Даниел Стийл
Апартаментът (4)

4

Както беше обещал, Макс се погрижи за неделната вечеря. Донесе продукти от ресторанта и приготви два вида паста, голяма салата и пържоли. Имаше и няколко франзели, току-що извадена от пещта фокача, разнообразие от сирена и шоколадова торта, направена специално за случая. Всички се събраха в големия хол в приповдигнато настроение. Морган и Клер се заеха да нареждат масата, Оливър отвори бутилка вино да подиша, а Грег започна да бърка дресинга за салатата. Аби дойде сама. Иван имал среща със счетоводителката, а след това трябвало да чете пиесата на Дафни Блейк. Саша се върна точно преди да седнат и веднага се присъедини, както си беше в болничната униформа. Грег пусна приятна музика, Макс наля вино по чашите, докато Морган пълнеше чиниите. Стана истинско пиршество, една от любимите на всички неделни вечери, със смях и дружеско бъбрене в семейна атмосфера сред приятни хора с добри помисли в дом, изпълнен с обич.

— А къде е Валентина? — подвикна някой от далечния край на масата.

— В Сейнт Бартс с нова звезда. Французин — обясни Саша.

— И сигурно богат — добави Морган и разсмя компанията. Беше седнала до Макс, който мило я прегърна през рамо, когато тя му благодари за вечерята. Храната бе толкова вкусна, че не остана дълго на масата.

Клер направи кафе, а Аби го сервира. След като всички помогнаха в раздигането на масата, към полунощ Оливър и Грег си тръгнаха, защото имаха ангажименти рано на следващата сутрин. В седем часа Оливър трябваше да заведе важен клиент в „Добро утро, Америка“. Другите останаха още малко, докато Клер и Саша измият чиниите. Никой не искаше приятната вечер да приключва. Но и този момент настъпи, след като Макс и Морган обявиха, че се оттеглят.

Горе в спалнята двамата седнаха на леглото и продължиха да бъбрят. Той обичаше да остава в нейната квартира и все се шегуваше, че се чувства като на тайна среща в девически пансион. Истината бе, че четирите жени го харесваха и с радост го приемаха в дома си. И макар да преспиваше в апартамента два-три пъти седмично, понякога се натъжаваше, че не живее постоянно с Морган, но и двамата държаха да имат малко лично пространство в натовареното си всекидневие с отговорни служебни задължения, които обсебваха живота им.

Той се отпусна на леглото и потупа мястото до себе си.

— Ела до мен. — Цялата вечер бяха заобиколени от много хора и сега му се прииска да се наслаждават на уединението си. Тя също трепетно очакваше ласките му. Бяха заедно вече четири години, но в делнични дни рядко им се удаваше възможност, винаги бяха прекалено изморени в късните часове на нощта след затварянето на ресторанта. Неделните вечери, когато за кратко се отърсваха от стреса на работните си места, настъпваше тяхното време за любов.

След като се любиха, той потъна в дълбок сън, а Морган остана да го погледа щастливо усмихната. Беше толкова добър, че тя се чудеше на какво дължи този късмет. С брат й Оливър бяха успели да изградят мечтаните отношения, съвсем различни от тези на родителите им както си спомняха от детството. Харесваше живота си — любовта с Макс, апартамента в Хеле Кичън със съквартирантките — сестрите, които не бе имала. Макс разбираше какво означава всичко това за нея и не правеше опити да го променя. Обичаше я такава, каквато е — независима, упорита, амбициозна, нежна. Обичаше дори фобията й към брака.

 

 

В хола останаха Клер и Аби. Разположиха се на канапето и продължиха да си говорят. Аби най-после преодоля задръжките си и призна, че се притеснява за отношенията си с Иван, разказа й за случката с Дафни Блейк и пиесата й.

— Знам, че няма да ми изневери, но момичето изглежда толкова настървено, пък е и толкова млада, а баща й толкова богат и има желание да финансира пиесата й. Ами ако успее да го омотае? Нали знаеш колко наивни могат да бъдат мъжете понякога? — Клер беше наясно, че Иван изобщо не е наивен, но реши да го спести на Аби и се опита да я успокои, че всичко ще е наред.

— Не че ти си престаряла, за бога — подчерта Клер, загрижена, че приятелката й не осъзнава собствените си достойнства, нито пък недостатъците на Иван, сред които непочтеността държеше първото място, и нямаше никакво съмнение, че я лъже за момичето. — Тя е с някакви си пет години по-млада от теб, а и кого го интересува богатият й баща? Иван обича теб.

— Надявам се, че си права — смънка Аби, но се опита да изглежда по-спокойна и уверена, отколкото се чувстваше в действителност.

Когато се прибраха по стаите си, Клер не можеше да се отърси от мисълта, че онзи непрокопсаник мами приятелката й с младото момиче. Толкова често си намираше оправдания, за да не бъде с нея вечер, или просто не идваше, изчезваше без никакво обяснение, дори понякога не отговаряше на повикванията на Аби. Но тя така и не искаше да погледне истината в очите.

Саша отдавна се бе прибрала в стаята си и спеше дълбоко, изтощена от дежурството.

На следващата сутрин Макс излезе преди всички. На тръгване прошепна на Морган, че отива на рибния пазар в Бронкс, за да успее да купи от първия улов. Обичаше сам да избира рибата, месото, плодовете и зеленчуците за ресторанта. Понякога вземаше със себе си и готвача, а от време на време го изпращаше и сам. Управляваше заведението с твърда ръка и всички служители го харесва и уважаваха.

Морган също се появи първа в офиса си. Трябваха й още няколко справки и да провери някои данни за предстоящата среща. Джордж имаше намерение да направи голяма инвестиция и тя му бе обещала да каже мнението си преди преговорите. Докато прехвърляше материалите, качени на компютъра й, вниманието й бе привлечено от едно име в списъка на директорите на новосъздадената фирма, която ги интересуваше, и в съзнанието й светна предупредителна лампичка. Провери го в „Гугъл“ и разбра, че преди пет години е бил разследван за злоупотреба с вътрешна информация от комисията по ценните книжа и борсите, но поради липса на доказателства не бил обвинен. Спомни си за нашумелия скандал. Никак не й хареса, че този човек е част от борда на директорите на фирмата, и го спомена на Джордж.

— Това беше едно голямо недоразумение — разсмя се той, — досадно съвпадение. Някой от семейството му бе купувал и продавал някакви акции. Не се безпокой — чист е. Все пак получаваш отличен на домашната си работа — каза й с доволна усмивка. — Гордея се с теб.

Въпреки това идеята да инвестират във фирма, в чието управление участва човек, набеждаван в измама, я притесняваше. Вярваше в сентенцията, че където има дим, има и огън. Джордж настоя, че не си струва да повдигат този въпрос на срещата. Това бе един от редките случаи, когато мненията им се разминаваха, но той беше шефът и се налагаше да приеме решението му. Клиентът им проявяваше голям интерес към фирмата, очакваше се да пуснат акциите си на борсата след около година. Ставаше дума за една от онези нови високотехнологични фирми, която, ако тръгнеше добре, би могла да донесе голяма печалба на всички.

След срещата Морган се зае с други задачи и забрави за съмненията, които я глождеха. Към обяд й се обади Клер.

— Извинявай, че те безпокоя в офиса — несигурно започна тя.

— Случило ли се е нещо?

— Не… всъщност да. През последния месец имах много разправии с шефа. Толкова е потискащо. Трябва ми съвет. — Тя конспиративно сниши глас: — Чудя се струва ли си да стоя тук и да изглаждам отношенията, или да тегля чертата и да си търся друга работа. Искаш ли да идем да вечеряме някъде и да поговорим?

— Разбира се — отвърна Морган, поласкана от доверието, което й гласуваше видимо обърканата Клер, и се зачуди какви възможности би имала, ако напуснеше. — „При Макс“ в седем и половина? Ще му кажа, че искаме маса в някое уединено ъгълче.

— Благодаря ти — с облекчение въздъхна Клер. Беше сигурна, че Морган ще й помогне да стигне до важното решение. Знаеше, че тя има по-голям опит в деловите отношения от Аби или Саша, затова се обърна точно към нея.

— Винаги съм на твое разположение — увери я Морган, след което се захвана с работата си, а Клер с проектите за новата пролетна линия, която не понасяше. Уолтър постоянно висеше над главата й, сякаш й нямаше доверие. А и малката лигава парижанка направо я влудяваше.

Саша трябваше да се яви в болницата чак на обяд, имаше достатъчно време да си почине, но въпреки това се успа. Пристигна отново на бегом и се втурна да грабне престилката от шкафчето си. Изненада се, като видя неонатолога да се върти в лекарската стая.

— Май често минаваш насам. Сигурно няма голямо движение във вашето отделение — пошегува се тя. Той реши да не се издава, че бе проверил графика й, за да разбере кога е на смяна.

— Така и не се представих онази вечер — притеснено каза той. Поразителната й красота спираше дъха му. — Аз съм Алекс Скот.

— Саша Хартман — отвърна тя и пое към вратата. Вече я очакваха три жени в предродилното. Едната, която всеки момент щяха да прехвърлят в родилна зала, бе сурогатна майка, износваща нечии други близнаци. Бъдещите родители също щяха да присъстват на раждането, така че се очакваше да стане пренаселено като в зоопарк. Сурогатната майка бе прехвърлила трийсетте, омъжена, с три деца. Вече за втори път даваше под наем утробата си. Вярваше в благородния жест, от който можеше да изкара някой лев. Биологичните родители на близнаците отчаяно бяха мечтали за деца и бяха готови да дадат мило и драго, за да ги имат.

— Мога ли да ви поканя на вечеря някой път… или на обяд? — неуверено попита неонатологът, като видя колко се е забързала Саша. Тя се обърна и го погледна с нескрита изненада. Изобщо не й бе минавало през ум, че би могла да излезе с този човек на вечеря или на нещо повече от изпиването на чаша кафе в служебната стая. За нея той бе просто симпатичен колега и нищо повече. Нямаше никаква представа, че проявява интерес към нея.

— И по-точно? — някак делово попита тя, докато си мислеше за бебета, които трябваше да извади на бял свят.

— Утре става ли? — не губеше време той.

— Какво утре? — нетърпеливо попита тя.

— Вечеря?

— Обяд. В кафенето на болницата. Ще съм дежурна. — И той разбра, че това е най-доброто, на което можеше да се надява.

— Добра идея. Аз също съм дежурен. Ще намина по обяд да проверя кога ще ти се отвори възможност. — Тя кимна, козирува шеговито и излетя през вратата, а той едва се сдържа да не възкликне възторжено и уцели от разстояние кошчето за боклук с празната чаша от кафе, след което се отправи към своето отделение. Вече нямаше търпение да дойде следващия ден.

Саша отиде в предродилното отделение и прегледа родилката, която понасяше контракциите героично. Бъдещите родители не можеха да сдържат емоциите си и постоянно бършеха сълзи, макар напъните още да не бяха започнали. С нетърпение очакваха да вземат в обятията си малките същества. Саша насочи вниманието си изцяло върху сурогатната майка, защото тя бе нейната пациентка. Бебетата бяха добре позиционирани и според картината на монитора всичко изглеждаше наред. В мислите й сега нямаше място за Алекс Скот.

 

 

В понеделник следобед Аби реши да се отбие в театъра, макар че нямаше да има представление. Трябваше да довърши работата по декорите — да мацне тук-там, да закове това-онова. А и всеки понеделник тя и портиерът почистваха основно целия театър. От сутринта неуспешно се опитваше да се свърже с Иван, но той не вдигна, нито й върна обаждане. Към шест часа същата вечер бе готова да го обяви за безследно изчезнал. Тръгна към дома си, завладяна от паника. На входа на кооперацията се сблъска с Клер и докато се изкачваха нагоре към апартамента Аби сподели притесненията си.

— Сигурна съм, че просто е много зает и не си е поглеждал телефона. Може пък да спи или да чете пиесата на момичето. Знаеш го какъв е. Понякога се скрива от света за няколко дни — опита се да я успокои Клер. Наистина не се случваше за пръв път Иван да изчезне, но сега Аби имаше неприятно предчувствие. Никак не й бе харесал пълният с обожание поглед на онова момиче. А и защо ще чете нечии пиеси, когато все още не бе поставил никоя от нейните?

Останали без дъх, двете стигнаха пред вратата си на четвъртия етаж. Другите още не се бяха прибрали. Морган щеше да закъснее заради среща на питие с някакъв клиент, а Саша беше втора смяна в болницата.

— Отърси се от тревожните мисли — продължи да я утешава Клер, защото не искаше да я вижда толкова нещастна. — Ще се появи. Винаги го прави. — За жалост, добави мислено. Най-хубавото, което можеше да се случи на Аби, бе Иван наистина да се изпари от живота й, въпреки страданието, което щеше да й причини.

Клер се прибра в стаята си, за да се преоблече, като се опитваше да не мисли за разправиите с шефа си. Малко по-късно майка й звънна да провери как е. Клер държеше да се чуват поне веднъж седмично, но понякога, увлечена в работа, забравяше.

Майка й взе да разказва, че пак се е наела да декорира апартамента на приятелка тайно от баща й. Поръчката била само за хол и две спалнички — както винаги омаловажаваше труда си и го представяше като услуга. Това бе и версията за пред съпруга й. От години представяше по този начин работата си, но всъщност правеше чудесни проекти и клиентите бяха много доволни от идеите й, които успяваше да реализира в рамките на бюджета и често им спестяваше средства, защото много я биваше да открива аксесоари и мебели на разумни цени. Двете с Клер се бяха погрижили за обзавеждането на апартамента на четвъртия етаж преди девет години, от време на време добавяха по нещичко, за да го освежат и да се придържат към модните тенденции. Другите момичета се възхищаваха на проектите на Сара. Имаше око за цветовете и умееше да открива интересни находки онлайн. Постоянно изпращаше на Клер нови сайтове, които да разглежда, или й подаряваше красиви предмети за жилището.

Клер беше много близка с майка си и вече от позициите на зряла жена оценяваше какви усилия бе правила с неофициалната си работа като декоратор, за да осигури добро образование на дъщеря си и същевременно да запази честолюбието на съпруга си. Според Клер майка й много отдавна е трябвало да отстоява кариерата си и да си основе фирма, независимо от мнението на баща й, но такова отношение не беше в стила на Сара. Тя се бе отдала на егоистичния й баща, бе решила да подхранва самочувствието му и да го подкрепя след поредния провал. Никога не се отказа от тази си роля. В очите на Клер майка й беше светица.

Сара обичаше дъщеря й да й разказва за Ню Йорк. Бяха изминали трийсет години, откакто го напуснаха със съпруга й, но продължаваше да й липсва. В Сан Франциско животът им постепенно бе станал твърде затворен. Заради неуспехите си Джим бе загубил желание да пътува и вкуса си към забавления. Мразеше опера, класически концерти и балет, всичко, което майка й обичаше, никога не ходеше на театър и почти нямаше приятели. Единствените две светлинки в живота на Сара Кели бяха дъщеря й и работата й, което според Клер не беше достатъчно. Искаше й се да направи нещо повече, за да й се отплати за всички грижи и подкрепа. Рядко се прибираше в Сан Франциско, само за Деня на благодарността и Коледа, и всеки път се чувстваше потисната. Мечтаеше да отвлече майка си обратно в Ню Йорк и да я освободи от тягостния й живот. Но тя все настояваше, че се чувства добре, където е. И макар очакванията й да не се бяха оправдали, жизнерадостният й нрав й помагаше и тя никога не се оплакваше. Беше щастлива заради Клер, че е в Ню Йорк и изживява нейната мечта.

— Кога пак ще ходиш в Италия? — с копнеж попита Сара. Вълнуваше се от успехите на дъщеря си и съпреживяваше пътешествията й в Европа.

— След няколко месеца, може би чак след Коледа, когато пускаме в производство пролетната линия. Още я подготвям. — Не спомена колко е отегчена и разочарована от работата си. Не искаше да я тревожи излишно и без това си имаше достатъчно притеснения.

Поговориха около половин час и Клер затвори усмихната, заредена с поредната порция щастие, както винаги. Дочу, че Аби бе успяла да се свърже с Иван и настоятелно го разпитваше за изчезването му, което й се стори голяма грешка. Този тип не заслужаваше никакво внимание от нейна страна след пренебрежителното си отношение.

— Защо не ми се обаждаш? — сопнато настояваше Аби. — Вчера ти оставих седем съобщения, днес — пет.

— Знаеш колко мразя технологиите — оправда се той. — А и батерията ми падна, зарядното устройство изчезна някъде. Намерих го чак сега под леглото.

— Е, какво мислиш за пиесата на Дафни? — Аби се насочи към болната тема и ревността й не убягна на Иван. Клер потръпна от унижението, на което се подлагаше приятелката й.

— Много е добра — сериозно отвърна той. — Не колкото твоята, но откровено мога да призная пред баща й, че момичето има талант. Ще му се обадя утре. Първо исках да се чуя с теб, за да проверя как си. Притесних се, че не съм те чувал. — Но не достатъчно, за да отговори на многобройните й повиквания. Тези негови думи обаче успяха да омаят Аби. Всичките й съмнения и тревоги се изпариха и тя чу само уверенията му, че мисли за нея. Докато растеше, родителите й все отсъстваха. Поверяваха я на грижите на гувернантка и се втурваха да катерят върхове в кариерите си. Не че не я обичаха, просто не им стигаше времето за нея. Това бе станало причина Аби да изпитва хронична жажда за внимание. И сега отчуждението им продължаваше. Рядко успяваше да се свърже с тях и постоянно разговаряше с някакви асистенти — баща й бе вечно в заседания, майка й — на снимки на поредния телевизионен сериал.

— Какво ще правиш довечера? — попита Аби с помил тон, като се надяваше да й предложи да се видят.

— Имам среща с друг потенциален спонсор. Трябват ни пари за наема. — Театърът така и не потръгна.

Иван бе взел назаем от Питър, за да плати на Пол, и не се случваше за пръв път да иска пари от бивши гаджета и приятели. Вече бе задлъжнял до гуша. И в това отношение беше напълно прав — имаха спешна нужда от ангел пазител. Дали пък нямаше да е бащата на Дафни? — Ще се видим утре в театъра — каза й той с мил тон и затвори.

— Къде е бил? — поинтересува се Клер, като се опита да не издава гнева, който напираше отвътре. Аби обаче изглеждаше доволна, че го е чула, и не се замисли много върху отговора.

— Била му паднала батерията на телефона и не могъл да си намери зарядното устройство. Заради това не е получил съобщенията ми. Чел е пиесата на Дафни, а тази вечер има среща с някакъв нов благодетел. — Каква плоска лъжа, помисли си Клер. Иван беше майстор на баламосването, но номерът му винаги минаваше, защото Аби предпочиташе да му вярва. Разочарованието й се бе превърнало в начин на живот и вече рядко се изненадваше от нещо.

— Как намира пиесата на момичето?

— Каза, че е добра. Очаква баща й да вложи пари в театъра. Иван наистина има нужда от тази помощ. — Клер си помисли, че той има нужда от един силен ритник в задника, но реши да премълчи. Нямаше нужда да повтарят едно и също. Каквото имаха да кажат, го бяха казали.

На следващия ден в театъра Аби разказа на Иван за притесненията си от неговото изчезване.

— Изведнъж се ужасих, че може да си увлечен по Дафни — призна му тя със смутен глас. Той я прегърна и силно я притисна в обятията си, после я погледна в очите.

— Та тя е още дете. Знаеш, че обичам теб. — Дете със съблазнително тяло и красиво лице. Да не говорим за богатия баща, помисли си Аби.

— Тревожех се къде ли изчезна? — промълви тя.

— Занимавах се е пиесата й. Трябваше да я прочета няколко пъти. Тази сутрин си мислех и за твоята пиеса. Може би ще успеем да намерим повече пари и да поставим и нея. Ще говоря с бащата.

— Кога ще се срещнеш с него? — полюбопитства Аби с прималял глас, все така сгушена в прегръдките му. Докосването му й действаше като опиат.

— Вероятно през уикенда. Очаквам той да предложи точния час. Програмата му е много натоварена. Надявам се, че осъзнава колко е талантлива дъщеря му и колко се нуждае от подкрепата му. Но нали ги знаеш тузарите — имат навика да пренебрегват близките си. — Това беше камък в градината на Аби. Баща й недвусмислено бе показал на Иван, че няма да даде нито стотинка на човек като него, за да постави пиесата на дъщеря му. Бяха се срещнали един-единствен път, но това му беше достатъчно да го прецени що за стока е. Фукането на Иван никак не го впечатли. Намираше го за арогантен, амбициозен некадърник, затова настояваше дъщеря му да се прибере в Ел Ей и да продължи да пише романа си. Накрая двамата с майка й решиха, че Аби е достатъчно възрастна да решава сама и да понася отговорността от грешките си. Нямаше да я принуждават, като й спрат издръжката. Просто се надяваха един ден тя да проумее истинското положение.

Кариерата й на „Оф-оф-Бродуей“ не стигна доникъде с Иван. Той все имаше хиляди обяснения и извинения и я умоляваше да не се отказва и да не става комерсиална като родителите си. Беше изпълнен с крайно презрение към написаното от майка й въпреки успехите, които й носеше работата й. Убеждаваше Аби, че е много по-талантлива и че трябва да отстоява целите си. И тя правеше точно това. Но на двайсет и девет все още не можеше да се похвали с никакъв напредък. Родителите й бяха огорчени, че пилее дарбата си и губи безвъзвратно време, но най-много ги болеше, че дъщеря им може да е толкова наивна.

Иван си тръгна от театъра по-рано вечерта, за да се срещне с партньора на бъдещия им благодетел, с когото се бе запознал предишния ден. Аби изпита облекчение, че Дафни не се появи. Зае се с обичайните си задължения като уредник на театъра, за да подпомага работата на Иван с каквото може. Прибра се към полунощ. Всички си бяха легнали и притихналият апартамент тънеше в мрак. Иван й изпрати съобщение, с което я уверяваше в любовта си. Животът си вървеше постарому. Аби вече не се тревожеше за Дафни. Приемаше я просто като източник на средствата, от които толкова се нуждаеха. Иван я обичаше и само това имаше значение. Останалото щеше да си дойде на мястото рано или късно. Само трябваше да продължи да вярва на себе си и на него, както я бе посъветвал.