решите да отидете, не вземайте Саша. Тук ще си намерим какво да правим. Ще наредим масата, ще поддържаме огъня в камината, а може и да поплетем — пошегува се тя и всички се разсмяха. — Не можете ли да измислите нещо друго, вместо да мръзнете до смърт на лодката?

— Твърде студено е за тенис — оправда се Том. Играеше по няколко пъти седмично и му личеше. — На „Скрабъл“ пък хич ме няма — ухили се той.

Алекс бе обяснил на Саша, че семейството му обикновено се събира за Деня на благодарността следобед, а сутринта обичали да се пораздвижат с някое приятно занимание. За уикенда беше предвидил да я заведе в музей, да хапнат в някое от многото приятни заведения, след това тя искаше да обиколи магазините, защото върнеше ли се, нямаше да й остане време да пазарува за Коледа. Планове не липсваха.

Продължиха да разговарят, докато стана време за вечеря, и точно преди да седнат около масата, се появи Бен. Той беше още по-красив от по-младия си брат. Саша не беше виждала семейство с толкова приятни на вид хора и й се прииска да можеше сестра й Валентина да си избере някого като Бен, но това беше само в сферата на фантазиите. Той изглеждаше прекалено нормален, почтен и изискан за нея.

Бен прояви видимо любопитство към Саша и през цялото време на вечеря не спря да разговаря с нея главно на професионални теми. Разпита я за ортопедичния факултет в Нюйоркския университет, за програмите за стажанти, в които работеха тя и Алекс. Баща им подхвана въпроса за кардиологичната практика и тя се оказа добре информирана за новостите в експерименталната хирургия. Подробно обсъдиха и последните европейски практики в сферата на асистираната репродукция, когато се разбра, че нейният интерес е насочен към тази област. Имаха много общи теми и разговорът течеше приятно. След вечеря Бен си тръгна, а всички останали се оттеглиха по стаите си.

Саша се отпусна в удобното легло до Алекс и двамата се спогледаха усмихнати.

— Как си? Съжалявам, че те затрупаха с медицински въпроси на вечеря. Все едно си в приемната на болницата. Общуването с моето семейство е като да постъпиш в медицинска обител.

— Много са приятни — увери го Саша. — Толкова са мили. Докато моето семейство е като от сапунена опера — всеки срещу всеки, постоянно прехвърчат искри и се оголват зъби. Не знаеш какъв си късметлия. Страхотно е!

— И аз си ги харесвам — призна си той и личеше колко е развълнуван, че тя намери общ език с близките му, дори беше сигурен, че и те са я харесали. Не че това имаше значение за него. Той я обичаше и нищо не можеше да повлияе на чувствата му, но беше толкова хубаво да знаеш, че семейството ти се радва заедно с теб. Ето това е хармония.

Същата вечер бяха прекалено изморени за секс и потънаха в сън, прегърнати в огромното легло. На следващата сутрин родителите му вече бяха слезли за закуска и преглеждаха пресата, когато Алекс и Саша влязоха и баща му усмихнат вдигна поглед да ги поздрави. Утрото бе кристално ясно, мразовито-съвършеният чикагски зимен ден, без никаква следа от сняг, противно на синоптичната прогноза.

— Какво ще кажеш да поплаваме? — попита той сина си и Хелън завъртя очи, а Алекс се разсмя.

— Не ги слушай! — Майка му настоятелно погледна Саша. — Луди глави. Това е фамилно заболяване, наследствено. Начална степен на обезумяване по лодките, специално по платноходите.

Но към края на закуската Алекс прие да придружи баща си. Оставаше да се обадят на Бен да ги чака в яхтклуба.

— Ако вие, откачалки такива, замръзнете до смърт на езерото, да знаете, че със Саша ще нападнем пуйката без вас — заплаши ги Хелън. Но когато Саша отиде с Алекс до спалнята и го загледа как се облича, прииска й се и да отиде и тя.

— Изглежда, ще е забавно. И аз си падам малко луда глава. Имаш ли някое излишно яке? — Последва го в някогашната му стая и той извади няколко от гардероба. Всичките бяха твърде големи за нея, но поне бяха топли. Избра си едно. Алекс й даде и термобельо от времето, когато беше юноша. Тя навлече два пуловера, обу вълнени чорапи върху термобельото, сложи маратонките, които си бе донесла за всеки случай, напъха се в огромното яке, нахлузи зимна шапка и ръкавици и десет минути по-късно слязоха в коридора в пълно бойно снаряжение.

— Мили боже, още един луд в нашата група — възкликна Хелън, щом я зърна, навлечена като малко хлапе, което отива на зимната пързалка. — Не им позволявай да те убиват. Ще ми е крайно неприятно да ям пуйката сама. — След като ги целуна всички за довиждане, Саша също, тримата се качиха на рейнджровъра на Том и потеглиха.

Бен ги очакваше на езерото в близост до лодката, която представляваше стара дървена платноходка — истинска красавица, гордостта и радостта на баща им. Беше я подготвил, докато ги чакаше, и всички се качиха на борда. Алекс показа на Саша каютите в трюма и й каза да не се прави на героиня, а да слезе долу на завет, като й стане студено. Но тя предпочете да остане на палубата заедно с мъжете. Лодката потегли от брега и се понесе през леденостудения въздух. Имаше добър вятър, напълно достатъчен да надуе платната, и плаваха в продължение на два часа по езерото. Алекс току поглеждаше към Саша сякаш е намерил съкровище, а тя не беше на себе си от вълнение. Дори малко съжаляваха, че трябва да се връщат толкова скоро.

— Майка ви ще ме убие, ако не се приберем навреме — с нескрито разочарование поясни Том. Всички се бяха зачервили от студа, но изглеждаха в отлична форма и направо сияеха. Бен отиде до жилището си да се преоблече, а Том откара Алекс и Саша вкъщи, където Хелън ги очакваше с хот тодис^[1].

Тримата се настаниха да се стоплят и коментираха въодушевено малкото си приключение. Хелън не можа да се въздържи и заяви, че вълнението на Саша й подсказва, че двамата с Алекс са си лика-прилика.

Час по-късно пристигна Бен и всички се събраха пред камината в гостната, за да изчакат гостите. Бяха поканили четирима приятели — две вдовици, един разведен мъж и друг, останал сам за празниците, тъй като съпругата му заминала при бременната им дъщеря в Сиатъл, която трябвало да ражда всеки момент. Двамата мъже бяха лекари.

Масата изглеждаше великолепно, украсена от Хелън с красиви съдове и цветя за празничната вечеря. Приятелите им се оказаха забавни хора, приятни събеседници, храната — прекрасна, разговорите — оживени, и вечерята продължи неусетно няколко часа. Гостите и Бен си тръгнаха, а Хелън и Том взеха да се оплакват, че толкова са преяли, та няма да погледнат храна повече. Но Алекс добре знаеше, че останалото от изобилната вечеря щеше да се дояжда с удоволствие чак до края на седмицата. За следващия ден бе планирал вечеря в ресторант, на която покани и Бен, а после малка обиколка из любимите им барове и локали. След милото посрещане и плаването Саша вече се чувстваше като част от семейството.

Саша и Алекс се прибраха в стаята си и се любиха тихо, като внимаваха да не ги чуе някой. През деня тя бе звъннала да поздрави родителите си, а на Валентина изпрати съобщение, след като направи неуспешен опит да се свърже с нея. Хвана Морган тъкмо навреме, преди да тръгне за тържествената вечеря в дома на брат й. Преди да потъне в щастливи сънища, тя довери на Алекс, че това е бил най-хубавият празник в живота й, а той, като срещна пълния й с обожание поглед, не сдържа емоциите си и на свой ред й призна чувствата си.