Даниел Стийл
Апартаментът (19)

19

Клер и майка й се качиха на самолета за Милано на летище „Кенеди“ в деня на Свети Валентин. Клер реши, че тази година е най-естествено да прекара празника с майка си и двете много се вълнуваха от предстоящото пътуване. Купиха си билети за икономична класа, за да не правят излишни разходи, но нищо не можеше да помрачи настроението им. Самолетът бе пълен с италианци, които се прибираха у дома за ваканцията, и докато слушаше темпераментните им разговори и подвикванията от разстояние, Клер неволно си спомни комфорта и лукса в самолета на Джордж и вълненията, които бяха преживели заедно. А какво излезе от цялата работа — какъв се оказа той и докъде изпадна? Беше трудно за вярване. Първо шокиращото му отдръпване от нея, а после и новината за престъпните финансови спекулации, които бе вършил. Ясно, че беше безсърдечен, безскрупулен човек — истински социопат.

Наложи си да не мисли за него и се съсредоточи върху онова, което им предстоеше да правят. Клер извади лаптопа си, за да покаже на майка си последните си модели. Трябваше да свършат какво ли не, докато бизнесът потръгне, а и съквартирантките й понасяха с разбиране доставките на цветни мостри кожа и други материали, и въобще всичко, което щеше да им е нужно да показват на клиентите си. Намериха и адвокат, който да им помогне с регистрацията на фирмата. Първото търговско изложение, на което щяха да участват, бе това в Лас Вегас и двете жени го очакваха с нетърпение, но не колкото преговорите в Милано.

Парабиаго се намираше в обущарския район на Италия, където бяха разположени най-известните фабрики. Отседнаха в Милано, на по-малко от час път от градчето, в малък хотел близо до скъпите магазини на Виа Монтенаполеоне. Бяха планирали да обиколят насам-натам, след като приключат с разговорите. Милано бе меката на модния свят, а Сара никога не бе ходила там. Градът бе известен не само с големите имена в модната индустрия, като „Прада“ и „Гучи“, но също и с изобилието от качествени кожени дрехи. Клер я сърбяха ръцете да си купи нещичко, но се опитваше да бъде разумна и да пести пари за бизнеса им. Майка й я уверяваше, че ще се погрижи за всичко, но тя искаше да бъде достоен съдружник. Договориха се да си отделят един ден за покупки преди отпътуването им.

Сара хареса моделите, които Клер й показа — стилни, елегантни, в неутрални тонове, които биха били желано допълнение към всеки гардероб. Имаше и пет-шест по-раздвижени изкусителни модела, на които малко жени биха устояли. Поне Клер се надяваше да е така. Беше направила и два модела официални вечерни обувки, както и три удобни, закачливи пантофки. В последния момент реши да включи и ботуши. Ако успееха да произведат всичките, щяха да предложат двайсет различни стила още с първата си линия. Поръчките, които биха получили на търговското изложение, щяха да им подскажат какво очакваше пазарът от тях. Във фабриката трябваше да изберат мостри на кожите и цветовете за всеки стил. Предлагаха се материали в широка гама от качество и разнообразие от цветове за всеки стил и щеше да се наложи внимателно да избират заради ограничения си бюджет. Но благодарение на майка си тя имаше свобода на действие, каквато Уолтър Адамс не бе й позволявал, и най-сетне Клер можеше да даде пълен израз на таланта си. Никога нямаше да може да се отблагодари на майка си за възможността, която й бе дала.

По време на обяда в самолета поприказваха, после Сара се загледа в някакъв филм, а Клер реши да прегледа последния брой на списание за дамска мода. Беше поизостанала с информацията, докато работеше по моделите си, а имаше нужда да се запознае с предложенията в есенните колекции от седмицата на модата в Ню Йорк, за да си свери часовника. Имаше много неща да съобрази. И в конструкцията, и в материалите, всичко беше важно. След като прочете каквото я интересуваше, Клер заспа и се събуди чак преди да кацнат в Милано.

Летище „Малпенса“ беше известно с хаоса, който винаги цареше там, с големите закъснения, прекалено честите кражби. Наложи се да чакат цял час, за да си вземат чантите. Най-после се качиха на едно такси и се добраха до хотела си — малък, на разумна цена и чист — всичко, което им трябваше. После се разходиха из околността и останаха очаровани от красивия град, център на световната мода.

Вечеряха в една малка тратория и Клер забеляза как местните мъже наблюдават нея и майка й, вероятно си мислеха, че са приятелки. В Италия възрастта нямаше особено значение. Майка й беше красива жена и мъжете не криеха интереса си към нея, както и към Клер, а Сара се наслаждаваше на вниманието им. Дори когато нямаха конкретни намерения, италианците винаги ясно демонстрираха отношението си към хубавите жени. Това се отрази добре и на двете им и на следващия ден Клер реши да се издокара повече. Имаше значение, когато знаеш, че някой те забелязва, дори да е непознат, и беше приятно да доловиш блясъка в очите и закачливата усмивка на минувача срещу теб.

На следващия ден наеха кола с шофьор да ги откара до Парабиаго. Клер беше проучила и избрала три фабрики, подходящи за бизнеса им. Имаха предварително уговорени срещи и в десет сутринта започнаха деловите разговори. Първата, която посетиха, беше онази, с която работеше и Уолтър Адамс, там я помнеха добре. Клер знаеше, че е една от най-уважаваните и надеждни фабрики в Италия. Произвеждаха няколко известни марки за Щатите и за цяла Европа. Клер реши, че ще могат да се възползват, но не преди да проучи останалите две. Това щеше да е най-важното решение, което се налагаше да вземат.

В единайсет пристигнаха в по-малка и по-класическа фабрика, където повечето от обувките се правеха на ръка. Създаваха красиви модели, които се отличаваха с удивителна изобретателност и деликатни детайли, но Клер си помисли, че може би ще са малко претенциозни за нейния стил и вероятно не достатъчно устойчиви. Силата им бе във вечерните официални обувки и поддържаха сравнително високи цени заради многото часове ръчен висококвалифициран труд, инвестиран в тях. Произвеждаха обувки за две модни къщи от висшата мода в Париж, а преди няколко века основателят на фирмата бе произвеждал обувките на Мария Антоанета и всички кралици на Италия — факти, с които много се гордееха. Клер беше особено впечатлена от обиколката из работните помещения, но разбра, че тази фабрика се отдалечаваше от техните цели. Имаха нужда от по-съвременна линия, нещо по-младежко и по-практично за клиентите, в които се целеше.

Третата фабрика ги порази с модерното си оборудване. Имаше внушителни изложбени зали, в които бяха показани от най-старите до най-новите им колекции. Произвеждаха обувки за почти всички известни марки от висока класа и за няколко от по-нисък ценови клас. Собственик на фабриката беше Биаджо Макиолини и двамата му синове. Подобно на предишните, бизнесът им беше потомствен и се оказа, че са братовчеди със собствениците на втората фабрика, която бяха посетили. Тук всичко беше модерно, ново и красиво. Вторият син на собственика, Чезаре, прие ентусиазирано предложението да работят с новосъздадената им марка и не скри, че му допадат моделите на Клер. Тя им показа всичко, което бе направила до този момент, разказа им за идеите си за развитие на марката и тримата говориха цели два часа, след което към тях се присъединиха бащата и другият син, Роберто. Поканиха Клер и Сара на обяд и на обиколка из района. Бяха дошли във фабрика по обедно време, а си тръгнаха в четири следобед. Почти целия ден прекараха в Парабиаго. Цените, които им предложиха, със специална отстъпка за първата година, щяха да им помогнат да напреднат в бизнеса. Дадоха им едно копие от проектодоговора, така че Клер и Сара можеха да го разгледат подробно в хотела и да го пратят по електронна поща на адвоката си в Ню Йорк. Клер имаше представа какво трябва да съдържа такъв договор, тъй като бе подготвяла същите за Уолтър и беше наясно какво да очаква. След като го прочете внимателно, разбра, че няма скрити уловки, нито изненади. И трите фабрики имаха отлична репутация и тя знаеше, че моделите й ще бъдат в добри ръце, която и да избере. Беше въпрос на предпочитание и на известна доза химия, тъй като предстоеше да поддържат постоянна връзка и фабриката да отговаря на техните нужди и изисквания.

— Какво мислиш, мамо? — попита Клер, както си лежеше на леглото и прелистваше договора. Бяха прекарали невероятен ден, в който научиха много за тънкостите в този бизнес. Беше невъзможно да не са впечатлени от историята и професионализма на всяка от фабриките.

— Мисля, че ти трябва да вземеш решението — каза Сара. — Знаеш много повече за тази сфера от мен — скромно поясни тя. След срещите, които продължиха часове наред, тя вече изпитваше още по-голямо уважение към професионализма на дъщеря си. Не само беше талантлива дизайнерка, но се проявяваше и като добър организатор.

Отново прегледаха трите предложения, а Клер настоя да изкаже мнението си, тъй като тя беше главният инвеститор. И двете бяха харесали най-много третата фабрика.

— А и бащата беше голям красавец — смигна й Сара.

— Синовете също — добави Клер. Чезаре и Роберто бяха прехвърлили четиридесетте и се оказаха много приятни събеседници по време на обяда. Семейство Макиолини се впечатли от факта, че двете са майка и дъщеря, че ще работят в екип, следвайки старата европейска традиция, също като тях, само дето техният бизнес се предаваше от поколение на поколение.

Двете жени вечеряха в близкия ресторант, а на следващия ден отидоха във фабриката, за да уточнят последните детайли. Бяха се чули с адвокатката си, която одобри текста на договора. Клер и Сара го подписаха заедно и всички се ръкуваха. Чезаре обеща да им достави всичките двайсет прототипа до първи април. Това беше само след шест седмици, но семейство Макиолини имаха голям капацитет и ги увериха, че ще спазят срока, а за следващите доставки ще се уточнят допълнително. Клер се сети, че ще й е необходим и пробен модел от европейски размер трийсет и седем, което отговаряше на американския шест и половина до седем. Можеше да намери много жени със стандартен крак, от които да получи обратна информация за удобството и надеждността на обувката. Сводовете трябваше да са с удобна извивка, токчетата — стабилни, а носовете достатъчно високи, за да не убиват, но и да не се надстърчат. Тъй като фабриката имаше голям опит, тя не очакваше да й създават проблеми. Трудностите щяха да идват от нея самата, защото трябваше измисля модели, които да се харесват на жените, да бъдат на добра цена, продавани на точния пазар и в точните магазини. Изложението в Лас Вегас щеше да бъде първото маркетингово проучване за тях. Можеше да се наложи да се откажат от някои модели, ако търговските фирми преценят, че са непрактични, прекалено лимитирани за пазара или че цената е висока. Клер осъзнаваше, че трябваше да се придържа към семпли модели, за да не допусне производствената цена да изяде печалбата им. Имаше много неща да съобразява, а трябваше и да прехвърли всичките си чертежи на производителя.

Разделиха се като приятели, след като изпиха по чаша вино, за да отпразнуват началото на сътрудничеството им, но двете жени отказаха поредната покана за обяд. Бяха си определили това време за пазар преди отпътуването им на следващия ден. Трябваше да се върнат в Ню Йорк и да се залавят за работа по бъдещите си планове. По ирония на съдбата същата вечер Клер получи имейл от отдел „Човешки ресурси“ на „Джими Чу“ в отговор на запитването й за работа, с който я канеха на среща. Беше изпратила сивито си три месеца по-рано, а оттогава животът и пое съвсем друг ход. Преди три месеца би скочила до небето от радост, но вече беше твърде късно. Тя благодари и учтиво обясни, че работи по друг проект. Какви шеги си правеше съдбата.

През цялото пътуване обратно към Ню Йорк Клер се концентрира над скиците си. Беше си купила страхотно сако от „Прада“, три чифта обувки от магазин, чието име никога не бе чувала, бяха фантастично сексапилни, макар и малко екстремни за стила й, и бяла памучна рокля за лятото. А Сара си бе избрала пуловер и елегантно ушити панталони и пола от „Прада“. Но най-важното от всичко бе, че пътуването им отбеляза голям успех за новия им бизнес. „Клер Кели Дизайнс“ направи първите си крачки, а мъжете от семейство Макиолини щяха да претворят мечтите й в привлекателни продукти. Клер се чувстваше толкова въодушевена, че едва се сдържаше на едно място.

Забеляза, че при приземяването им на летище „Кенеди“ майка й получи съобщение.

— От кого е? — Любопитстваше дали не е от Биаджо Макиолини, който не бе скрил, че е очарован от майка й, и фактът, че бе по-възрастен и имаше шест деца и съпруга, не му бяха попречили да флиртува с нея.

— От баща ти — притеснено отвърна Сара. — Пише, че му липсвам. Пита как е минало пътуването до Италия. Обясних му, че всичко върви добре и че сме се забавлявали. — Той още не можеше да преодолее шока от решителната стъпка на съпругата си и от факта, че не знае твърде много неща за нея. Отсъствието й му бе показало какво е означавала за него и чак сега бе осъзнал, че не я е оценявал.

— Всичко наред ли е при него? — предпазливо попита Клер. Самата тя рядко общуваше с баща си, просто нямаха какво да си кажат.

— Надявам се — промълви Сара и побърза да смени темата, докато се отправяха към лентата за багажа. Двете нетърпеливо изчакаха появяването на куфарите си, защото нямаха търпение да се залавят за работа. Клер осъзнаваше, че вероятно не след дълго, преди изложението в Лас Вегас, щеше да се наложи да си наеме асистентка. Пълни с енергия и въодушевление, те не спряха оживено да бъбрят, докато пътуваха с такси към апартамента в Хеле Кичън. Бяха отсъствали едва четири дни, които обаче им се струваха като цял месец.

 

 

В края на февруари, по време на една от нощните си смени в болницата, Саша получи съобщение от лейтенант О’Рурк, който искаше спешно да говори с нея. Тя изтръпна при мисълта, че нещо лошо се е случило с Валентина. Не бяха се виждали, нито чували вече два месеца. За пръв път през живота си бяха разделени за толкова дълго. Дори когато някоя от тях пътуваше или по време на следването на Саша, не можеха да изтърпят повече от няколко дни, без да се чуят. Изолацията им беше жестоко, болезнено изпитание за близначките.

Тя набра номера на лейтенанта с треперещи ръце и изчака обаждането му със затаен дъх. Както винаги, той мина направо на въпроса.

— Хванахме го. Изглежда, Жан-Пиер е измамил някого с продажба на оръжие и му е взел доста по-голяма комисиона от договорената, а после му е доставил оръжие с по-ниско качество. Отплатата не му се е разминала. Платил е с живота си. Добрахме се до него благодарение на един от информаторите ни, а французите откриха поръчителя. Няма да го екстрадират, ще го съдят във Франция. Убиецът е тук. Държим го в ареста. Разбра се, че сестра ви не ги интересува, но не можехме да сме сигурни. Трябваше да действаме на сигурно заради двете ви. Утре я освобождаваме, а вие можете да си махнете контактните лещи и да си пускате косата. — Той се разсмя. Най-важното бе, че вече са вън от опасност. — Ако искате, довечера ще изтегля охраната ви. — Саша бе свикнала с осемте полицаи, които се редуваха на смени да я охраняват. Държаха се мило с обитателите на апартамента, дори помагаха с каквото могат и се сприятелиха с някои от сестрите в отделението.

— Ще ни липсват — с лека тъга каза Саша и отново го разсмя.

— А на нас сестра ви. Но това е друга история. Бива си я — заяви той и Саша се зачуди какво ли пак е забъркала. „Бива си я“ не беше комплимент и тя много добре го знаеше. Тъкмо непокорният й нрав и опасните избори, които бе правила, ги бяха докарали дотук — да живеят в риск цели два месеца. Саша му благодари и звънна на Алекс в неонатологията, за да му съобщи новината.

— Хванали са убиеца — изстреля тя и въздъхна дълбоко, а Алекс притвори очи от облекчение. Никога преди не бе изпитвал такова огромно притеснение. Дори денонощната охрана, която не се отделяше от Саша, не можеше да му вдъхне увереност.

— Слава богу.

Десет минути по-късно двамата охранители, дежурни тази нощ, дойдоха да се сбогуват с нея. Вече бяха получили съобщение от лейтенант О’Рурк и заповед да се оттеглят. Саша им благодари, прегърна ги и те си тръгнаха. Кошмарът бе приключил така внезапно, както и беше започнал. Тя побърза да уведоми и двамата си родители, че вече може да са спокойни. Сега беше ред на Валентина да се свърже с тях и да им се извини за онова, което им бе причинила, макар че Саша не го очакваше, познавайки добре сестра си. Валентина беше от хората, които не се извиняват никога за нищо.

Затова смяташе да я предупреди, че ако отново се забърка в поредната съмнителна връзка, ще прекрати контактите си с нея. Беше взела това решение два месеца по-рано. Не можеше да си позволи да подлага на такива изпитания нито Алекс, нито себе си. Беше видяла как му се отрази случилото се. Той бе спестил новината на родителите си, за да не ги тревожи, че се е забъркал в нещо опасно. В семейството му нямаше подобни случаи на любов с търговци на ядрено оръжие и пострадали в престрелка. Валентина си играеше с огъня и макар този път да се бе отървала на косъм, бе застрашила живота на сестра си и бе причинила много тревоги на близките си. От друга страна, едва ли Валентина е очаквала такива изненади, когато се е влюбила в Жан-Пиер, но със сигурност си бе затваряли очите за начина, по който си изкарваше парите, явно поблазнена от лукса, който й осигуряваше. От пръв поглед се долавяше, че този човек живее на ръба на закона. Изведнъж Саша осъзна, че и двамата невероятно богати, щедри мъже, с които се бе запознала напоследък — Жан-Пиер и Джордж, — се оказаха престъпници от голям мащаб. И благодари на съдбата, че я е срещнала с човек като Алекс. Ако Валентина искаше почтен живот, трябваше да търси мъж като него.

Заради кариерата си на модел Валентина си бе изградила странен вкус към мъжете, опасни навици и още по-опасни контакти. Сестра й биеше всички рекорди с авантюрите си.

Същата вечер двамата с Алекс се прибраха заедно от болницата. Инцидентът здравата ги бе разтърсил и приеха с огромно облекчение новината, че всичко е приключило.

На сутринта, когато Валентина й звънна, Саша не сдържа сълзите си. Независимо от тревогите, които бе причинила на всичките си близки, тя не можеше дълго да й се сърди, защото връзката между двете близначки беше специална.

— Толкова ми липсваше — изхленчи Саша в слушалката със замъглен поглед. — Полудяхме от тревога за теб.

— Ами и аз — някак лекомислено отвърна Валентина. — Мамка му, завлякоха ме в някакъв си манастир в Аризона. Дори не беше тъпо ранчо с готини мъжкари, а истински манастир със свещеници и монахини. Трябваше да нося расо и да работя в зеленчуковата градина. Понякога направо съжалявах, че оня тип не ме гръмна. — Както се очакваше, тя дума не обели за неприятностите, които бе причинила на сестра си.

— Иска ми се да те видя в монашеско расо — изсмя се Саша и избърса сълзите от лицето си.

— Хич не се надявай. Освен това трябва да го върна, когато си тръгна. Въобразяват си, че има нещо магическо ли, що ли?

— Може би се опасяват да не го отрежеш, за да си направиш минирокля, и да го носиш без бельо и с високи токчета. — Сестра й беше напълно способна на това.

— Как не се сетих по-рано! Дадоха ми сандали, от които ми излязоха мазоли, направиха ми рани. Краката ми са в бедствено положение. — С това се изчерпваше разказът й за двата месеца укриване от убиеца. Но си личеше, че е в добро настроение и развълнувана от завръщането си в Ню Йорк. — Днес ще ме изпратят със самолета у дома — безгрижно заяви тя, сякаш се завръщаше от фотосесия на „Вог“.

— Нямам търпение да те видя — призна й Саша. — Беше мъчително да не те чувам.

— Знам. За мен също — най-сетне каза нещо прочувствено Валентина. — Днес на работа ли си?

— Свободна съм до вечерта. — Поговориха още няколко минути и затвориха.

 

 

По-късно същия следобед Клер и майка й се бяха настанили на канапето и разглеждаха баланса, Аби събираше багажа си в съседната стая, което продължаваше вече няколко седмици в промеждутъците, когато си почиваше от писането. Чарли дремеше в едно ъгълче, огряно от слънцето, проникващо през прозореца, а Морган тъкмо бе донесла покупките, когато на вратата се звънна. Саша изтича да отвори и насреща й се появи Валентина в цялата си прелест, облечена в къса черна кожена поличка, червен пуловер и ботуши, високи над колената и с тънки токчета. Двете сестри се хвърлиха в обятията си и се вкопчиха неистово една в друга, а в следващия миг Валентина изписка.

— Какво е станало с косата ти?

— Дължа го на теб. Наложи се да променят външния ми вид. — За пръв път от два месеца Саша не носеше сините контактни лещи.

— Е, наистина е голяма жертва. Алекс сигурно ме мрази. Изглеждаш ужасно с тази къса черна коса — ухили се тя.

— Благодаря. — Саша забеляза, че зад сестра й стои притеснен непознат мъж. Изглеждаше силен, красив, млад здравеняк. Носеше тениска, джинси и износени боти, и яке с надпис „Нюйоркски полицейски участък“, подозрително издуто от едната страна. Досети се, че е оръжие в кобур на рамото му, и се надяваше да не го вижда в действие.

— Още ли ти е нужна охрана? — тихо попита тя. Лейтенант О’Рурк й беше казал, че всичко е приключило.

— Едно момиче винаги има нужда от някого да го пази — отвърна Валентина и хвърли съблазнителна усмивка през рамо. — Това е Бърт. Той също беше в Аризона, в ролята на отец. Бяхме страхотна двойка — отец и монахиня. — Тя се изсмя, а младежът я погледна с обожание и кимна за поздрав към Саша. Изглеждаше шест-седем години по-млад от сестра й. И Саша веднага разбра за какво става дума. Водеше го като военен трофей. И тогава се сети за многозначителното изказване на лейтенанта, че сестра й „си я бива“. Валентина бе непоправима. Винаги имаше намесен мъж, за предпочитане с оръжие. Поне този беше от добрата страна на закона. Саша се зачуди какво ли ще прави сестра й, като се завърне в своя си свят. Котешката пътека скоро щеше да я примами с различните си съблазни и с всичките знаменитости, които познаваше. Младото ченге с тениската си може би щеше да оцелее около пет минути в нейната среда. Саша го покани да влезе и да седне. След известно колебание той отиде да погали кучето. Мъжете добре възприемаха Чарли, всички от компанията им се въртяха около него.

Тогава се появи Аби и изненадана се хвърли да прегърне Валентина. Клер и майка й също я приветстваха възторжено. Срещите с нея винаги бяха странни — сякаш виждаха различна версия на Саша.

— Добре дошла у дома — мило я поздрави Аби, като се стараеше да не зяпа Бърт. Чудеше се какъв ли е този младок по петите на Валентина.

— Ако искаш, ще те оставя да се видиш с момичетата? — любезно предложи той на Валентина и двамата размениха погледи, които за секунда разказаха цялата история за последните два месеца и как по-точно бе преживяла изолацията си в манастира. Явно беше сменила партньора, но не и нрава си.

— Разбира се — без колебание се съгласи тя. — Защо не се върнеш след половин час?

Той нямаше нищо против и кимна.

— Мога ли да изведа кучето на разходка? — ухили се той.

— Много ще е щастлив — отвърна Аби, а при тези й думи кучето седна и подаде лапа на Бърт, който тържествено я пое.

— Известно време работих с една немска овчарка — обясни със сериозен тон той — в отдел „Наркотици“ Беше невероятна, но я простреляха и се наложи да я приспят.

— За щастие, на теб това ти се размина — обърна се Саша към близначката си. Аби подаде повода на Бърт и той изведе Чарли. Саша строго изгледа сестра си. — Какви ги вършиш, за бога? Колко годишен е?

— Двайсет и девет, само изглежда като хлапе. Иначе си е голям мъж. И то какъв. — Тя хвърли похотлив поглед към сестра си, която изстена.

— И сега какво? Горкото момче ще бъде живо схрускано в твоя свят.

— Промених се — смирено отвърна Валентина. — Не искам вече да се забърквам с лоши момчета. Какъв по-добър избор от ченге? Все пак е на страната на закона. А и с него се чувствам в безопасност.

— Саша прие недоверчиво обяснението й, макар че Бърт действително изглеждаше голям напредък в сравнение с Жан-Пиер.

— А защо не се огледаш за някой лекар или адвокат?

— А, да, или може би онзи готин тип, за когото работи Морган. Онзи, дето ще прекара следващите сто години в затвора. Не всички лоши типове си личат от пръв поглед. — Някога Валентина бе различна. Приличаше повече на Саша, но се промени някъде по пътя, може би защото навлезе в света на парите и славата прекалено рано. — Харесвам Бърт. Прави ме щастлива. Сладък е. Грижовен. Не усложнява живота. Не се интересува с кого съм била и защо. Живее ден за ден.

— Наистина ли искаш да имаш връзка с ченге? Да не би да очакваш да напусне работата си заради теб?

— Саша се надяваше момчето да има малко разум и да не го допуска, защото беше сигурна, че Валентина ще го зареже в най-скоро време. Сестра й не би се поколебала да разбие сърцето му и да унищожи кариерата му. Нямаше да й мигне окото. Правеше каквото си иска, без да се интересува какви щети оставя след себе си. Саша я обичаше, но знаеше колко е себична. Истински нарцис.

— Не ме интересува какво ще работи. Важното е, че е мил с мен — простичко отвърна Валентина.

— Освен това е беден — напомни й Саша. — Ти не си падаш по бедняци. — Това също бе част от проблема. Истината бе, че сестра й се продаваше за пари, а повечето мъже с големи възможности бяха съмнителни, дори направо опасни. Този поне не беше опасен.

— Имам достатъчно и за двама ни — заяви Валентина и се настани до Клер и майка й. Аби се върна в стаята си, за да продължи да опакова багажа. — А какво става тук?

— Започваме нов бизнес — обясни Клер. — Мама дойде да ми помага и ще живее тук за известно време. Аби се мести в Ел Ей за около година, за да пише сценарий за филм.

— Това са все важни промени — изненада се Валентина. Действащите лица в мезонета си бяха едни и същи от години. Беше истински шок някоя от тях да напусне и тогава тя осъзна, че същото предстоеше и на сестра й след сватбата. — Как върви подготовката за сватбата? — поинтересува се тя.

— Ще е през юни. В Ню Йорк. Ти си главната шаферка — информира я Саша. — Момичетата са шаферки. Четиринайсети юни. Гледай да си свободна — предупреди я сериозно.

— Мога ли да доведа Бърт? — невинно попита Валентина.

— Ако е още с теб. — В което Саша силно се съмняваше. Сватбата щеше да е след три месеца и половина, твърде дълъг период за близначката й да се задържи с един и същи мъж.

— Ще видим — подхвърли Валентина. Точно тогава Бърт се върна с кучето и я целуна нежно на влизане.

— Страхотно куче! Трябва да си вземем такова — предложи на Валентина и тя кимна. Тя изглеждаше готова да направи всичко за него. Саша си спомни, че Пати Хърст се бе омъжила за един от полицаите, неин охранител. Случваше се често — хората се привързваха към онези, които ги закрилят. Валентина я целуна на сбогуване и двамата с Бърт си тръгнаха към нейното жилище в Трайбека, което си оставаше неомърсено, тъй като Жан-Пиер бе убит в собствения си апартамент. Бърт бе донесъл малко багаж със себе си и тя му бе предложила да се нанесе при нея. Акцията по нейното опазване бе приключила, но съвместният им живот едва започваше.

— Този поне работи на страната на добрите и не го заплашва затвор — поклати глава Клер. За съжаление, не можеше да каже нищо подобно за мъжа, когото обичаше и който бе пуснат под гаранция, но продължаваше да се вихри в хайлайфа и да бъде проследяван от клюкарските страници на вестниците. Явно изкарваше пари някак си. Тя се залови отново със счетоводните сметки, а Саша, увлечена в мисли за Валентина и Бърт, помогна на Морган да прибере покупките. Толкова беше хубаво, че сестра й се върна.

 

 

Заминаването на Аби в началото на март разби сърцата на приятелките й. Имаха чувството, че им отрязват крак или ръка, или някоя друга важна част от тялото. Тя беше незаменима част от изграденото им семейство, бе живяла там в продължение на девет години заедно с Клер. Всички плакаха и не криеха, че са депресирани, дни наред. На първо време Аби щеше да се настани в жилището на родителите си, но имаше намерение да се отдели в собствено. Обеща на приятелките си, че ще се върне след около година, но никоя не й повярва. Щеше да свикне с живота в Холивуд, особено ако филмът на Джош се получеше успешен, което бе много вероятно.

Аби взе Чарли със себе си и къщата изведнъж опустя. Седмица по-късно Саша се върна от работа и завари Морган да плаче в кухнята. Беше трудно да се отгатне защо плаче Морган — имаше много причини. Бе останала без работа. Имаше вероятност да не си намери толкова добре платена позиция. Може би никой вече нямаше да й се довери и да я наеме. Репутацията й бе опетнена благодарение на Джордж. А и Аби страшно й липсваше.

Саша я прегърна силно.

— И на мен много ми липсва. — Сякаш бяха загубили сестра. Дори по време на връзката й с Иван тя си остана добронамереното, любящо, жизнерадостно момиче, което внасяше светлина в компанията им. Морган се чувстваше много депресирана и прегръдката на Саша не можа да я успокои, тя само клатеше глава и не спря да плаче.

— Не е заради Аби — задавено отрони.

— Ще си намериш друга работа. — Саша знаеше, че Морган обичаше да работи за Макс, но се тревожеше за бъдещата си кариера. Морган отново поклати глава и напълно озадачи приятелката си.

— Бременна съм! — промълви и се строполи на кухненския стол, потънала в мирова скръб.

— О, мили боже — възкликна Саша и седна до нея. Досега това не се бе случвало на нито една от тях. Бяха предпазливи и отговорни, поддържаха запас от купища кондоми в баните. Всички бяха големи хора и знаеха какво искат. — Как така?

— Не знам. Пих антибиотик заради инфекцията на ухото — може би това е неутрализирало влиянието на хапчето ми, а може да съм забравила да го взема. Вече съм във втори месец. — Тя погледна нещастно Саша. — Току-що си направих тест. Край с мен. Пропуснах един цикъл, когато закриха офиса. Помислих си, че е от стреса.

— Каза ли вече на Макс? — Морган поклати глава. Беше сигурна, че се е случило около ареста на Джордж. Тогава правеха секс по-често от обикновено, за да се утешават. А сега най-страшният й кошмар се сбъдна, отгоре на всичко беше и безработна.

— Ако му кажа, той ще настоява да оставя бебето. Ще ме уговаря, защото знае, че не искам деца. И сигурно ще ме напусне, ако направя аборт. Той е ирландски католик и обича децата. Искам аборт, Саш. Не мога да му кажа. — Морган я погледна умолително. — Ще го направиш ли заради мен? — доверяваше й се напълно.

— Не, но мога да те насоча към някого, който може да го направи, ако това искаш. Все пак може би е по-добре да му кажеш. Ще побеснее още повече, ако научи по-късно и разбере, че си го излъгала.

— Знам. И в двата случая ще загазя. Ала едно е сигурно — няма да има бебе. Не мога. Децата ме ужасяват, винаги е било така. Нямам никакъв майчин инстинкт.

— Може да изненадаш сама себе си — мило предположи Саша. — Обичаш Макс, това помага.

Но Морган просто не можеше да спре да плаче в прегръдките й. Призна, че това е едно от най-лошите неща, които са й се случвали, и Саша наистина я съжали. Морган изглеждаше съсипана.

Макс вече подозираше, че Морган е бременна, след като повърна три поредни сутрини. Попита я и изражението й му каза всичко. Тя реши, че няма да го лъже и да се крие. И в отговор неволно избухна в сълзи.

— Защо не ми каза? — попита я той, широко усмихнат, и стана да я прегърне. Беше изключително развълнуван.

— Не го искам — промълви тя с дълбок, тъжен глас. — Винаги съм те предупреждавала, че не искам деца.

— За планирани деца, разбирам. Но това си идва само. Не можеш просто ей така да го зачеркнеш. Та това е нашето бебе — въодушевено възкликна той с насълзени очи и остана поразен от покрусата, изписана на лицето й. Тя се чувстваше като животно, притиснато в ъгъла, и беше готова на всичко, за да се спаси.

— То не е бебе. То е грешка, случайност. Вече нищо не е наред — изплака тя в пълна паника.

— Това са глупости и ти го знаеш. В кой месец си, между другото? — попита Макс, съкрушен колкото нея, но по съвсем други причини. Той искаше бебето, за разлика от нея и беше готов да се бори за оцеляването му. Очевидно Морган възнамеряваше да го убие и му предстоеше голяма битка.

— Във втори — отвърна тя с равен тон. — Ще направя аборт — заяви и в погледа й проблесна непоклатимата й воля.

— Кога?

— Скоро.

— Само през трупа ми. Саша ли ще го направи? — От очите му хвърчаха искри.

— Тя ми отказа — призна Морган.

— Поне един почтен човек да има сред нас. Искам да знаеш, че ако го направиш, никога няма да ти простя и всичко между нас приключва.

— Знам — тихо промълви тя. Но това не промени решението й. Не бе искала да става така. Не искаше да му казва, защото не се съмняваше, че това ще е краят на връзката им. Желанието й бе точно обратното на всичко, в което той вярваше. Макс искаше тяхното дете, винаги бе искал да имат дете. Той изхвърча от апартамента и тресна вратата. Не се върна при нея тази нощ. Морган беше наясно, че битката, която щяха да поведат за нежеланата й бременност, щеше да е началото на края, независимо кой щеше да я спечели.