Даниел Стийл
Апартаментът (5)

5

Във вторник малко преди обяд Алекс Скот отиде да търси Саша. Провери в предродилна, после в родилна зала. Попита за нея и в сестринската стая, където му обясниха, че довършва цезарово сечение и очакват да се появи след около половин час. Операцията бе приключила и всеки момент пациентката щеше да бъде откарана в реанимация. Той се върна след половин час и я видя да се отправя към бюрото на сестрата с доволно изражение. Явно всичко бе минало добре.

— Напрегната сутрин, а? — подхвана той с ведър тон. Радваше се, че я вижда. Неговата програма бе по-лека този ден — нямаше спешни случаи, а няколкото му пациенти от предните дни бяха прехвърлени в отделението за здрави новородени.

— Бих казала съвсем прилична — отвърна тя. Никой не раждаше в момента, трябваше само да наглежда оперираната жена и родилките от предишния ден, останалите майки с бебетата им бяха изписани. Имаше моментно затишие.

— Тогава хайде да се възползваме, преди да ни е подхванал отново вихърът — напомни й Алекс за уговорката им за обяд. — Още ли държиш да отидем в кафенето на болницата? Бихме могли да отскочим до някое от съседните ресторантчета, ако искаш нещо, което да става за ядене.

— Организмът ми ще се чуди какво му давам. Привикнал е с храната от кафенето. А и сигурно в момента, в който престъпим прага, ще ни потърсят и двамата за спешни случаи. Това е закон при мен, реша ли да хапна другаде по време на дежурство. — Обикновено изобщо не й оставаше време да яде, затова винаги държеше протеиново блокче подръка в джоба си. Тя имаше деликатна фигура, бе дори по-слаба от сестра си, която постоянно се занимаваше с гимнастика и се подлагаше на зверски диети.

Така след минута, увлечени в непринуден разговор, двамата се качиха на асансьора и се озоваха в кафенето. Тя си избра кисело мляко, салата и плодове, после реши да добави и голяма бисквита с шоколадови пръчици, а Алекс си взе от готвените ястия. Намериха уединена маса близо до прозореца, за да погледат живота навън. Саша забеляза, че той я наблюдава внимателно, докато тя подреждаше чиниите си и диетичната кола на масата.

— На диета ли си? — полюбопитства Алекс.

— Не. Сестра ми е по диетите от много отдавна, а аз се научих да не си избирам нищо, което на нея й харесва, за да не ми го изяде. Колкото и странно да изглежда, продължавам по същия начин и до днес. Тя мрази плодове и зеленчуци, би живяла само на понички и сладкиши, ако можеше — хитро се усмихна Саша и това го разсмя. Хареса му естественото й поведение. Видимо се чувстваше добре в собствената си кожа, поне докато е в болницата. — Сестра ми е модел — побърза да поясни тя.

— Ти също би могла да бъдеш — с нескрито възхищение отбеляза той. Личеше си обаче, че красотата не й е приоритет. През годините бе натрупал горчив опит от увлечения по такъв тип жени. Саша беше друг случай — умна жена с блестяща кариера.

— Не и ако искам да остана нормална — отвърна тя. — Не че тук работата ни гарантира това, но поне не ни се налага да се разхождаме по бикини в снега или с кожено палто през лятото, нито пък да се крепим на двайсетсантиметрови токчета. Животът на модел не е толкова лесен, колкото изглежда, а и съм привикнала към равните като филия обувки — добави усмихнато.

— Откъде си? — поинтересува се той. Долавяше съвсем лек акцент, но му бе трудно да го определи.

— От Атланта. Дойдох, за да уча в Нюйоркския университет, и записах медицина. Извадих късмет, че ме приеха. Тук ми харесва.

— На мен също. Аз съм от Чикаго — хубав град е и ми липсва. — Не уточни, че е завършил „Иейл“ и е специализирал медицина в „Харвард“. Винаги му звучеше като самохвалство, макар че и баща му, и брат му също бяха завършили „Харвард“. — Чикаго е доста по-спокоен от Ню Йорк.

— Майка ми е родом оттам. Тя е адвокат — уточни Саша.

— Моята също — занимава се с антимонополно право. Харесва си професията, но на мен не ми изглежда много забавна. Иска някой ден да стане съдийка. Би се справила добре.

— А моята е по бракоразводните дела — едва чуто добави Саша, не й се искаше да обяснява що за човек е майка й. — Какво те подтикна да се насочиш към медицината? — попита тя на свой ред. Беше й приятно да разговарят. Обикновено обядваше в движение и никога не й оставаше време за общуване с колегите.

— Баща ми е кардиолог, а брат ми е хирург-ортопед. Така че медицината беше очевидният избор. Ами ти?

— От дете мечтаех да стана лекар. Само че не знаех към каква специалност да се насоча. Накрая избрах безплодие и рискова бременност. В последните години възникват много проблеми заради по-късните бременности на жените, а репродуктивните проблеми ми се виждат благодатна сфера, особено когато се постигат успехи. Обичам работата си.

— Аз също. В крайна сметка реших да се върна към нормалната педиатрия. Неонатологията е интересна, но и натоварваща заради рисковете при децата.

После се поинтересува къде живее Саша и тя му разказа за апартамента в Хеле Кичън.

— Живея там от пет години. Имам си три съквартирантки, които са ми като семейство, и без това рядко се прибирам вкъщи, а и моето се разпиля след развода на родителите ни, когато бях на двайсет пет. Човек си мисли, че на тази възраст е голям, но се оказа тежък удар. Баща ми се ожени повторно и сега има две малки момиченца, мама пък остана сама. Работата я крепи.

Алекс сподели, че живее в комфортно студио на една пресечка от болницата, където се прибира само за да спи. Хареса му разказът на Саша за апартамента в Хеле Кичън, най-вече онази част със съквартирантките. Очите й заблестяха, когато заговори за тях, за техните братя и сестри, за любимите им хора. Наистина му прозвуча като отношения в едно семейство.

Собственото му семейство явно бе по-сплотено от нейното. Родителите му си бяха женени, имаше трийсет и шест годишен брат, необвързан, и все още четиримата прекарваха ваканциите заедно. Беше му любопитно какви са нейните родители, защото не я чу да споменава нещо конкретно, но долови известно напрежение, когато говореше за майка си. И според думите й нямаше желание да се връща в Атланта. Ню Йорк й харесваше, обичаше работата си. За разлика от нея Алекс още не беше решил къде ще се установи. Животът в Чикаго беше по-лесен, като се изключи климатът. Допадаше му идеята да е по-близо до семейството си, но пък Ню Йорк не беше много далеч, имаше удобни полети до родния му град и това му позволяваше да се връща за уикендите, когато пожелае.

— Рядко се срещат такива семейства вече — констатира тя с известна завист, забелязала умилението, изписано на лицето му. — Повечето са пръснати в различни краища на страната, далеч от близките си. Радвам се, че поне сестра ми живее тук, макар че сме много различни. Когато не е в Токио, Париж или Милано, често се отбива в апартамента ми. Води бурен живот, за разлика мен — подхвърли с известно извинение Саша, макар че за нищо на света не би искала да е на мястото на Валентина. — Повечето хора намират този стил на живот вълнуващ. Според мен е тъжен. Хората са неискрени, всеки се опитва да те използва и когато вече не си на върха, какво следва? Изглежда плашещо — примамливо лъскаво, но нереално. Тревожа се за нея понякога — всъщност постоянно се тревожа.

Сестра й все си избираше неподходящи мъже, толкова различни от Алекс, когото Валентина не би удостоила дори с поглед. А на Саша й допадаше, че е съвсем обикновен, нормален човек — поне така изглеждаше — от стабилно семейство, към което беше силно привързан. Разказите за брат му Бен я върнаха към хубавите ранни години, когато с Валентина бяха все още много близки. След развода на родителите им в постъпките на сестра й личеше известно отчаяние. За известен период от време Валентина дори вземаше наркотици — често срещано явление в нейните среди. На трийсет и две вече беше много по-разумна, все още се радваше на завидна слава като модел, но някой ден кариерата й щеше да приключи и Саша не можеше да си я представи в спокойно семейно гнездо със съпруг и деца. Знаеше, че сестра й е пристрастена към бурния, изпълнен с блясък живот, обичаше да е в светлината на прожекторите. Очакваше я твърдо приземяване. Остаряването бе истински кошмар за Валентина. Всеки път, когато подхващаха тази тема, в очите й се долавяше паника и сякаш с напредването на годините тя полагаше все по-големи усилия да се изплъзва от бъдещето и реалността.

— И как се разтоварваш? — попита той и Саша посрещна въпроса му с недоумяващ поглед.

— Това пък какво е? Ще ми го преведеш ли? — И двамата се разсмяха, защото такова понятие почти не присъстваше в живота им. Не беше им се случвало от години. — С работа, струва ми се. Обичам работата си. А ти?

— Занимавам се с ветроходство — без колебание отвърна той. — Брат ми си има малка лодка, която държи на езерото. Излизаме с нея при всеки удобен случай. Някога играех тенис, но тук все не намирам време. Като дете бях лекоатлет, но тялото ми вече не е същото. — Беше на възрастта на Саша, но каза, че е претърпял много травми в колежа. — Обичам да съм на открито. Като малък исках да ставам бейзболист, пожарникар и рейнджър — всичко, което се практикува навън.

— Аз пък винаги съм искала да бъда лекар, медицинска сестра или ветеринар — усмихна се тя. — Майка ми получаваше нервна криза всеки път щом споменях, че искам да ставам сестра. Тя е свръхамбициозна и бясна феминистка и би предпочела да чуе, че ще се кандидатирам за президент на Америка, само че не съм от този тип. Не ми се иска всички да ме мразят, да ме критикуват и да ме карат да се чувствам отвратително. Мисля, че майка ми с удоволствие би станала президент, но едва ли би събрала достатъчно гласове. Доста е дръпната. — Алекс харесваше Саша тъкмо защото не бе такава. Усещаше, че има силен характер, но беше мил човек, допадаше му нейната прямота.

— Би ли приела да вечеряме заедно някой път? — най-сетне събра кураж да я попита той. Беше толкова красива, че все още се притесняваше. Държеше се с него освободено, като с приятел, без да флиртува. Още не беше сигурен какво означаваше това. Може би просто не я привличаше достатъчно. А след предложението му Саша остана загледана в него минута-две, сякаш не се отнасяше за нея. По нищо не личеше дали й харесва. До този момент не бе споменала за приятел, не бе казала нищо за личния си живот.

— Имаш предвид да излезем на среща? — едва събра сили да попита тя.

— Да, нещо такова — предпазливо отвърна той. — Какво ще кажеш?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Не разполагам с много свободно време — призна, нито пък той имаше, но това не му попречи да й предложи. Искаше му се да я вижда извън болницата, независимо колко рядко или колко за кратко. През цялото време в медицинския университет и откакто практикуваше като лекар личният му живот бе спорадичен. Така че напълно разбираше какво има предвид тя.

— Все пак трябва да се храниш, а като гледам колко ядеш, ще ми излезе евтино. — Плодовата салата в чинията й си стоеше, макар че бисквитата отдавна изчезна. Предпочиташе да си говори с него и да не губи време за ядене.

Закачката му я разсмя и отново я накара да свали гарда.

— Разбира се. Защо пък не?

— Не бих определил отговора ти като особено ентусиазиран, но и на това съм доволен — усмихна й се той.

— Просто съм на етап, когато трудно приемам покани за срещи. Нали знаеш как живеем. Постоянно се налага да отменям плановете си. Променят графика ми през пет минути или пък съм дежурна и ме викат още преди да е сервирана поръчката. Това дразни повечето мъже и бързо се отказват. Пък и постоянно съм в болнична униформа и гумени чехли, което не е особено секси. — Всичко това беше вярно, само че той виждаше колко красива и интелигентна жена стои срещу него и беше решен на всичко, за да се виждат. Нямаше нещо, което да не му харесва в нея. Дори изпита налудничавото усещане, че са предопределени един за друг. Никога преди не бе очарован толкова от жена.

— Напълно те разбирам. Аз също съм лекар. Но някой ден и ние ще живеем нормално — оптимистично заяви той.

— Едва ли — подряза крилете му тя, — особено ако остана акушер-гинеколог.

— Да не би да си решила да дадеш обет за безбрачие? — Въпросът му я накара да се усмихне.

— Не, но мразя да разочаровам хората, а постоянно ми се случва. Ходенето по срещи изисква страшно много усилия.

— Една вечеря е лесна работа. Всеки от нас ще има право да отменя срещата до десет пъти. Но пък ти е позволено да се явиш в болнични дрехи и с гумени чехли. — Каза го сериозно и тя се усмихна. Така щеше да й е още по-трудно да му откаже. А и много й харесваше. Не знаеше какво ще им предложи бъдещето, но й се искаше да излезе на вечеря с него. Вярваше, че ще бъде много по-приятно от последната й среща с актьора и модел на бельо. Поне споделяха общ интерес към медицината и имаха еднакво безумен работен график.

— Добре тогава — съгласи се Саша. — Вечеря по униформа и чехли. Дадено.

— Петък или събота? Някой явно се е шашнал и ме е сложил да почивам през уикенда.

— Късметлия. Аз съм на смяна в петък и на повикване в събота. Можем да пробваме и да се надяваме, че няма да ме повикат.

— Супер.

Размениха си телефонните номера и в същия момент пристигна съобщение от болницата, че я очакват в родилното отделение. Бяха изтекли водите на една от пациентките и раждането започваше. Трябваше да отиде да я прегледа, защото предстоеше операция. Тя хвърли изпълнен със съжаление поглед към Алекс и обясни, че се налага да тръгва. Бяха прекарали заедно повече от час в приятен разговор. Чувстваше се изненадващо добре с него, което рядко й се бе случвало с други мъже. Не си падаше по играта на криеница, която повечето очакваха на „среща“. Не беше кокетка, винаги казваше каквото мисли, а това явно ги плашеше. Докато с Алекс беше обратното — харесваше у нея тъкмо това. Внезапно тя се запита как ли щяха да намерят общ език с Валентина. Не беше от нейния тип мъже и сигурно щеше да й се стори скучен. Саша пък намираше разговорите им за интересни, смислени, харесваше й, че се държи непринудено, че няма огромно его, нещо толкова типично за мъжете лекари. Голяма част от тях си мислеха, че са центърът на света. Очарова я самоиронията му, беше скромен и се отнасяше с уважение към нея.

Излязоха от кафенето и той я изпрати до родилното отделение. След като му благодари за обяда, двамата се разделиха набързо, защото Алекс също получи съобщение, че го очакват в неонатологията. Работата ги зовеше.

— До събота, и да не забравиш да дойдеш по престилка — пошегува се той. — Така няма да ми се налага да търся чиста риза — и я разсмя.

— Ще опитам поне да се появя по джинси — подвикна тя, докато той се отдалечаваше по коридора с бодра крачка, щастливо усмихнат.

— Много си щастлив — отбеляза главната сестра Марджори, когато го видя на вратата на отделението. — Да не си шмръкнал нещо? — подхвърли на шега. Сестрите обичаха да работят в екип с него, защото беше истински чаровник.

— Уредих си среща — довери й той като неопитно момче. Едва ли някой би повярвал колко много означаваше това за него.

— Дамата е извадила късмет. — Марджори беше омъжена и с десет години по-възрастна, така че не проявяваше интерес към него като жена, но според общото мнение д-р Скот беше едър дивеч, макар да не го осъзнаваше. Нямаше представа какво се говори по негов адрес.

— Аз извадих късмет — поправи я той. Едва щеше да дочака събота вечер. Същите чувства вълнуваха и Саша, когато влезе в родилната зала с усмивка на лице.

 

 

Клер и Морган се срещнаха за вечеря в ресторанта на Макс, както се бяха уговорили. Клер бе успяла да се отбие в апартамента, за да се преоблече, а Морган пристигна направо от офиса. Макс я посрещна и я разцелува, щастлив, че я вижда.

— С кого ще вечеряш? — Бе се озадачил, когато забеляза името й в листа с резервациите.

— С Клер. Иска да поговорим насаме. Мисля, че е нещо, свързано с работата й. — Той кимна и я поведе към масата. Тази вечер ресторантът беше пълен. Няколко минути по-късно и Клер се появи. Изглеждаше замислена. Целунаха се с Макс още на вратата и тя забеляза, че Морган вече я очакваше на масата с чаша вино в ръка.

— Благодаря ти, че прие да вечеряме заедно — започна Клер, докато заемаше мястото си. Наистина среща извън апартамента звучеше някак прекалено официално, но никак не й се искаше да ги прекъсва вайкането на Аби по Иван или да пречи на Саша, която се връща уморена след приключена смяна. Трябваше й цялото внимание на Морган и нейните обичайни професионално мъдри съвети. Клер нямаше с кого другиго да сподели притесненията си. Не искаше да тревожи майка си, която вярваше, че дъщеря й има стабилна работа, макар това вече да изглеждаше далеч от истинското положение.

— Е, казвай, какво става? — подкани я Морган, сърдечно усмихната, като забеляза притесненото изражение на Клер.

— Мразя моделите, които шефът настоява да създавам. Не сме пипнали нито един детайл през изминалите няколко сезона. Иска да се придържам към неговите идеи. Не понася промените — мрачно обясни тя. — Навярно хората си мислят, че нямам никакво въображение. Ужасно потискащо е, че не мога да се развивам. Нямам никакъв напредък, защото той се ужасява от всяко мое предложение.

— Мислиш ли, че клиентите ще купуват по-различни модели, ако шефът ти позволи да ги правиш?

— Вероятно не — призна Клер след кратко колебание. — Но той не би ми позволил за нищо на света. Мрази идеите ми. Виси над главата ми, да не би да опитам да внеса и най-дребна промяна. Имам чувството, че само си губя времето. Просто трябва да им прерисувам едни и същи модели три пъти годишно. Изключително досадно е. Шефът изобщо не харесва моя стил на работа. Какво да правя? Ако напусна, може да не си намеря друга работа скоро. Пазарът е доста свит напоследък, а не мога да си позволя да остана безработна. Но ако не го направя, усещам, че ще пропилея дарбата си.

— Имаш ли спестени пари, с които можеш да живееш известно време? — направо я попита Морган.

— Имам за месец-два, не повече — каза Клер. Обичаше да се издокарва в хубави дрехи и си позволяваше да харчи. Все пак работеше в модната индустрия и трябваше да е в крак с тенденциите, а предпочитаните от нея марки бяха скъпи. Едно трябваше да й се признае — Клер имаше изключителен вкус. — Не искам да си мисля какво би станало, ако остана без работа шест месеца например. Макар че той може да ме уволни всеки момент. Изобщо не ме харесва — никога не ме е харесвал. Напоследък обаче постоянно сме в конфликт. Все едно сме женени от години.

— Тази работа ме притеснява — с крива усмивка й призна Морган. — Понякога се налага да направиш решителната стъпка. Сама трябва да прецениш дали си стигнала предела на търпимост. Може би не е зле да започнеш да се оглеждаш, дискретно да проучваш за нова работа.

— Ако научи, горя — притеснено отвърна Клер. Имаше истинска дилема и Морган искрено й съчувстваше. Явно бе, че Клер се задушаваше на работното си място. — Не стига това, ами трябва да се занимавам и с онази малка лигла, която ми натресе — стажантката, дъщеря на негов приятел от Париж. Докладва му всичко. Нещо като личен таен агент. — За Морган вече бе ясно, че положението е извън контрол и че Клер е крайно потисната. Имаше нужда да изпусне парата, точно за това я беше поканила на вечеря. — Мечтая да създам своя марка, но се боя, че никога няма да стане. Да създадеш пяла нова линия изисква истинско състояние.

— Може пък да си намериш спонсор — оптимистично подхвърли Морган, за да й вдъхне кураж. Клер изглеждаше напълно обезверена.

— Все още нямам достатъчно опит, нито име. А с работата си за „Артър Адамс“ никога няма да си създам име, в което някой би вложил и един лев.

— Може би точно тук се крие разковничето — замислено каза Морган. — Щом не ти плаща достатъчно, нито можеш да градиш репутация, това означава, че просто си губиш времето.

— Бих приела да работя и за по-малко пари в някоя по-добра фирма, за да мога да разгърна дарбата си.

— Точно това трябва да направиш. Завърти се около фирмите, с които би искала да работиш, и им подскажи, че се готвиш да промениш нещо в кариерата си. Естествено, има риск да се разчуе и да стигне до ушите на шефа ти, но пък иначе само ще затъваш.

— Така е. Имам чувството, че се задушавам там и че убивам шансовете си за напредък.

— Тогава опъни малко шия и се огледай какво се случва наоколо.

Клер се хвана за думите на Морган като удавник за сламка. Точно на такава подкрепа се беше надявала. Все още обсъждаха темата, когато Морган вдигна поглед и остана поразена. Един невероятно красив мъж стоеше до масата им и се усмихваше. Имаше тъмна коса, прошарена на слепоочията, и искрящо сини очи. Беше облечен в съвършено ушит костюм, а на ръката му проблясваше скъп златен часовник. Изглеждаше като слязъл от корицата на „Форчън“ или „Джи Кю“. Първо се усмихна на Морган, после впери поглед в Клер. Изглеждаше като омагьосан от нея. Явно с Морган се познаваха, но Клер нямаше представа кой би могъл да бъде. Никога преди не го бе виждала нито в апартамента, нито другаде, макар че лицето му й изглеждаше познато. Имаше чувството, че го е зървала в пресата. Морган го представи. Оказа се Джордж Луис, шефът й, в цялото си великолепие.

— Реших да проверя какъв е този шум около ресторанта на твоя човек — обясни той на Морган. — Отбих се да вечерям с един приятел. Неслучайно толкова се говори за това заведение. Храната е прекрасна.

Морган се усмихна, като си представи колко би се възгордял Макс от това признание. А Джордж беше висока летва. Знаеше се, че посещава само най-добрите ресторанти в града. Той отново насочи вниманието си към Клер и й се усмихна изненадващо приветливо. Изглеждаше напълно обаян от нея, независимо от небрежния й външен вид — дънки и бял пуловер с дълбоко, но дискретно деколте на „Селин“, за който бе похарчила цяло състояние, но си заслужаваше. Ноктите й бяха съвършено направени, а дългата й руса коса свободно се спускаше по раменете. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше по-млада и поразително красива. Морган забеляза, че шефът й е зашеметен от Клер, което не я изненада. Той имаше слабост към красивите жени, особено младите. При това бе един от най-желаните ергени в града. На вратата го чакаше приятен на вид по-възрастен мъж, но Джордж не бързаше да отиде при него.

— Беше ми изключително приятно да се запознаем — обърна се той към Клер и се задържа миг-два по-дълго, после си тръгна с видима неохота.

— Съвсем различен е от онова, което си представях — каза Клер малко след излизането му. Не й убягна колко пленен остана от нея, но дори да беше поза, успя да я развълнува. — Мислех, че е по-възрастен. Прилича на плейбой.

— През декември става на четиридесет. И всъщност има много сериозно отношение към работата си. Но и слабост към хубавите жени, възприема ги като красив аксесоар. Досега не съм го виждала сериозно обвързан. Не говори за личния си живот, но често пишат за него в клюкарските издания. Обикновено се среща известни жени — актриси, модели. Мисля, че преди време е излизал и с Валентина.

— Имам смътен спомен, че тя го мразеше. Не знам защо.

— Сигурно не е достатъчно лош, нито достатъчно стар за нея — разсмя се Морган. Валентина сменяше мъжете като носни кърпички. Използваше ги веднъж и ги захвърляше. — Тя обича да демонстрира връзките си, а той държи на дискретността. Не парадира с жените, с които се среща. Изглеждаше направо зашеметен от теб. — Морган си помисли, че приятелката й е много красива, но не достатъчно лъскава за вкуса му. Може би просто се забавляваше с този флирт, макар че Морган никога не го бе виждала да се държи леконравно в офиса.

Продължиха да обсъждат служебните проблеми на Клер и накрая Морган я посъветва да започне да се ослушва дискретно, да пуска въдици и да подскаже на хора от известни фирми, че има желание за промяна. Клер беше готова да поеме този риск, защото без него нямаше да има промяна. Не възнамеряваше да зарови таланта си заради едната сигурна заплата, при това не особено голяма. Бе имала нужда от съвета и подкрепата на Морган и ги бе получила. Приятелката й никога не я бе разочаровала. Донесоха им сметката и Клер настоя да плати, за да я почерпи за отделеното време. Двете вече бяха забравили за случайната среща с Джордж, макар Морган да остана поласкана, че шефът й бе избрал ресторанта на Макс и очевидно бе останал доволен. Целунаха Макс за лека нощ, той ги изпрати до вратата и се уговориха да пренощува при Морган.

Докато двете млади жени бавно се отправяха към жилището си, Клер усети, че не се е чувствала така добре от месеци. Вече знаеше какво трябва да предприеме. По-късно вечерта направи списък на фирмите, за които би искала да работи. Бъдещето й изглеждаше по-ведро.

Макс пристигна посред нощ, както беше обещал, и прекара нощта при Морган. Любиха се и сутринта, заради което тя закъсня за работа, но тъй като нямаше насрочени срещи, не се притесни. Към края на деня, докато подготвяше материалите на служебния си компютър, в кабинета й влезе Джордж.

— Благодаря ти, че пробва ресторанта на Макс снощи. Надявам се, че ти е харесал.

— Много. Непременно пак ще отида. Очарован съм от хубавата кухня, непринудената атмосфера. — Той живееше в пословично красив апартамент в Тръмп Тауър в изискан квартал в покрайнините на града, но Морган знаеше, че се храни в центъра и често пробва нови заведения с приятелите си от Трайбека и Сохо. Обичаше да впечатлява жените, с които излиза, с находките си. Имаше репутация на галантен и щедър бонвиван. — Хареса ми приятелката ти — прямо заяви той. За момент тя си помисли, че го казва от любезност, но погледът му подсказваше нещо друго. — Много е красива. Добре ли я познаваш? — с нескрито любопитство продължи да разпитва. Чудеше се дали не е модел.

— Клер ли? — все още недоумяващо попита Морган. — Делим една квартира от пет години.

— С какво се занимава? — Преди никога не бе я питал за друга жена и това я изненада.

— Дизайнер на обувки е. Тъкмо това обсъждахме миналата вечер. Много е талантлива, но пилее дарбата си в една скучна фирма.

— Ангажирана ли е? — Морган знаеше, че има предвид сериозна връзка.

— Не. Но е много заета с работата си и не излиза често. Посветила се е на кариерата си.

— Аз също — широко се ухили той. — Но намирам време за вечеря. За кого работи? — продължи настоятелно да разпитва Джордж.

— За „Артър Адамс“ — притеснено отвърна Морган. Не беше сигурна дали Клер би приела да излиза с мъж като Джордж и дали изобщо искаше да излиза. Почувства се неудобно да отговаря на тази серия въпроси, но пък Клер умееше да се грижи за себе си. След малко шефът й излезе от стаята.

Същия следобед Клер получи в офиса си три дузини бели рози във висока ваза и картичка с надпис: „Прекрасно е, че се запознахме. Джордж“. Огромният букет от изящни цветя, аранжирани от един от най-известните флористи в града, спря дъха й. Досега нито един мъж не беше правил подобен жест за нея.

— Кой е умрял? — сопнато попита Уолтър, когато влезе в кабинета й в края на деня. Дойде наежен, за да кръстосат шпаги за поредното предложение на Клер, което отхвърляше.

— От един приятел са — небрежно отвърна тя, притеснена от огромния букет на бюрото си.

— Трябва да е луд по теб — промърмори Уолтър през зъби. — Гледай да оставяш тези работи за вкъщи. — Тя кимна онемяла, но думите му я накараха да се отърси от смайването си и да се замисли за щедрия подарък от Джордж. Беше чувала с какви жени излиза и очевидно не беше от тяхната класа, затова не можеше да се начуди с какво ли е привлякла вниманието му. Реши да се обади на Морган, за да я попита за мнението й, но после размисли. Букетът сигурно не означаваше нищо специално. Просто богатият, преуспял тип се забавляваше, но тя нямаше никакво намерение да му влиза в тона. Макар че цветята бяха зашеметяващи. Благодари му с кратък, любезен, но сух имейл и си тръгна. Беше сигурна, че с това всичко приключва. Нямаше желание да се забърква с мъж като него. Джордж Луис беше светлинни години пред нея в кариерата си. Не спомена нито дума за цветята пред Морган.

 

 

На следващия ден Джордж изпрати на Клер бутиково издание на книга за историята на обувките. Подаръкът беше специално избран за нея и я накара да се почувства още по-неловко. Очевидно той се опитваше да я спечели и макар че още не я бе поканил на среща, тя се опасяваше, че скоро ще го направи. Нямаше идея как да подходи към човек като него. Беше от съвсем друга класа и тя се надяваше, че скоро ще загуби интерес. Така и не сподели за жестовете му пред Морган, нито спомена нещо пред приятелките си. Джордж светкавично се превърна в дълбока тайна.

Същата седмица Клер се осмели да изпрати запитвания за работа с кратко резюме за себе си до любимите си производители на обувки. Две от фирмите й отговориха, че нямат свободни места, останалите три все още бавеха отговорите. Поне беше опитала да предприеме нещо по-решително. Уолтър я дразнеше повече от всякога с критиките си.

В този труден период Джордж се оказа единственият светъл лъч в живота й, макар че вниманието му я изнервяше. Беше сигурна, че той просто се забавлява, затова постоянно си напомняше, че трябва да е нащрек. След розите и книгата задачата й ставаше все по-трудна. Не беше лесно да пренебрегне мъж като него.