Даниел Стийл
Апартаментът (14)

14

Клер единствена от съквартирантките щеше да се прибира у дома си за Коледа. Другите щяха да останат в Ню Йорк. Офисът на Морган винаги затваряше за новогодишните празници и тя помагаше на Макс в ресторанта, защото тогава беше най-натоварено и той работеше денонощно без почивен ден. Морган настаняваше клиентите по масите, помагаше със счетоводните отчети. Това бе единственият начин да го вижда в този период, а той беше изключително благодарен за помощта й. Бездруго нямаше семейство, което да я очаква по празниците, а Оливър и Грег щяха да ходят на ски в Ню Хемпшир с приятели.

Родителите на Аби заминаваха за Мексико и тя възнамеряваше да остане в Ню Йорк, за да работи по романа си. Алекс и Саша бяха дежурни в болницата навръх празниците. Поне щяха да бъдат заедно.

До заминаването си за Сан Франциско на двайсет и трети Клер живееше с усещането, че я повлича мощна вълна, че потъва, че бедите я натискат надолу и се дави. Не изпитваше гняв, а пълно отчаяние.

Морган беше бясна на Джордж. След случилото се бе загубила уважението си към него. Не можеше да изпитва добри чувства към мъж, който се бе отнесъл така жестоко с приятелката й. Сърцето на Клер бе разбито на милион парченца и нямаше изглед тя скоро да ги събере. Мисълта за Коледа у дома я потискаше, би предпочела да си остане в Ню Йорк, но не можеше да разочарова майка си. Преди да загуби работата си Клер бе купила скъпа дамска чанта на майка си и пуловер на баща си, подаръци, каквито вече не можеше да си позволи. Беше решила да не им казва, че е уволнена. Все пак беше Коледа. Те нямаха представа, че животът на дъщеря им се е сринал. Смяташе да сподели с майка си след празниците и да я помоли да предаде новината на баща й, след като си замине. Нямаше да понесе черногледите му изблици за живота. Той беше голям специалист по темата за провалите.

Полетът бе отложен с три часа заради лошото време в Сан Франциско. Из цялата страна вилнееха бури и се очертаваше труден полет, но на Клер й беше все едно. Ако самолетът се разбиеше, щеше да е облекчение. Нямаше да се налага да се бори с безработицата, да обикаля да търси нова работа и да прекара остатъка от живота си без Джордж, само с горчилката, с която я бе залял.

Възнамеряваше след празниците да започне нова кампания за търсене на работа и да уведоми фирмите, на които вече бе писала, че е в състояние веднага да започне. Те със сигурност щяха да проверят препоръките й и щяха да разберат, че е уволнена. Уолтър нямаше да спести тази информация, но нищо не можеше да се направи.

Взе такси от летището. Завари родителите си в обичайното състояние. Бяха приключили с вечерята и баща й вече беше пред телевизора, гледаше канала „Дискавъри“ с питие в ръка. Майка й се бе погрижила да украси къщата и елхата в нейния изискан стил, а баща й видя в това единствено опасност от пожар. Клер се чудеше как ще изтърпи четирите дни, които бе планирала да остане. Сара я придружи до стаята й и остана, докато Клер разопакова багажа си.

— Ужасно си отслабнала — притеснено отбеляза тя. Клер бе свалила поне пет килограма за четирите седмици от Деня на благодарността.

— Бях болна от грип. Всички в апартамента се заразиха — излъга Клер, защото още не беше готова да признае истината. Просто не можеше да я изрече.

— Как е Джордж? — попита майка й с мила усмивка.

А Клер не знаеше какво да й отговори. Извади малкото дрехи, които този път бе взела. Напоследък носеше единствено джинси и черни пуловери, сякаш подсъзнателно даваше израз на най-тежката загуба в живота си.

— Какво ти подари за Коледа? — Звучна плесница, бе единственият отговор, който й дойде наум. Сара си бе представяла, че може би дъщеря й ще получи годежен пръстен, или пък това ще стане на Нова година.

— Чанта — отвърна младата жена, без много да се замисля. — Мамо, съжалявам, но часовата разлика ми се отразява, а и още не съм се възстановила напълно от грипа. Не се сърди, но ми се иска да си легна. — Знаеше, че майка й я е очаквала с нетърпение да се прибере и да бъдат заедно, но точно тази вечер това бе непосилно за Клер. А предстояха още Бъдни вечер и Коледа, през които трябваше да си наложи да разговаря.

— Не, разбира се, мила. Можем да си поприказваме утре. Искаш ли билков чай? — Милата й майчица винаги я отрупваше с внимание и Клер се почувства ужасно, че я отпраща, но точно в този момент имаше нужда да остане сама.

— Няма нужда, добре съм. — Клер силно я прегърна и след минутка майка й излезе от стаята. Клер извади книга да почете и след двайсет минути вече спеше дълбоко.

На следващия ден помогна на майка си да опече курабийките, да подготви пуйката, да я напълни и да я сложат във фурната. После нареди масата за тримата, а Сара се погрижи за красивата декорация. В полунощ двете жени отидоха на вечерната молитва в катедралата „Грейс“. Баща й от години се бе отказал да участва в тези церемонии.

Катедралата се намираше срещу Хънтингтън Парк и на излизане след месата, въпреки мразовитата нощ, двете се спряха да погледат феерията от разноцветни светлинки, отрупващи оголените клони на дърветата. Клер хвана ръката на майка си и Сара усети, че нещо не е както трябва. Не я попита какво става, но я забеляза да бърше сълзите, които неволно се стичаха по лицето й по време на службата. Качиха се в колата и потеглиха към дома. Клер беше необичайно притихнала.

— Благодаря ти, че реши да дойдеш у дома за празниците — мило подхвана Сара, когато спряха пред гаража. — Знам, че тук не е голяма веселба.

— Обичам да съм с вас, мамо — искрено я увери Клер. Това си беше самата истина, но повече не можеше да я заблуждава за станалото и се извърна към нея. — Джордж ме изостави, а след това ме уволниха. Не исках да ти го казвам по телефона и съжалявам, че трябва да го чуеш точно сега.

Майка й безмълвно я прегърна и я остави да се наплаче.

— Толкова съжалявам — прошепна. Не я попита какво точно се е случило. Нямаше никакво значение. Важно бе само, че сърцето на дъщеря й бе разбито. — Много съжалявам.

— Аз също. — Клер се отдръпна, усмихна се горчиво и взе да бърше сълзите си. — Каза, че е вълк единак. Точно той се втурна да ме преследва и се държеше сякаш сме си близки от години. После явно се уплаши и се изпари.

— Мислиш ли, че ще се успокои и ще се върне?

— Няма никакъв шанс. — Вече се бе подготвила да прочете във вестниците за поредното му завоевание. Бе наясно, че ще се случи, рано или късно. Нямаше съмнение, че е приключил с нея и тя не искаше да дава фалшива надежда нито на себе си, нито на майка си. Съобщението му го казваше съвсем ясно. — А Уолтър е задник. Мразя обувките му. — Тя се разсмя и избърса носа си с кърпичката, която майка й подаде. Този път и Сара се разсмя.

— Дори аз, на моята възраст, не бих ги носила — изрепчи се тя и двете се закискаха.

— Ще пусна кандидатурата си на някои места в Ню Йорк. Все нещо ще изскочи. — А Клер имаше качества да проектира не само обувки, но и дрехи. Бе преминала такова обучение в „Парсънс“ — Съжалявам, че ти го казвам точно сега. Смятах да го направя след Коледа.

Всъщност изпита истинско облекчение, че призна на майка си за случилото се. Сара умееше да утешава, да вдъхва кураж и положителни мисли. Изведнъж Клер се почувства щастлива, че се е прибрала у дома си, където можеше да лекува раните си.

— Не се тревожи за мен, мамо. Ще си намеря работа. — Не искаше да бъде в тежест на семейството си. Беше на двайсет и осем и предпочиташе да се оправя сама. Не очакваше финансова подкрепа от родителите си, които и без това бяха затруднени. Нуждаеше се само от любовта на майка си. — Би ли ми направила услугата да не казваш нищо на татко, докато не си замина? Не искам да слушам мрачните му коментари.

Сара кимна с разбиране.

Влязоха вътре и изпиха по чаша чай от лайка в кухнята. Баща й отдавна си беше легнал и двете жени останаха да си побъбрят в притихналата къща.

На следващата сутрин Клер и майка й си размениха подаръците под елхата. Сара остана възхитена от чантата на „Шанел“. Знаеше, че сигурно струва цяло състояние. Баща й също хареса пуловера и най-после и тримата бяха завладени от приятно настроение.

След това Клер се качи в стаята си, за да честити Коледа на приятелките си, и тъкмо преди да изключи компютъра, влезе Сара и тихичко затвори вратата след себе си. Приседна на леглото на дъщеря си. Изглеждаше сякаш се кани да каже нещо важно на дъщеря си, нещо, което бе премисляла цяла вечер.

— Случило ли се е нещо? — притесни се Клер, но майка й поклати глава.

— Не, но искам да споделя с теб една идея, която не съм казвала на никого. Знаеш, че от години вземам малки поръчки за декорация. Баща ти няма представа за повечето от тях, но с тези пари успях да платя обучението ти в частното училище. Е, получих и няколко големи поръчки, и от години спестявам тези пари.

Клер усети накъде биеше майка й и започна да клати глава.

— Няма да взема пари от теб, мамо. Аз също имам спестявания и с тях и с обезщетението ще мога да изкарам, докато си намеря друга работа. Държа да ги пазиш за свои нужди.

— Чуй ме — решително настоя майка й. — Имам повече, отколкото си мислиш. Знаем само ти и аз. Хрумна ми идея. Искам да вложа тези пари в малка частна фирма за обувки. Знам как да управлявам фирма за вътрешен дизайн, а с обувките няма да е по-различно. Ще започнеш скромно, с малък бюджет. И тогава ще можеш да създаваш обувките, които на теб ти харесват. Ако успеем, някой ден ще ми се отплатиш. Но не очаквам това. Предлагам ти да станем съдружници. — Клер слушаше, без да вярва на ушите си. Майка й я порази и със следващото си предложение: — Бих могла да дойда в Ню Йорк за няколко месеца, може би дори за половин или една година, за да ти помогна да стъпиш на крака. Мога да отседна в квартирата ти, ако няма да преча на теб и момичетата. Двете заедно ще се справим.

После Сара й съобщи за каква сума става въпрос и Клер едва не падна от леглото от изненада. Беше много повече от нужното за една малка фирма да стъпи на крака. Знаеше какви са оборотите на фирмата на Уолтър, а майка й бе събрала много повече. Можеха да вземат и кредит, ако се наложеше.

— Ами татко? — Не можеше да си представи, че майка й би го оставила сам за толкова дълго.

Сара се поколеба, преди да отговори.

— Мисля, че настъпи моментът да се върна в Ню Йорк и да взема живота си в ръце. Отдавна съм го замислила. Сега обаче се отваря идеална възможност и за двете ни. — Тя се усмихна на Клер, която се хвърли да прегърне.

— Невероятна си, мамо. Много искам да останеш при мен, ако не се притесняваш, че ще делим едно легло. Но сигурна ли си, че го искаш? Това е голяма крачка.

Сара бе живяла в Сан Франциско трийсет дълги, нещастни години и искаше да предприеме нещо, преди да е станало твърде късно. А ако успееше да помогне на дъщеря си, това щеше да е най-доброто й решение. Не изпитваше никакво колебание.

— Време е баща ти да се погрижи за собствения си живот и да реши какво иска да прави от тук нататък, преди съвсем да е остарял. Всъщност да прави каквото ще — горчиво се усмихна тя на Клер.

— Да му се не види, мамо — ухили се младата жена. — Не мога да повярвам, че правиш това за мен.

— Че за кого другиго да го правя. Ти си единственото ми дете. — Сара сияеше и двете се прегърнаха отново, щастливи, че имат план.

— Знаеш ли, че можем да използваме същата фабрика в Италия, с която работи и Уолтър. Много са добри и цените им са нормални. Можем да пробваме и в Бразилия, но мисля, че в Италия по-добре изпилват детайлите. — Мислите на Клер вече препускаха. Майка й току-що бе превърнала най-ужасната й Коледа в една голяма, светла надежда. Даваше й шанс да започне свой собствен бизнес, да произвежда модели по свой вкус и тя беше готова на всичко, за да успее.

— Ще кажеш ли на татко? — сериозно попита Клер.

— След като си заминеш. Не е нужно да ставаш свидетел на това. Ще му кажа, че започваме съвместен бизнес. Няма да му обяснявам откъде идват парите. И бездруго се канех да му съобщя, че го напускам. Не искам теб да обвинява. И това е самата истина. Канех се да ти кажа, че го напускам, преди да си тръгнеш. Отдавна трябваше да го направя.

— Обичаш ли го още, мамо? — тихо попита Клер. Представяше си каква решителна стъпка е това за майка й. Беше предпазвала баща й като дете цели трийсет години, беше пожертвала себе си и всичко, за което бе мечтала.

— Не знам — призна й Сара. — Трудно е да обичаш такъв човек. Не само заради пиенето, но и заради отношението му към живота. Обичах го какъвто беше преди провалите в живота му. Тогава още вярваше в себе си, но постепенно се превърна в тъжен, огорчен човек. Не искам да живея повече в тази отровна атмосфера. Не ми се иска да остарявам с мрачен старец до себе си. Предпочитам да остана сама. Може пък това да го провокира да се поразмърда. Ще опитам да заживея отново в Ню Йорк. Тук имам прекрасни клиенти, но отново ще се пробвам във висшата лига. Или поне така си мислех доскоро. Сега преминавам към обувките! — Тя се изкиска за удоволствие на Клер. — Но искам да попиташ момичетата за пребиваването ми в апартамента. Ще ги разбера, ако не са съгласни. Ако остана при теб, ще спестим пари, но не желая да се натрапвам. Бих могла да си наема нещо скромно за няколко месеца.

— Ще бъде много приятно да си при нас в мезонета. Сигурна съм, че всички ще се радват. Но обещавам да ги питам и ще ти кажа точно как стоят нещата. Кога планираш да дойдеш?

Сара се замисли за минута.

— Първата седмица на януари твърде скоро ли ще е? Не трябва да губим време.

Главата на Клер се замая само докато я слушаше. Започваше свой собствен бизнес! Никога не си беше мечтала дори за подобно развитие.

— Звучи ми добре — съгласи се Клер. — Как ще я кръстим?

Майка й не се поколеба нито за миг.

— „Клер Кели Дизайнс“, разбира се. Как иначе?

Двете жени отново се прегърнаха, Клер многократно й благодари. След като майка й излезе от стаята, тя отвори компютъра си и пусна имейл до съквартирантките си, за да им съобщи за плановете и да ги пита дали биха приели майка й да живее в апартамента няколко месеца, докато фирмата потръгне. Не пропусна да ги предупреди, че няма да им се разсърди, ако се възпротивят.

Трите отговора долетяха светкавично. Вълнуваха се заради бъдещата й фирма и на драго сърце бяха готови да делят жилището с майка й. А Морган беше добавила: „Надявам се, че тя поне готви по-добре от теб“. Но пък нали си имаха Макс! Клер отиде да разкаже на Сара за мнението на приятелките си. Завари я в спалнята й да сортира дрехите в гардероба. Ясно и бе, че се подготвяше за Ню Йорк.

— Получихме одобрение — тайнствено й съобщи тя. — Единодушно.

Сара грейна и вдигна двата си палеца нагоре. Клер беше удивена от ентусиазма й. На петдесет и пет да започваш фирма за обувки от нулата — какъв завиден кураж.

— Обичам те, мамо — възкликна Клер на излизане от стаята. Заминаваше си след два дни и вече нямаше търпение да започне. Имаха толкова неща да вършат, трябваше да пътуват и до Италия, за да се срещнат с управата на фабриката, да подпишат споразуменията за производство. Всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, но несъмнено се случваше. Само преди две седмици целият й свят се бе срутил, а сега започваше съвсем нов живот. Чудото бе станало възможно благодарение на майка й. Клер се надяваше тя да се чувства също толкова щастлива. А кой знае — може би баща й също щеше да се размърда най-сетне.

 

 

Алекс и Саша бяха дежурни в болницата на Бъдни вечер. Седяха в лекарския кабинет и похапваха сандвича, който си бяха поделили. Тя имаше две пациентки в ранен етап на раждане на първо бебе, което щеше да продължи цяла вечност, и вероятно до сутринта все още нямаше да са родили. А в неонаталното отделение всичко беше спокойно. Предишния ден бяха изписали три бебета, а останалите бяха в стабилно състояние. Сестрите ги наблюдаваха, а те двамата споделяха почивката си и сандвича с пуйка, който Алекс бе донесъл.

— Честита Коледа — усмихна му се тя. — Да си пожелаем да посрещнем следващата Коледа с вечеря с истинска пуйка, а не със сандвич. — Макар че това никак не ги натъжаваше, тъкмо напротив — наслаждаваха се на компанията си и на хармонията помежду им. Тя му разказа за Валентина и французина, които щяха да се върнат след два дни. — Не мога да повярвам, че още е с него — сподели Саша. — Нейните връзки обикновено не продължават толкова дълго. Заедно са вече цели три месеца.

Родителите на Алекс се бяха обадили по-рано вечерта, за да им пожелаят весела Коледа, и това я върна към прекрасния Ден на благодарността, който бяха прекарали заедно. Реши да им изпрати цветя и огромна кутия шоколадови бонбони. Двамата с Алекс още не бяха разменили подаръците си. Предпочитаха да се насладят на този момент, след като дежурството им приключи. Тя му беше купила шапка и ръкавици и чифт гумени чехли на „Крокс“ на шега.

След като довършиха сандвича, той извади от джоба си кутия бисквити, които бе купил специално за нея от кафенето, и й я подаде.

— Ето и десерта — обяви той.

— Дали да не ги запазим за по-късно? Очертава се дълга нощ. — После замислено се загледа в кутията.

— Я си хапни. Ще ти донеса още, ако искаш. Кафенето е отворено цяла нощ. — Тя се поддаде на изкушението и бръкна в кутията. Но не можа да стигне до бисквитите. Те сякаш бяха залепнали за дъното. Надникна да провери какво става, забеляза малка черна кадифена кутийка и стреснато вдигна поглед към Алекс.

— Какво е това? — Сърцето й щеше да изскочи, докато я измъкне, после отново го погледна с удивление.

— Сигурно ги продават с подарък! — широко се усмихна насреща й той. И веднага падна на коляно насред лекарската стая. — Саша, обичам те с цялото си сърце. Искам да споделя живота си с теб. Ще се омъжиш ли за мен?

— О, мили боже — възкликна тя и сълзи потекоха по лицето й, когато го видя да отваря кутийката и да нанизва изящния диамантен пръстен на треперещата й ръка. — О, мили боже… обичам те… На коя по ред среща сме? — попита, смеейки се през сълзи. Срещаха се едва от три месеца, но той беше напълно уверен, че Саша е любовта на живота му. В Деня на благодарността бе споделил намеренията си с родителите си и бе получил ентусиазираното им одобрение. Баща му даде назаем пари да купи пръстена.

Алекс я целуна и я погледна в очите.

— Още не си ми отговорила. „О, мили боже, на коя по ред среща сме“ не е много ясно мнение.

— Да! Да… о, мили боже. Сега какво ще кажа на мама? Тя изобщо не вярва в брака? — За миг я завладя паника.

— Затова пък ние вярваме — тихо промълви той и я грабна в обятията си. Тя вдигна ръка, за да се полюбува на красивото бижу.

— И кога ще се оженим? — попита. Беше напълно поразена от случващото се.

— Какво ще кажеш за юни? — Тя кимна в съгласие и двамата продължиха да се прегръщат усмихнати. В този момент влезе Сали, една от сестрите, която и двамата харесваха най-много.

— Какви ги вършите тук, вие двамата? — Тя също ги харесваше и винаги се радваше, когато се падаше на дежурство със Саша.

— Току-що се сгодихме — обясни й сияещата Саша.

— Поздравления! — възторжено подвикна Сали и се залови със задълженията си. — Имаме раздвижване във втора зала. Тежко раждане, вече сме на десет сантиметра разкритие. Има напъни. Трябва да дойдеш.

— Как се случи толкова бързо? — скочи Саша. — Беше с два сантиметра, когато я прегледах за последен път.

— Може би на бебето му е писнало да чака. Откъде да знам? Ти си докторът, така че довличай си задника и се залавяй за работа. Ще ме извините — обърна се към Алекс широко ухилена, — но вашата годеница е дежурна. Тя е главният лекар тук тази нощ. Я му върни пръстена — нареди тя на Саша. — Не може да го носиш в родилна зала. — И беше права. Саша му го подаде и той го прибра обратно в кутийката, която пъхна в джоба си.

— Да не го загубиш! — поръча му тя и бързо го целуна, после се втурна след сестрата, като се обърна да помаха на бъдещия си съпруг.

Бебето от втора родилна зала вече бе преминало по родовия канал и главата му се подаваше, когато Саша пристигна. Появи се точно навреме, за да подхване малкото момиченце, което се появи на бял свят след два напъна, и родителите посрещнаха чудото със сълзи и смях. Саша сряза пъпната връв и положи бебето на корема на майката, после на гърдите й и тя го притисна до сърцето си. Погледна с обожание съпруга си и му призна колко много го обича. В този момент Саша си представи как един ден двамата с Алекс ще бъдат на тяхно място.