Даниел Стийл
Апартаментът (2)

2

На следващия ден в метрото, докато се прибираше, Морган попадна на статия за ресторанта на Макс на шеста страница на „Ню Йорк Пост“ и се усмихна на себе си. В няколко реда разказваха за вкусната храна и приятната атмосфера, споменаваха някои от актьорите, писателите, танцьорите и спортистите, които посещаваха заведението. Не бяха пропуснали и Грег, както винаги. Всяка сутрин след неизменната тренировка в шест във фитнеса тя четеше новия брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“. Хвърляше по един поглед и на „Пост“ — на шеста страница заради пикантериите там. Добре знаеше кой им бе предоставил информация за ресторанта. Звънна на брат си веднага щом слезе от влака. Заради поредния горещ ден се бе облякла с къса черна пола, ефирна бяла блуза и обувки на висок ток, и привличаше като магнит погледите на мъжете.

— Хубава реклама си направил на ресторанта — похвали Оливър тя вместо поздрав. След дипломирането си в Бостънския университет преди дванайсет години брат й работеше като пиар и вече се бе издигнал до вицепрезидент на голяма фирма в Ню Йорк, имаше високопоставени клиенти, повечето от спортните среди. Но той харесваше Макс и му правеше услуги при всеки удобен случай. Един от клиентите му — питчър в отбора на янките — също бе споменат на шеста страница. Брат й бе единственият й жив роднина и двамата бяха изградили много силна връзка след преждевременната гибел на родителите им.

Оливър и партньорът му живееха в хубав апартамент на Ъпър Ист Сайд и независимо че често се шегуваха с квартирата й в Хеле Кичън, обичаха да я посещават и да общуват с приятелките й. Оливър й бе признал, че е гей, след смъртта на родителите им. Не би се осмелил да го направи преди това. Баща им беше строител и проявяваше нескрита неприязън към хомосексуалните, може би защото подозираше сина си. Но Оливър не се притесняваше от сексуалните си предпочитания. Беше на трийсет и пет и от седем години живееше с Грег.

Грег бе едно от петте момчета на типично католическо семейство от Квебек. Четирима от тях бяха станали професионални хокеисти и с признанието си, че е гей, направо бе разбил сърцето на баща си. Обясняваше, че цял живот, още от девет-десетгодишна възраст е харесвал момчетата. В крайна сметка, въпреки дълбокото си огорчение, баща му се бе примирил. Грег и Оливър искрено се обичаха. Връзката им не притесняваше Макс и той обичаше да общува с тях. Понякога, когато успяваха да се откъснат от работата си, четиримата отиваха на ски. Макс често се шегуваше с кучетата им, което дразнеше Оливър. Домашните любимци бяха един от малкото поводи за неразбирателството му с Грег. Имаха два йоркширски териера и миниатюрна чихуахуа, които Грег обожаваше и обличаше в рейнджърски униформи, ушити по поръчка.

— За бога, сто и трийсет килограмов мъжага си, вратар, не можеш ли да си вземеш куче с по-подходящи размери, например лабрадор или голдън ретривър? Тези са съвсем гейски! — ядосваше се Оливър и с това разсмиваше Грег.

— А не сме ли точно такива! — ухилено му напомняше той. Това предизвикваше Оливър да го заплаши, че ще си вземе санбернар, макар че също обичаше дребосъците. Двамата никога не криеха сексуалната си ориентация, а Грег бе един от първите спортисти, който призна официално.

— Какво ще кажеш да вечеряме в ресторанта тази събота? — попита брат си Морган.

— Ще говоря с Грег. Беше споменал, че сме канени на рожден ден в Маями. Ако сме в града, с удоволствие. Ще ти звънна.

— Ще очаквам — изпрати му въздушна целувка тя и затвори. Мислите й моментално се втурнаха към работата. Същата сутрин тя и шефът й имаха насрочена среща с клиент, когото Джордж ухажваше от месеци. Дори бе направил сериозни инвестиции в бизнеса на негов близък приятел, а Морган си бе подготвила домашното за предстоящия разговор. С Джордж бяха обсъдили плановете и тя му бе дала няколко допълнителни идеи, които той одобри. Двамата бяха добър екип. Винаги й казваше, че е истински гений с числата. Впечатляваше го умението й да анализира баланса и да открива грешките по-бързо от счетоводителите му.

Джордж бе красавец, преуспял и необвързан, но отношенията му с Морган си оставаха строго делови. Предпочиташе да не смесва личния със служебния живот, което много й допадаше. На трийсет и девет и с неговото положение, той беше мечта за златотърсачките в Ню Йорк, както и за някои известни и доста състоятелни жени, които не се чувстваха застрашени от Джордж, тъй като сам бе натрупал голямо богатство. През последните години бе спечелил огромни суми и Морган се възхищаваше на блестящата му работа. Заслужаваше успеха си. Беше научила много от него през последните три години. Не поддържаха контакти извън работата си, но тя с радост го придружаваше на пътуванията му. Посещаваха невероятни места, за да се срещат с клиенти или да проверяват възможностите за инвестиции — Париж, Лондон, Токио, Хонконг, Дубай. Кариерата й беше истинска мечта.

Тя направи последни справки на компютъра си, подреди документите за презентацията на бюрото си, проведе няколко телефонни разговора. Новият клиент пристигна точно в десет. Беше известен мъж на малко повече от петдесет, натрупал богатството си във възхода на високите технологии, милиардер според мълвата, и се интересуваше от всичко, което Джордж и Морган имаха да кажат. Джордж предложи няколко допълнения към портфолиото си, някои твърде рискови, които обаче не притесниха клиента, представи и идеите на Морган, без да си ги приписва. Коректен както винаги, за което тя му дължеше благодарност. Клиентът изслуша внимателно всичко.

— Ще стане работата — заяви Джордж, видимо доволен от срещата. Морган обичаше да го наблюдава как общува с клиентите им — пипаше с кадифени ръкавици, изкусно като бижутер.

Тя се върна в кабинета си и денят отлетя неусетно в срещи и проучване на информацията от преговорите им. Проявяваше изключителна прецизност в работата си и Джордж знаеше, че може да разчита на нея.

За вечерта си бе уговорила среща на питие с борсов анализатор, с когото искаше да обсъди две нови дружества за първично публично предлагане. Интересуваше я мнението му, тъй като нещо я смущаваше в едното. Мечтаеше някой ден да си има свои клиенти. Подходът й бе по-различен от този на Джордж — не поемаше толкова хазартни рискове, имаше солидни познания, прилагаше изпитани инвестиционни практики, а през шестте години от завършването си на бизнес колежа бе натрупала изключителен опит. Катереше се уверено към върха, макар още да бе далеч от звездните висоти на Джордж, но пък в бизнеса нямаше невъзможни неща. Вървеше уверено напред. Справяше се много добре с живота.

 

 

Клер изживяваше поредния напрегнат ден на работното си място във вечните спорове с Уолтър за количествата обувки, които трябваше да произведат за пролетната линия. Той винаги подхождаше прекалено предпазливо и към обема на продукцията, и към дизайна. Клер напразно мечтаеше поне веднъж да й даде малко повече свобода. Но той си оставаше консервативен до крайност. А и французойката Моник, новата стажантка, постоянно й лазеше по нервите. Клер имаше чувството, че някой й е натресъл да гледа разглезено малко дете. Прибра се изтощена и бясна на себе си, че няма достатъчно кураж да напусне. Трябваха й пари и не искаше да рискува да остане без работа, докато си намери нещо по-подходящо, нито пък намеренията й да стигнат до ушите на Уолтър и да бъде уволнена без време. Чувстваше се притисната в ъгъла.

Метна ключовете си на масичката в коридора и прегледа набързо новата поща — само сметки и реклами, всичко останало идваше на компютъра й или през фейсбук. Забеляза, че Саша вече си е у дома. Лежеше на дивана боса, по къси панталонки, четеше списание и отпиваше вино от чашата в ръката си. Явно не беше дежурна и се наслаждаваше на почивката си. Това й се случваше изключително рядко. Клер не си спомняше кога за последен път я бе виждала да се забавлява.

— Най-после те пощадиха — подкачи я Клер, щастлива за приятелката си.

— Тази седмица съм свободна — небрежно отвърна Саша.

— Като знам през какво премина вчера, трудно бих го определила като почивка. — Тези думи развеселиха Саша и тя седна на канапето. — Имах отвратителен ден — оплака се Клер. — За малко да пречукам французойчето. Но ми се искаше да започна от Уолтър. Такива мисли ми се въртят в главата. Писна ми да проектирам обувки за жени без въображение и без вкус.

— Тогава напусни — посъветва я Саша. — Зарежи ги. Защо трябва да се чувстваш нещастна от работата си?

— Ехо! Помниш ли коя съм? Имам нужда от тези пари. Не очаквам да получа голямо наследство. Напълно възможно е да остана без работа — обясни притеснена Клер.

— Е, винаги можеш да станеш жрица на любовта — необичайно лекомислено подхвърли Саша. Дотогава винаги бе проявявала разбиране към страховете на приятелката си.

Това накара Клер да присвие очи и да се вгледа по-внимателно.

— Я се усмихни — подкани тя изящната жена на канапето. Саша излъчваше толкова естествена красота, че нищо не можеше да я засенчи, дори разчорлената й коса и болничната униформа.

— Защо? — учуди се Саша.

— Няма значение — усмихни се. — И Саша го направи. Широката й усмивка разкри перфектните й зъби. Беше свалила шините си. В този миг Клер се разсмя. — Исусе, трябва да ви задължат да носите отличителни знаци или да ви напишат имената на челата.

Успяваше да различи двете съвършено еднакви близначки само по едно мъничко различие в усмивките. Клер го бе забелязала отдавна, но Валентина пак успяваше да я заблуди понякога. Тя бе по-буйната от двете сестри и го обясняваше с разликата във възрастта — цели три минути. Саша бе по-голямата, затова и по-сериозната.

— Саша каза, че ще е тук по това време, но току-що се обади, че ще се забави. Имат родилка. Не разбирам защо не си избра по-лека специалност, например пластична хирургия.

— Фейслифтингът звучи още по-стресиращо и от раждането — каза Клер и си наля чаша вино. Валентина с леко сърце бе отворила бутилка от най-хубавото, което имаха, макар че през повечето време пиеше шампанско. Беше разглезена от мъжете, с които излизаше, всичките с големи финансови възможности, повечето два пъти по-възрастни и напълно заслепени от нея. Беше съвсем различна от сестра си, но съквартирантките я търпяха, защото много харесваха Саша. Понякога Валентина беше забавна, но не биха искали да живеят с нея. Нито пък сестра й. В детството им Валентина я бе подлудявала, при все че бяха запазили близките си отношения.

Валентина влезе в стаята на Саша и след няколко минути се появи с много красива пола, която Клер не бе виждала приятелката й да носи от една година. Валентина винаги си вземаше каквото й харесва, без да иска специално разрешение.

— Така и няма да я облече — обясни Валентина на Клер, докато сядаше, и си наля още една чаша вино. — А и без това на мен ми стои по-добре. От много работа е отслабнала, всичко й виси.

Поприказваха известно време, после Валентина отново се залови да чете списание „Вог“. След около половин час Саша пристигна и се сепна, като видя сестра си със своята пола.

— Защо си я облякла? — не особено приятно изненадана я попита Саша. Изглежда, бързаше.

— Ти и без това не я носиш. Вземам я назаем за няколко дни. — И после просто ще забравиш да я върнеш, помисли си Саша. Баща им й я беше изпратил от един от магазините си в Атланта. Дизайнерско изпълнение, защото знаеше, че тя няма време да обикаля по магазините. Валентина нямаше този проблем. Често получаваше дрехите, които представяше като модел, но не се свенеше да взема и от сестра си каквото си поиска.

— Тази ми е от татко — опита се да намекне Саша, че за нея означава нещо специално. Валентина небрежно сви рамене. Тя не се разбираше с баща им, не харесваше втората му съпруга и не криеше чувствата си. — Излизам — каза рязко Саша, като видя, че сестра й не се трогна от думите й и удобно се разположи на дивана с полата й.

— Пак ли на работа?

— Имам среща — притеснено отвърна Саша. — Бях забравила. Току-що ми звънна да ми напомни.

— С кого? — стъписано я погледна Валентина, последвана от Клер. Саша не бе излизала на срещи от месеци.

— С един мъж, с когото се запознах миналия месец. Мисля, че ме обърка с теб.

— Още ли мисли така? — удиви се Валентина, което подразни сестра й.

— Не, разбира се. Обясних му, но въпреки това държеше да се срещнем. Актьор е, а също и модел на бельо за „Калвин Клайн“.

— Тогава сигурно е готин.

— Става. Мислех да не ходя на срещата, но той явно бе ядосан, че съм забравила, и реших да не си признавам. Ще ме води на някакво артистично събитие, после на вечеря. — Всичко това не беше в стила на Саша, която обикновено излизаше с лекари, с мъже, които срещаше на медицински конференции или свързани по някакъв начин с работата й. Актьор и модел не беше нейният тип, нито дори на Валентина. — Обещах му да отида до половин час — обясни Саша с видимо съжаление, че не може да сложи полата. Не знаеше какво друго да облече.

— Сложи си нещо секси — посъветва я Валентина и Саша отиде в стаята си, претършува гардероба и извади бяла памучна рокля, която положи на леглото. Сестра й неодобрително поклати глава. — Да не би да отиваш на плаж? В гардероба ти мернах права черна пола и сребристо бюстие. Облечи тях.

Саша се поколеба, после реши, че сестра й разбира повече от мода, и я послуша. Пъхна се под душа и десет минути по-късно се появи издокарана, разпуснала още влажната си дълга руса коса.

— Изсуши си косата, гримирай се и обуй обувки на висок ток — продължи да я напътства сестра й. Накрая Саша наистина имаше вид на жена, която отива на среща, само че не можа да открие обувки с висок ток. Докато се луташе боса из апартамента, Клер й предложи чифт елегантни сандали от своите, тъй като носеха еднакъв номер.

— Така вече става! — усмихна се Валентина.

— Не може ли да отида с ниски сандали? И без това имам чувството, че той не изглеждаше много висок.

— Не може — в един гласа извикаха Валентина и Клер и пет минути по-късно Саша затрака с токчета надолу по стълбите с усещането, че живее нечий друг живот, и шепнейки молитви да не си счупи врата с тези обувки. Чувстваше се като несполучлива имитация на сестра си. Вероятно онзи мъж искаше среща с Валентина, не с нея. Това беше стар трик. В миналото двете близначки често се разменяха. Саша се явяваше на изпити вместо Валентина, а пък тя ходеше на срещи вместо сестра си.

Саша спря такси на Десето авеню и каза на шофьора адреса на галерията в Челси, където беше мястото на срещата. Забеляза го още щом се появи на вратата и той светкавично се спусна към нея.

— Леле! Изглеждаш невероятно — удиви се той и щракна една снимка с телефона си, преди тя да успее да го спре.

— Защо го направи? — попита Саша, която се чувстваше неловко, не на място.

— Имам навика да качвам снимки в Инстаграм — отвърна Райън Филипс. Това я смути още повече. Последва го в пълната с хора галерия. Явно там всички го познаваха.

Райън беше красавец почти на нейната възраст и докато жените се лепяха по него като мухи на мед, Саша се чувстваше полугола с бюстието, което облече по настояване на сестра си. Това не беше тя, чувстваше се неестествено без болничната си униформа. Няколко мъже от присъстващите я заговориха, Райън я обсипваше с внимание, но тя не можеше да се отърси от усещането, че е несполучливо копие на Валентина. Когато настъпи моментът да си тръгват, вече беше напълно изтощена. Взеха такси до някакъв ресторант в Сохо — претъпкано място, където също всички го познаваха и където заради шума бе невъзможно да водят разговор. Като се настаниха на масата, той пак й направи снимка. Тя се зачуди дали целта му не е да демонстрира близост с известния супермодел Валентина. Донякъде се възприемаше като натрапница, но реши, че малко разнообразие ще й се отрази добре. От месеци никой не я бе канил на среща, а и тя не полагаше особени усилия да промени стереотипа си. Сега обаче се чувстваше прекалено странно в тази ситуация. Райън й харесваше, но бяха толкова различни, че не очакваше да я покани отново.

— Е, разкажи с какво се занимаваш? — опита той да надвика шумотевицата в ресторанта, след като поръчаха. Саша не пропусна да забележи релефа на мускулите му под черната тениска, която бе комбинирал с черни джинси. Имаше фантастично тяло. Личеше си, че прекарва доста часове във фитнеса.

— Лекарка съм — извика тя. — Акушер-гинеколог. — Отговорът й сякаш го порази.

— Мислех, че си модел като сестра си. — Тя поклати глава и се разсмя.

— Не съм. Сега стажувам в университетската болница. Израждам бебета.

От тези думи той направо онемя за няколко секунди и едва успя да кимне.

— Звучи страхотно! — Не си бе представял нищо подобно, когато я покани на среща. Харесваше я и бе решил, че е добра възможност след месеците наред неуспешни опити при Валентина. Саша искаше да му спести разочарованието, че нямаше никакъв шанс при сестра й, която предпочиташе по-възрастни и богати мъже. Райън не беше от тази категория.

— Харесва ли ти да си лекарка? — попита я той по-скоро от любезност, отколкото от желание да я опознае.

— Много. А на теб допада ли ти актьорската професия?

— О, да. Миналата седмица се явих на кастинг за роля в Ел Ей. Чакам отговор. Досега имам няколко участия в сапунени опери и в реклами на „Калвин Клайн“. — Тя кимна с разбиране. Сервираната вечеря и оглушителният шум в заведението прекъснаха неловкия им разговор. На излизане от ресторанта той я прегърна през кръста, а на улицата я погледна с очакване:

— Искаш ли да продължим у нас? Живея на няколко пресечки оттук.

Проблемът не беше в географията. Очевидно той се надяваше на ласки срещу вечеря, но колкото и голям красавец да беше, секс с непознат не беше нейната представа за романтична връзка.

— От шест сутринта съм на крак. Трябва да се прибирам — отвърна тя, защото не знаеше какво друго да измисли. „Сигурно се шегуваш?“ би прозвучало доста грубо, а тя не искаше да го обижда.

— Да, разбирам. Ще го оставим за следващия път — някак неубедително се съгласи той. Не й убягна подтекстът. Щом му отказваше секс, какъв смисъл имаше да се виждат отново. Пет минути по-късно я натовари в едно такси и й помаха за довиждане. Саша се почувства замаяна от прекалено шумната, отегчителна и напълно безсмислена вечер. Така и не научи нищо повече за него, освен че е кандидатствал за роля в Ел Ей. Тогава осъзна, че целта на такива срещи с този тип мъже не беше да се опознаят, а да се покажат сред хора, да поприказват с този-онзи, да похапнат и най-вече, да се метнат в леглото. Всичко това й се струваше противно и неестествено. Телевизионните риалити програми й изглеждаха далеч по-интимно преживяване. Пропиля цялата си вечер, а и краката така я боляха от тези абсурдно високи токчета. Доядя я за напразните усилия. Защо ли изобщо се съгласи на подобно унизително, глупаво преживяване.

Когато таксито наближи адреса й, дочу далечен вой на сирени и видя, че улицата е блокирана от спрени хаотично пет-шест пожарни коли и патрулки. Няколко полицаи отбиваха движението. Шофьорът на таксито спря и обясни, че не може да продължи нататък.

— Няма проблем. — Тя му плати и остави добър бакшиш. — Ще продължа пеш. Слезе и усети, че цялата настръхва от това сборище на пожарни, полиция, линейки. В този момент я спря един полицай.

— Не може да продължите нататък, госпожо. Няколко от сградите горят. Прекалено опасно е. Ще се наложи да изчакате тук. — Той посочи полицейския кордон, който забраняваше преминаването, и тя изпъна шия, за да види кои сгради горят. Най-голяма бе суматохата в средата на карето. Огнеборци с тежко оборудване, шлемове и маски тичаха с всички сили в тази посока. Забеляза издигнати стълби нагоре по фасадите на две от сградите и осъзна колко близо до жилището й е огънят. Сърцето й заби лудешки. Чудеше се къде ли са момичетата. По това време всички трябваше да са си у дома. Сигурно са от другата страна на Трийсет и девета и чакат откъм Десето авеню. Извади мобилния си телефон да се обади и забеляза две коли, изпратени от пожарна станция „Енджин 34“, която се намираше само на една пресечка от пожара.

Саша наблюдаваше трескавата дейност по улицата. Пламъците бяха обхванали вече и двете сгради. Няколко пожарникари на покрива се опитваха да направят отвори с брадвите си, за да намалят температурата, докато другите обливаха фасадите с мощни струи. Издигащият се пушек бе черен, което означаваше, че пожарът бушува с пълна сила. Когато стихва, ставаше сиво-бял.

— Мили боже! — с треперещ глас промълви Саша, когато чу гласа на Клер. — Какво става? Защо не ми се обадихте?

— Нищо не можеш да направиш. Не искахме да ти разваляме вечерта. Наложи се да слезем долу половин час след като ти тръгна. Пожарът започнал в едната от сградите, но се разпрострял и в съседната преди около час. Не могат да го овладеят.

— Мамка му, та това е само през две сгради от нашата. Къде сте, момичета?

— На Десета. Морган отскочи до ресторанта на Макс да донесе вода за пиене. Тук е страшна жега. — А и въздухът бе силно задимен. Докато разговаряха, Саша забеляза двама пожарникари с маски, които слизаха по стълбите и изнасяха хора, увити в одеяла — безжизнено отпуснат мъж и старица с поглед на диво животно. Високият стълб дим, издигащ се над сградата, подсказваше, че вътре всичко е изпепелено. А онова, което бе оцеляло от пламъците, бе потопено от мощните струи вода, изстрелвани от маркучите. Тъкмо си помисли, че ще загубят апартамента, и огънят се обърна в другата посока и сграда, по-далеч от тяхната, лумна в пламъци. Засрами се от облекчението, което изпита.

— Положението е трагично — тъжно добави Саша. — Измъкнаха от един прозорец старица с маска на лицето и я вкараха в линейката. Сега изнасят още двама.

— Ще помагаш ли? — попита Клер.

— Нямат нужда от мен, освен ако някоя от стариците не очаква бебе. Има три коли с парамедици, които знаят какво да правят. — В този момент линейка прелетя край нея с пуснати сирени.

Саша и Клер продължиха да говорят през следващия един час. Никоя не помръдваше от мястото си и напрегнато наблюдаваха развитието на ситуацията. Накрая през дупките на покривите и през прозорците се появи първият сиво-бял дим. Пожарът бе овладян. Линейки продължаваха да се стрелкат край тях. Саша вече не ги броеше. Тягостно забеляза две колички с безжизнени тела, покрити с одеяла. Един от огнеборците бе измъкнат ранен от свой колега от една от горящите сгради. Бе дошло подкрепление от всички краища на града.

В два след полунощ напрежението започна да спада, но пожарникарите продължиха да изнасят тела от трите сгради. Саша дочу от разговарящите полицаи, че има седем жертви, петима ранени, сред тях и пожарникарят. Докато говореше с Клер, Морган предложи да се срещнат в ресторанта на Макс, няколко сгради по-надолу в края на същата улица. Тяхната сграда вече беше извън опасност, но им обясниха, че няма да ги пуснат вътре поне още час-два. Саша беше сигурна, че щеше да вони на дим, но си помисли какъв късмет бяха извадили, че огънят се обърна в друга посока. Сърцето й се сви при мисълта за загиналите в пожара. На Десето авеню се срещна с приятелките си и всички мълчаливо се отправиха към заведението на Макс. Бяха затворили преди половин час. Макс приключваше касата, а персоналът почистваше след натоварената вечер. Макс бе излизал няколко пъти да провери какво се случва и да им носи вода.

— Сериозен пожар — каза той, когато четирите влязоха в ресторанта уморени от безсъние и напрежение. Саша все още се препъваше с високите обувки на Клер. Другите бяха излезли по набързо навлечените тениски, шорти и чехли.

— Загинаха седем души — тъжно съобщи Саша. — Повечето възрастни хора. Обгазени. Някои от тях познавам, макар и само по физиономия. Старците винаги се радваха, когато ги срещах и им махах за поздрав. Какъв трагичен завършек на живота им. — Но такива рискове криеха тези красиви стари сгради. Един от пожарникарите бе обяснил на Морган, че пожарът тръгнал от късо съединение в сграда, която не била ремонтирана като тяхната, а тъй като наемът е нормиран, повечето наематели били възрастни хора, от първите заселници.

Изпиха бутилка вино при Макс и в три и половина получиха позволение да се приберат в апартамента си. Навсякъде се усещаше задушливата миризма на дим. Разтвориха прозорците още щом влязоха, включиха климатиците за по-голяма вентилация, но бяха наясно, че дни наред нямаше да се отърват от натрапчивата смрад. Пострадалите сгради само през две от тяхната продължаваха да тлеят и пожарникарите постоянно ги обливаха с вода отвътре и отвън. Всичко бе изпепелено.

— Боже, беше на крачка от нас — с нескрит ужас в гласа рече Морган и се отпусна на канапето до Макс.

— Можехме да загубим всичко. — В паниката си не бяха взели никакви вещи. Само Аби бе грабнала лаптопа с романа си. Клер пък бе пъхнала снимки на родителите си в чантата. Останалото им се бе видяло маловажно, но щеше да им е изключително неприятно, ако го бяха загубили. Преди няколко години си бяха сложили противопожарна инсталация в мезонета, но никога не бе възниквал пожар в такава близост. Беше толкова зловещо и потискащо да знаят, че са загинали хора.

Легнаха си чак към пет сутринта и малко преди това Клер попита Саша:

— Между другото, как мина срещата?

— Абсурдно — отвърна Саша, вече напълно бе забравила за нея — Пълна загуба на време. По-добре да си бях останала вкъщи с вас или да бях отишла на работа, или да бях се наспала. Хубав мъж, но не мога да кажа нищо повече.

— Има и други свестни мъже — подхвърли Морган.

— Мисля, че ти си се уредила с последния — кимна усмихната Клер към Макс, който се бе оттеглил в спалнята, за да остави момичетата да поклюкарстват.

— А ти какво очакваше от модел на бельо, за бога? — попита Морган.

— Постоянно ми правеше снимки, за да ги праща на почитателите си в Инстаграм — разказа Саша. — Сигурно ще ме представи за Валентина. — Останалите също бяха на това мнение. Едва ли би впечатлил някого с успехите с доктор Саша, но виж, превземането на Валентина би го издигнало в очите на приятелите му. Морган изстена от погнуса.

— Поне опита — каза тя успокоително.

— А ти как, по дяволите, ходиш на тези токчета? През цялото време се страхувах да не падна да си счупя някой крак — попита Саша Клер.

— Не може да ходиш на среща с дървени налъми или с гумени чехли — напомни й Клер и всички се разсмяха.

— Защо не? Точно така се изтупах за предишната си среща с един стажант в ортопедията. И двамата излязохме с болничните униформи и си прекарахме приятно, докато не ми призна, че е сгоден, но не бил сигурен дали иска да се обвързва и излизал с други жени, за да си изяснял чувствата към годеницата си.

— Супер — иронично подхвърли Морган.

— Излязох с него за разнообразие. Чух, че се е оженил на Четвърти юли. Избраницата е сестра в интензивното. Изглежда му се искаше жена му да е лекарка. Тези мъже са напълно луди. Слава богу, че нямам време за срещи. Не знам защо изобщо се съгласих за тази вечер. — Може би, за да не се почувства извън играта. Валентина все й повтаряше, че няма никакъв личен живот, което беше самата истина, макар че това никак не притесняваше Саша.

— Две несполучливи срещи не са основание да живееш като монахиня. Не си търси оправдания — отсече Морган. — Няма да стоиш все самотна, я. Нужни са малко повече усилия, за да откриеш истинския мъж.

— И после какво? Оженвате се и се мразите до края на дните си? — сопна се Клер. Нейните родители не се бяха мразили, но фактът, че баща й бе провалил живота на майка й, и то с нейно съгласие, бе достатъчен повод за негативни чувства.

— Невинаги става така — настоя Морган, макар че и нейното семейство бе претърпяло катастрофа. Затова пък хората от тяхното поколение бяха прекалено предпазливи. Внимателно избираха партньорите си, обмисляха основанията за женитба. Или просто съжителстваха заедно, което й изглеждаше по-разумен вариант. Времената сега бяха различни. Да загърбиш живота си, кариерата си, близките си заради мъж не беше привлекателна идея за никоя от тях.

— Така или иначе известно време ще си почина от срещи — обяви Саша с облекчение.

— Не че си се изпотрепала да излизаш — закачливо подметна Морган. — Не можеш да вдигаш бялото знаме след първата отегчителна среща. Това е абсурдно.

— Не. Абсурдно е да излизаш с мъже, с които нямаш нищо общо. — Саша реши, че е твърде уморена да води подобни спорове. Пожела им лека нощ и отиде да си легне. В шест часа трябваше да поеме смяната си, да помага на бебетата да се появят на бял свят. Животът й бе толкова смислен и не се нуждаеше от въздухари като Райън, нито от някакви си вечери. Отпусна се на леглото и притвори уморено очи. В този миг образът му завинаги потъна в забрава — там, където му бе мястото. След тази драматична нощ, след ужаса да не загубят дома си и след трагичната смърт на толкова хора срещата й изглеждаше още по-безсмислена. Потъна в дълбок сън, благодарна дори за половин час почивка и щастлива, че техният пристан бе пощаден.