Даниел Стийл
Апартаментът (13)

13

Когато Аби пристигна в Ел Ей в сряда следобед, родителите й все още бяха на работа и тя влезе в дома на Хенкок Парк с ключа, който й бяха оставили под изтривалката. Мария, дългогодишната им домашна помощница, вече си бе тръгнала. Напоследък идваше само до обяд и къщата беше необичайно притихнала, но все така уютна и приветлива. Майка й бе направила пълно преустройство предишната година, беше купила нови мебели в модерен стил и бе добавила съвременни произведения на изкуството. Жилището изглеждаше уютно и елегантно. Аби остави чантата си и обиколи всички стаи, после седна в градината и се замисли какво да предприеме от тук насетне и какво да обяснява на родителите си. Сигурно сега, повече от всякога, те се надяваха да се върне да живее при тях, но тя още не се чувстваше готова за това. Ню Йорк предлагаше не по-малко творчески възможности, а и тя се справяше прекрасно, най-после пишеше онова, в което я биваше. Беше написала няколко разказа и работеше да довърши романа си. През изминалите три години не си бе давала сметка до каква степен беше потъпкала собствените си желания, за да се съобразява с нестандартните идеи на Иван, които изобщо не й бяха по вкуса. Сега отново се бе върнала към своя стил и се чувстваше по-уверена. Родителите й дълго бяха проявявали търпение и тя се надяваше да го запазят за още известно време, защото имаше нужда от тяхната финансова и емоционална подкрепа.

По-късно Аби изкара от гаража някогашното си старо, но вярно волво, което бе карала в гимназията, и пое по улиците на Ел Ей. Обиколи познатите места. Беше й хубаво, че се върна у дома. Когато се прибра, завари родителите си да я очакват с нетърпение. Не беше се връщала почти цяла година, от миналата Коледа, и забеляза, че напредването на годините им започва да личи. Обикновено мислеше за тях като за вечно млади и енергични. Баща й се оплакваше от коляното, което му създавало проблеми, като играел тенис, майка й видимо повяхваше. Бяха създали Аби в по-зряла възраст — нещо като изненада — и сега бяха стигнали края на шейсетте си години, макар и в добро здраве, без никакви намерения да забавят темпото. Аби се почувства истински щастлива, че ще прекара празниците с тях.

Вечерта поговориха за творческите й планове и с облекчение приеха новината, че се е отказала да пише експериментални пиеси за удоволствие на Иван. Очакваха да им доставят поръчката на любимите им ястия, тъй като майка й никога нямаше време за готвене. Затова пък бяха изнамерили готвач, който им приготвяше храна по техен избор, съобразена с нискокалоричните им диети, и им я доставяше няколко пъти седмично.

— Е, взе ли вече решение, Аби? — деликатно започна баща й. — Готова ли си да се върнеш и да пробваш перото си тук? Майка ти би могла да те уреди да пишеш сценарии, за което шоу поискаш. — Явно родителите й постоянно мислеха за комерсиалното писане, нещо, което Иван истински мразеше.

— Ще опитам да се справя със собствени сили — отвърна тя, благодарна за помощта, която й предлагаха. Но целта й бе да започне да се издържа сама. А и не искаше да й възлагат работа само защото е нечия дъщеря. Предпочиташе творбите й да се купуват заради нейния талант, а не заради авторитета на родителите й. — Не мисля, че ставам за телевизията — добави. — Смятам да довърша романа си и да пробвам да продам няколко кратки разказа. А със сценарий мога да се захвана и по-нататък.

По-късно Аби даде на майка си да прочете няколко глави от романа и на следващата сутрин тя й каза колко е впечатлена от изчистения, зрял стил. Според нея романът й имал потенциал да стане чудесен сценарий за филм. Аби остана доволна от оценката й, защото уважаваше професионалното й мнение. От нейните уста това беше огромен комплимент. Аби добре осъзнаваше, че в текстовете й все още се долавят мрачни нотки, независимо че Иван вече не можеше да й въздейства, но нямаше никакво съмнение, че това е лично нейният стил, който отразяваше истинската й същност.

— Надявам се, няма да се възпротивите да остана още известно време в Ню Йорк, за да довърша започнатото? — смирено попита тя, защото изцяло зависеше от финансовата им подкрепа. Изпитваше огромна благодарност, че стояха зад нея и с готовност се съобразяваха с желанието й. Винаги бяха проявявали разбиране, дори през трите безумни години на връзката й с Иван.

На следващия ден щеше да се състои вечерята за Деня на благодарността, на която се очакваше да присъстват странните приятели на майка й и баща й. Ето откъде идваше нейният вкус към нестандартните и интересни хора. Разликата бе, че около тях повечето бяха известни личности, а не шарлатани като Иван. И понеже всичко у родителите й беше нетрадиционно, на вечерите по случай Деня на благодарността се събираха около двайсетина гости, които нямаше къде другаде да отидат или нямаха семейства. За целта Джоан и Харви Уилямс наемаха господин Чао, който приготвяше невероятно китайско меню, съчетано с изискани френски вина и допълнено с коктейл от актьори, писатели, режисьори и продуценти. Аби винаги бе харесвала тези тържества и повечето от присъстващите й допадаха. Всичко бе издържано в най-добрите традиции на Холивуд. Някои от гостите идваха от почти двайсет години, други — за пръв път. Имаше и такива, които изчезваха за по няколко години, после пак се появяваха. И всичко си беше в реда на нещата — присъстващите бяха все успели хора, дори ако някои изглеждаха напълно не на място или странни птици. Аби бе отраснала сред такова обкръжение и на това дължеше разкрепостения си мироглед. И макар родителите й да бяха прекарвали малко време с нея през годините, умееха да й показват обичта си, независимо от ужасните неща, които Иван говореше по техен адрес. Сега дори се почувства виновна, че изобщо го бе слушала, макар да знаеше, че няма нищо вярно в думите му.

Преди пристигането на гостите майка й влезе в стаята на Аби и нежно я прегърна:

— Нали знаеш колко много те обичаме, миличка? Понякога имам чувството, че далечното разстояние ни отчуждава. — Те никога не я посещаваха в Ню Йорк, защото бяха вечно затънали в работа. — За мен няма значение с какво се занимаваш. Просто искам да си щастлива. Не позволявай на никого да те отклонява от пътя ти, дори на нас. Изобщо не е нужно да ставаш писателка, ако не желаеш. Най-важното в живота е човек да следва собствените си мечти, не чуждите. А ние винаги ще те подкрепяме, каквото и да избереш да правиш. — Тъкмо така и бяха постъпили през изминалите три години, докато тя сърбаше попарите на Иван. Беше неописуемо благодарна за разбирането и обичта на родителите си, сега някак ги усещаше още по-силно.

— Благодаря, мамо — разчувствана от това признание, отвърна тя. — Наистина се опитвам да осъществя мечтите си.

— Знам. И ще успееш. Аз започнах да правя сценарии за телевизията чак на трийсет и пет. Преди това пишех романи и новели като теб, и повярвай, бяха ужасни. Единствено баща ти ги харесваше, и то само защото беше влюбен в мен. Затова упорствай и ще откриеш правилната форма за себе си и пътя, по който да изградиш живота си. — И двете добре знаеха, че всичко щеше да е много по-лесно без Иван. Семейството й я подкрепяше безусловно и никога не чу досадното: „Нали ти казах“.

— Чувствам се пълна глупачка, че пропилях толкова време с него — призна тя през сълзи и майка й отново я грабна в обятията си.

— Не забравяй, че аз бях омъжена две години за друг, преди да срещна баща ти. Изглеждаше си съвсем нормален, докато се оженихме, после се оказа религиозен фанатик и когато основа сектантско общество в Аржентина, реших да го напусна. На всички ни се случва понякога да вършим безумия и да се обвързваме с неподходящите хора. Добре е да си разкрепостена, но също така е добре да си знаеш предела и кога да хлопнеш вратата. Ти го постигна с Иван. Всяко нещо с времето си.

Аби не знаеше с какво е заслужила тези разбиращи родители, но постоянно благодареше на Господ, че ги има. Беше забравила за първия брак на майка си. Тя не го споменаваше, защото нямаше причина. Родителите й бяха щастливо женени повече от трийсет години, но все още се заобикаляха с необичайни хора и когато Аби им представи Иван, осъзнаха до каква степен това е повлияло на живота й. Но, за добро или лошо, оставиха Аби сама да взема решенията си и в крайна сметка търпеливото им чакане и доверието им в нея се оправдаха след тригодишно изпитание. Сега дъщеря им се бе завърнала осъзната и отдадена на писателската си дарба, в която след преживяното прозираше още по-голяма зрялост.

Към шест часа гостите заприиждаха и в седем вече се бяха събрали всичките двайсет и шестима поканени, облечени небрежно. Пиеха вино и разговаряха в гостната и около басейна. Храната бе доставена в осем и всички насядаха, където намерят — вътре, вън, на пода, на столове, по канапетата, с чинии на коленете, и се наслаждаваха на общуването с присъстващите и разговорите за всевъзможните аспекти на шоубизнеса. Съвършеният Ден на благодарността, в типичен за родителите й стил, с който Аби отдавна беше свикнала.

Тя се настани на пода, с джинси и сандали, със селска гватемалска риза, която майка й бе донесла от едно пътуване, когато Аби бе на петнайсет години. След известно време се приближи мъж с брада, джинси и камуфлажно яке, седна до нея и се представи като Джош Кац. Обясни, че е бил продуцент на телевизионното шоу на майка й, а сега правел документален филм за ранните години на апартейда в Южна Африка. Аби добре знаеше, че родителите много се впечатляват от подобни проекти. Мъжът имаше топли тъмнокафяви очи и едва доловим акцент. По-късно се оказа, че е от Израел и имал подчертан интерес да отразява положението на потиснати хора, особено на жени. За момент тя се зачуди дали той не е по-добра, по-убедителна версия на Иван, но после се сети, че щом седи в хола на родителите й, значи има нужното признание и е чиста проба творец. Семейството й имаше непоносимост към фалша, точно заради това не можаха да възприемат Иван.

— Как се озова тук? — попита го Аби, но веднага съобрази как е прозвучал въпросът й и се извини. — Имам предвид, че си сам в Деня на благодарността. В Ел Ей ли живееш?

— Част от времето. Иначе кръстосвам между Тел Авив, Ел Ей, Ню Йорк, според ангажиментите за снимки. Напоследък се задържам повече в Йоханесбург, но след няколко седмици се връщам за монтажа. Тук са и двамата ми синове. Вземам ги за уикендите, но тази вечер съм свободен и родителите ти бяха така мили да ме поканят, когато научиха, че съм в града. След шест месеца започвам снимките на новия си филм тук и трябва да намеря апартамент, докато завърша и този, и следващия. Ще се наложи да остана около година и половина.

— Колко годишни са синовете ти? — Този човек й допадаше. Изглеждаше интересна личност, приятен, нестандартен, също като родителите й.

— На шест и на единайсет — гордо отвърна той и извади да й покаже тяхна снимка. Бяха сладки момченца. Господин Кац изглеждаше на около четиридесет години. — Жена ми живее тук. Разведохме се преди две години, но се старая да виждам момчетата при всеки удобен случай. Ще ми се отрази добре да поживея в Ел Ей известно време. Чух, че ще си писателка. — Тя кимна. — Какво пишеш?

— През последните три години пишех пиеси за експерименталния театър. Сега работя върху един роман и няколко разказа. Върнах се към по-традиционните стилове. — Тя се изсмя. — Опитвам се да осмисля факта, че съм в преходен период.

— Често това е добре. Оставя отворена възможността за промяна. Понякога се налага човек да срине всичко до земята, за да започне от нулата на поздрава основа. Осъзнах, че това важи и в живота, и в киното.

— Значи съм на правилен път. — Тя се изсмя, този път иронично, и той се усмихна. Хареса я, харесваше и родителите й. Бяха добри, почтени хора, талантливи и лоялни, все рядко срещани качества в Холивуд.

— Мога ли да прочета някоя от пиесите ти? — Той винаги се ослушваше за нов материал и имаше таланта да попада на находки на изненадващи места.

— Не разкриват сегашния ми стил, нито онова, което работя на този етап. А романът ми още не е завършен.

— Писала ли си някога сценарий? — Тя поклати глава в отговор. — Само една крачка има от театралните пиеси до сценариите — едва ли ще те затрудни. Мога ли да видя онова, върху което работиш сега? Някоя и друга глава от романа ти например? — Той й подаде визитката си, преди тя да успее да отговори. — Изпрати ми нещо. Човек никога не знае. Може да познавам някого, който има нужда точно от човек като теб. Така стават работите. С контакти. По този начин се запознах с майка ти и направихме няколко шоупрограми заедно, а после аз поех по своя път. Тя ми даде шанс. — Джоан винаги бе проявявала завидна смелост в това отношение и бе открила няколко истински талантливи хора, които вече се бяха прочули, но се случваше да попадне и на некадърници. Не се плашеше от собствените си грешки, което й позволяваше да бъде по-благосклонна към чуждите.

— Така да бъде — замислено промълви Аби. Мъжът беше много убедителен, но по чаровен начин, и също така позитивен. След малко майка й я повика да поговори с друга гостенка, тяхна стара приятелка, която не бе виждала от гимназията. Вече изглеждаше почти стогодишна, а и бездруго не приличаше на себе си след фейслифтинга, който си бе правила. Аби се радваше, че майка й не беше пробвала никакви козметични интервенции. Може да изглеждаше поостаряла, но поне си беше същата жена.

Когато се събличаше да си легне, Аби намери визитката на Джош в джоба си и се зачуди дали да не му изпрати някой от разказите си или няколко глави от романа. На следващата сутрин, докато закусваха с майка и на слънце край басейна, тя спомена за случилото се. Баша й беше излязъл да играе голф, което все още успяваше да прави въпреки проблема с коляното си.

— Защо не? — непринудено я насърчи майка й. — Много е талантлив и отворен за нови идеи. Знаех си, че няма дълго да го задържим. Твърде неконвенционален е, много самобитен и не обича да играе по правилата. — Майка й, за разлика от повечето й колеги, успяваше да го постигне, без да компрометира таланта и идеите си. Тя имаше рядката дарба да се движи по ръба между комерсиалното и истинската гениалност, и успехите й личаха по рейтинга на предаванията й, независимо от критиките на Иван. — Изпрати му нещичко — окуражи я тя. — Може да ти даде някои добри съвети и да те свърже с някого, който прави филм, ако това искаш.

— Може би — замислено промърмори Аби. — Не знам с какво ще се захвана — може с романи, може с филми. — Още не беше наясно какво ще излезе от творческата й работа, която беше в процес на развитие.

Същия следобед Аби отвори компютъра си и изпрати на Джош имейл с първите две глави от романа си и един от разказите. Добави, че й е било приятно да се запознае с него, и веднага забрави за случая. Излезе на покупки с майка си в „Максфилд“ и някои от бутиците, които и двете обичаха. Имаха еклектични гардероби и често си разменяха по някоя странна находка.

Уикендът отмина и Аби отлетя за Ню Йорк. Родителите й щяха да прекарат Коледа в Мексико и я поканиха да ги придружи, но тя предпочете да си остане в Ню Йорк и да работи, а и без това не харесваше особено Мексико, защото всеки път се разболяваше там. В известен смисъл родителите й се държаха все едно нямат дете. Открай време я приемаха повече като приятелка. Хубавото в цялата работа бе, че уважаваха независимостта й и винаги й бяха давали пълна свобода. Още от малка се отнасяха с нея като с възрастен човек. С удоволствие я канеха да споделя техните планове, но никога не ги променяха заради нея. Като например Коледа в Мексико.

Тя им обеща скоро да им гостува отново и баща й я откара до летището.

— Обичаме те, Аби — прошепна той, прегърна я и я задържа в обятията си. — Късмет в писателската дейност.

— Благодаря, тате — отвърна тя с навлажнен поглед. Въпреки трите безумни години с Иван те продължаваха да я подкрепят. Невероятно, но такива си бяха — винаги ангажирани с артистична дейност и непоклатимо вярващи в мощта на съзиданието. Въпреки че не бяха съвършените родители, тя ги обичаше такива, каквито са. Помаха му и влезе в забранената зона, а миг по-късно изчезна от погледа му към гейта. Беше прекарала четири прекрасни дни.

 

 

Когато Клер се прибра в Сан Франциско, завари дома си сякаш замръзнал във времето. Къщата на родителите й беше малка, овехтяла викторианска сграда в Пасифик Хайтс. Видимо се нуждаеше от освежаване, но Сара успяваше да се справи сама единствено с интериора. Купуваше боя и собственоръчно боядисваше стаите една по една. Изнамираше евтини тапицерии, за да възстанови мебелите и да си спести мърморенето на съпруга си, че влиза в излишни разходи. Баща й продължаваше да е депресиран и да негодува за състоянието на пазара на недвижими имоти. Не беше продал нито една къща за последните осемнайсет месеца, което според Клер се дължеше на самия него, а не на икономиката. Кой би си купил къща от дилър, който ти посочва само недостатъците на имота и на света? А на всичко отгоре мразеше агенцията, за която работеше.

Майка й я посрещна и зачурулика от щастие. Беше направила къщата светла и красива, беше поставила цветя в стаята на Клер. Вече беше купила и пуйката, прекалено голяма за малкото им семейство. Те отдавна не се забавляваха, не канеха гости, дори рядко виждаха старите си приятели. Баща й бе успял да се изолира от всички през годините, а майка й вече не се опитваше да го убеди да води социален живот, затова се срещаше с приятелките си на обяд, а вечер постоянно четеше. Никой обаче не каза на Клер, че баща й пиеше все повече и че това усложняваше депресивното му състояние. Не че беше отявлен пияница, но всяка вечер обръщаше по три-четири скоча, което беше много, а майка й все премълчаваше проблема. Просто го беше оставила да прави каквото иска. Обикновено след втората чаша той задремваше сам пред телевизора.

Сара изгаряше от нетърпение да научи всичко за Джордж. Личеше си колко е въодушевена. Той все още не се беше обадил от Аспен. Клер реши, че сигурно вече е на пистата и кара ски или не иска да нарушава срещата й с родителите, но не се притесни, защото беше сигурна, че ще се чуят по-късно вечерта. Когато това не стана, тя опита да се свърже с него по мобилния телефон, но й отговори гласова поща. Заради часовата разлика между Сан Франциско и Аспен Клер си помисли, че той сигурно вече спи, затова му остави мило съобщение.

На следващия ден за празника отново не й се обади, вероятно по същите причини. Клер му изпрати текстово съобщение, ала не получи отговор.

На втория ден тя вече започна сериозно да се притеснява. Не бяха се чували от вторник вечерта, когато я изпрати до дома й, а това беше твърде необичайно за него. Обичаше да поддържа контакт с нея през целия ден с обаждания или със съобщения, за да знае какво прави. Тридневното му мълчание я накара да се чуди дали пък той не мрази до такава степен празниците, че се е скрил в някоя дупка, изпаднал в лека депресия. Тя не искаше да го притеснява, нито да му се натрапва. Все пак му изпрати още едно любовно послание и му написа, че много й липсва, като се постара да не звучи обвинително. Явно любимият й имаше нужда от въздух. И двамата щяха да се приберат само след два дни, в неделя вечерта, и се бяха уговорили да прекарат нощта заедно.

Майка й я засипваше с въпроси през цялото време и Клер се помъчи да й внуши, че няма представа какво ще се случи в бъдеще, но връзката им е сериозна. Сподели, че той е най-прекрасният мъж, когото познава. Но премълча, че е поискал тя да стане майка на децата му в нощта преди да отпътува, не каза и че не го е чувала цели три дни. Беше сигурна, че е моментно недоразумение, като имаше предвид каква съвършена близост бяха изпитали вечерта преди тя да отлети за Сан Франциско.

В събота вече я завладя лека паника. Започна сериозно да се тревожи, че нещо може да му се е случило. Ами ако е болен или е претърпял злополука със ските? Може да си е счупил и двете ръце и да не може да отговаря на телефона или пък да е получил травма на главата, защото никога не слагаше каска. От друга страна, помисли си тя, ако е така, би накарал някого да я уведоми или сам би отговорил на съобщенията й, в случай че не е тежко пострадал. Явно той понасяше празниците много по-зле, отколкото тя си представяше. Беше прекъснал всякаква комуникация с нея, което й подсказваше, че е в депресия. После си каза, че може несъзнателно да го е засегнала, но нищо през последната им вечер не навеждаше на тази мисъл. Едва намери сили да се отдели от нея, когато я закара до дома й, а само час преди това й бе признал, че иска тя да е майка на децата му. Защо ли толкова се е разгневил впоследствие? Не беше възможно мълчанието му да е предизвикано от нея, но й се стори тревожен знак.

Постара се майка й да не забележи притеснението й, докато отговаряше на всевъзможните й въпроси за връзката им. До събота вечерта Клер направи още няколко опита да се свърже с него, като му оставяше съобщения, за да му каже колко се тревожи и колко го обича. Но не последва отговор.

Когато кацна на летището в Ню Йорк в неделя сутринта, тя все още нямаше никаква вест от него. Бяха се уговорили направо от летище „Кенеди“ да отиде в дома му. Пробва да му се обади от таксито, но не го намери нито на мобилния му телефон, нито на стационарния в апартамента. Знаеше, че домашните помощници са разпуснати за празниците. Не искаше да отива там и да го дебне, но стомахът й се беше свил на топка. Какво ли може да се е случило? Защо ли не й се обади нито веднъж?

Клер се прибра в апартамента си и цялата вечер напразно очакваше да получи известие от него. Съквартирантките й започнаха да пристигат една по една и да разказват за изминалите няколко дни. Аби сподели, че е прекарала страхотен уикенд с родителите си, Саша и Алекс също бяха преживели съвършения празник. А уикендът на Клер беше очаквано депресиращ, ала по-страшното бе необяснимото мълчание на Джордж, но не го спомена пред приятелките си. Морган разказа за приятната вечеря в дома на Оливър и Грег. Клер започна да си мисли, че се е случило нещо незначително и Джордж ще започне да й се извинява, че не е успял да й се обади. Мълчанието му и неизвестността я хвърлиха в истинска агония и тя не можа да мигне цяла нощ. Би се зарадвала и на някоя измишльотина само да знае, че е добре. Всичко това й изглеждаше необяснимо.

Подремна два часа и се събуди много преди да звънне алармата й. Изчака до осем, за да му се обади. Прислужниците не идваха преди девет в понеделник сутрин, така че никой не вдигна телефона, а той не отговаряше на мобилния си. Вече би трябвало да се е прибрал, освен ако не се бе случило нещо сериозно.

Облече се набързо за работа, не пи кафе, нито закуси, чувстваше се истинска развалина, когато влезе в офиса. Изчака да стане девет и позвъни в офиса му, защото знаеше, че той винаги отива към осем и половина, за да се приготви за деня. Вместо него на личната му линия се обади секретарката и й каза, че Джордж е на среща. Клер я помоли да му предаде, че го е търсила. Вече беше сигурна, че ще й се обади.

До обяд в главата й бе пълна каша. Дори се озъби на Моник, когато момичето се появи на вратата. Нямаше никакво настроение да се занимава с нея този ден. И като по поръчка Уолтър не се отби изобщо в кабинета й.

По-късно Клер отново потърси Джордж, но й казаха, че е излязъл на обяд и ще бъде извън офиса на срещи целия следобед и няма да се връща. Гласът на секретарката не й подсказа нищо. Беше любезна, сдържана и когато Клер затвори, сълзите потекоха по лицето й. Явно нещо съвсем не беше наред. Но какво? И защо? Нямаше съмнение, че демонстративно я изолираше, а тя не знаеше с какво бе заслужила такова отношение. Паниката и болката, които я завладяха, я оставиха без дъх.

Тръгна си от работа половин час по-рано, като обясни на Уолтър, че е хванала грип и има температура. Той не се усъмни, защото Клер изглеждаше наистина ужасно.

Прибра се и остана да лежи в леглото си, докато не чу Морган да се прибира от работа часове по-късно. Веднага отиде в стаята й.

— Той не иска да разговаря с мен — прошепна тя с дрезгав глас на сащисаната Морган. Клер изглеждаше сякаш пребита или сериозно болна.

— Кой не иска да разговаря с теб? — смаяно попита приятелката й.

— Джордж. Не съм го чувала от вторник вечерта. Всичко беше прекрасно, докато се разделихме. След това изобщо не сме се чували. Не отговаря на моите обаждания, нито на съобщенията ми. Нищо. Пълна тишина. Мислиш ли, че ме е зарязал? — Едва събра сили да изрече тези думи, но се надяваше, че може да е подсказал нещо на Морган.

— Не, разбира се — веднага отхвърли това предположение Морган. — Та той е луд по теб. — За момент я погледна озадачено. — Знам, че става доста странен по празници и за няколко дни прекъсва връзка със света. Когато в работата му стане много напечено, също се изолира, заминава някъде за ден-два, после се връща и всичко си е постарому. Да не сте се карали за нещо?

— Изобщо не.

— Днес го видях в офиса и изглеждаше съвсем нормално. Смееше се с един от клиентите ни. Мисля, че имаше натоварен ден, но, признавам, това не го оправдава. По-добре го остави на мира и изчакай. Не го преследвай. Не е пострадал, не е мъртъв, съвсем си е жив. Ще ти се обади.

Но след още два дни от него все още нямаше вест. Ставаха осем дни без никакво обаждане и това изглеждаше напълно нелогично.

Клер си взе два дни отпуск по болест. В апартамента вече всички знаеха и ходеха на пръсти сякаш някой е умрял. Тя почти не излизаше от стаята си, не желаеше да вижда никого и същата вечер Морган попита Макс какво мисли по въпроса.

— Не знам — призна той. — Мъжете са странни понякога. Случва се да се втурнат презглава към някоя жена, да се уплашат до смърт и да хукнат да бягат. Но той ми се видя сериозен човек, има отговорен бизнес. Ако е решил да се откаже, сигурно ще има смелостта да й го заяви в очите.

— А може би не — тихо промълви Морган. Вечеряха късно в ресторанта, клиентелата оредяваше. Тя се надяваше Джордж да не се появи с някоя друга жена, но не й се вярваше да прояви толкова лош вкус. Не можеше да си позволи да го пита в офиса. Все пак той й беше шеф и никога не коментираше личните си отношения с Клер с нея. Онова, което знаеше, бе научила от Клер. Джордж не беше от мъжете, които ще седнат да разправят за личния си живот на подчинените си, независимо какво са прочели във вестниците. — Зарязвал е много жени през годините. Мисля, че има фобия към сериозните отношения. Но няма причина така да я отреже. Би трябвало да й каже нещо. Горкичката, направо е полудяла, изглежда като призрак.

Морган сериозно се тревожеше за приятелката си и не можеше да си обясни поведението на шефа си.

— Представям си — съчувствено отвърна Макс и тогава тя се сети да го пита за нещо, което все забравяше и за което все не намираше подходящ момент.

— Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, но преди няколко седмици открих нещо странно в един файл на счетоводството, който ми бяха пратили погрешка. Направо ме удари в челото. Някакви пари са били преведени по грешна сметка, изтеглена е малка сума, която седмица по-късно е била върната. Нищо не липсва, но сумата се е въртяла насам-натам по неправилните сметки. Какво би си помислил на мое място? Да не би да стават някакви далавери? — Джордж винаги се бе проявявал като безупречно коректен във финансите. — Но пък той направи инвестиция във фирма, в която единият от директорите беше подведен под отговорност за злоупотреби, после оправдан. Според теб има ли нещо нередно?

— Не, едва ли. Прекалено умен е, за да върши такива плоски номера, при това е публична личност. Има безупречна репутация. Не ми се вярва да оплеска нещата и да се изложи на риск. По-скоро някой от счетоводството е допуснал грешка, която после е поправил.

— И аз така си помислих — призна тя, — но човек никога не може да е сигурен. В нашия бизнес понякога се случват странни работи. Виж какво стана с Бърни Мадоф. — Най-изпеченият финансов спекулант за всички времена, когото осъдиха на сто и петдесет години затвор за завличане на банки и клиенти с милиарди. Но и в най-безумните си фантазии не би си представила Джордж в подобна роля. Нито пък Макс си го представяше, което й даде още по-голяма увереност. Бе свикнала да се доверява на преценката му. Той имаше добър усет за хората.

— Джордж не е Бърни Мадоф — усмихна се Макс, после бързо промени изражението си. — Не се тревожа за грешките в счетоводната му документация, а за Клер. Тези осем дни мълчание не са добър знак и нито едно от възможните обяснения не е в нейна полза. Чувствам се направо ужасно заради това момиче — каза съчувствено той. Беше се привързал към приятелките на Морган. Всичките бяха приятни жени и той ги обичаше повече от някои от сестрите си.

— И аз се чувствам ужасно — промълви Морган. — Жесток удар. Мисля, че тя напълно му се довери и хлътна до уши по него. Не знам как ще се съвземе, ако той изобщо не се появи.

— Ще й се наложи — разумно отбеляза Макс. — Дължи й обяснение, но не виждам да изгаря от желание да й го даде. Досега вече трябваше да се е свързал с нея, ако е искал да го направи. — Морган кимна, беше напълно съгласна с него.

На Морган й се късаше сърцето, като наблюдаваше колко нормално се държи Джордж в офиса. Все едно нищо не се е случило. И докато той се шегуваше, разговаряше и ходеше насам-натам, Клер умираше по хиляди пъти на ден в апартамента си, не ставаше от леглото и приличаше на зомби.

Бяха изминали две седмици след Деня на благодарността, а той така и не се обади на Клер. Беше мислила дали да не отиде в офиса му и да му поиска обяснение, но това й се стори мелодраматично. Написа му писмо, в което го питаше с какво го е обидила и му признаваше колко го обича. Отиде да го пусне в пощенската кутия на жилището му. Беше му пратила и няколко имейла. Просто не можеше да разбере какво става. Беше я уверявал, че я обича, че тя е жената за него, че иска да е майка на децата му, а после изведнъж изчезна. Никой не можеше да си обясни това поведение. Ако бе променил мнението си, щеше да е ужасно, но просто трябваше да й го каже. Вече никой не се съмняваше, че се уплашил, че е изпаднал в паника и се е скрил. Но нали тъкмо той се бе хвърлил така стремглаво в тази връзка. Нали точно той я преследваше и убеждаваше, приласкаваше, обясняваше й се в любов почти от първата им среща. Каквито и да бяха причините, нямаше никакво съмнение, че той се отдръпна в пълно мълчание. След две седмици Клер изчерпа възможните оправдания за него — всичко беше приключило. Никога преди не бе преживявала такава болка. Беше като малка смърт — на надежда и мечти, на любов и всичко, което й бе обещал. Отслабна с пет килограма и изглеждаше като жена в траур.

Върна се на работа след седмица и за да утежни още повече състоянието й, Уолтър не спираше да я тормози. Но дори и той долавяше, че се е случило нещо катастрофално.

— Какво става? — попита Алекс Саша, когато за пръв път видя Клер след Деня на благодарността. — Да не е умрял някой от родителите й? — Той не намираше друго обяснение за вида й, освен ако не е болна.

— Джордж я изостави. Изчезна без нито думичка.

— Как така изчезна? Напуснал е града?

— Не, просто не иска нито да говори с нея, нито да я вижда. Просто я изолира без никакво обяснение.

— Какъв мръсник — искрено се възмути Алекс. — Той така й се беше залепил, докато я ухажваше. Как така няма да й каже нищо?

— Не знам. Но направи точно това.

Останалите се опитваха да й помогнат, като се навъртаха наоколо. Но всеки ден, след като се прибираше, Клер веднага лягаше в леглото си и постоянно спеше.

Два дни по-късно Уолтър я повика в кабинета си. Наближаваше Коледа и тя си помисли, че ще й даде коледния бонус. Беше работила всеотдайно и показателите им бяха леко повишени. И за нейна радост, Моник се връщаше в Париж. Обучението й приключи.

— Отдавна се каня да поговоря с теб — започна Уолтър, докато въртеше два кламера между пръстите си, които поглъщаха цялото му внимание. — Исках да говорим преди две седмици, но ти се разболя. Все още изглеждаш много зле, между другото. Трябва да отидеш на лекар.

— Добре съм — равнодушно отвърна тя в очакване да си получи чека и да си върви.

— Знам, че вече не се нуждаеш от тази работа с този твой любим, който те дебне на всяка крачка. Нали ще ставаш милиардерка. — Клер едва не повърна при тези думи, но отношенията й с Джордж не бяха негова работа и тя нямаше намерение да му обяснява, затова замълча. — Но независимо дали ще се жениш за онзи тип или не, знам, че това не е фирмата, за която би искала да работиш. Ти се целиш в някоя от големите фирми, като „Джими Чу“, „Маноло Бланик“, някоя от сексапилните марки. — Той вдигна очи и я погледна директно. — И да ти призная, имаш талант. Дочух, че си изпращала тук-там сивито си, и съм сигурен, че някой скоро ще те дръпне. Истината е, че тук пилееш дарбата си, а аз не мога да си позволя такъв дизайнер. Затова те освобождавам, Клер. Съжалявам. Нищо лично. Просто бизнес. Ние добре се справяме с класическите си модели. Не ни е нужен толкова изобретателен дизайнер, който иска да прави промени. Мисля, че без твоята заплата ще си закрепим баланса. Самият аз мога да правя промените, които са ми нужни. — Тя го гледаше онемяла и не можеше да проумее думите му, струваше й се, че й говори на друг език.

— Уволняваш ли ме? — попита с писклив глас. Той кимна. — Защото съм пращала сивито си тук-там?

— Не. От шест месеца го замислям. Няма никаква финансова полза от твоето присъствие тук. Трябва да правиш твоите любими секси обувки при някой друг. Съжалявам. Късмет. Ти сигурно ще се омъжиш за онзи тип и няма повече да работиш. Но независимо от това аз не мога да си те позволя. Желая ти всичко хубаво. — Той й подаде ръка и тя я пое, безчувствена, после се приготви да си тръгва.

— Няма ли да ми дадете бонуса за края на годината? — попита, а той поклати глава. — А обезщетение? — Беше работила за него четири години и мразеше всяка минутка от тях. Би трябвало да й плащат вредни плюс заплатата.

— Две седмици — отвърна Уолтър с равен глас. — Нищо лично. Просто бизнес — повтори отново. Даваше й възможно най-малкото обезщетение. Клер не можеше да повярва. Изпадна в пълен шок. Отиде в кабинета си, сложи всичките си скици и лични вещи в един кашон и си тръгна. На улицата спря такси. Валеше сняг и когато влезе вътре, беше прогизнала.

— Изглежда сте имали тежък ден — опита да я заговори шофьорът, забелязал разстроеното й изражение в огледалото за задно виждане.

— Уволниха ме — отвърна тя и сълзите и разтопените снежинки се застичаха по лицето й, размазваха грима и й придаваха съсипан вид.

— Съжалявам. — Шофьорът се пресегна, за да спре брояча. Закара я до вкъщи и не й взе пари. — Честита Коледа — пожела й с неприкрито съжаление. Тя също му честити Коледа и пое нагоре по стълбите, обляна в сълзи. Другите момичета се бяха прибрали и като я видяха в този окаян вид, здравата се изплашиха.

— Какво е станало? — ахна Морган и скочи да й помогне с кашона.

— Току-що ме уволниха. Нищо лично, просто бизнес. Двеседмично обезщетение, никакъв годишен бонус. — Този удар вече беше прекален след кошмарната седмица, която Джордж й спретна. Нямаше представа какво да обяснява на родителите си, като се прибере.

Същата вечер, сякаш радарът му бе доловил състоянието й и за да сипе още сол в раната, Джордж най-сетне се обади. Изпрати й съобщение. Тя го четеше и не вярваше на очите си. Но вече нямаше сили да се изненадва.

„Съжалявам, надцених се. Вината е изцяло моя. Причината не е у теб. Премислих всичко внимателно. Това е правилното решение за мен. Ние сме твърде различни, Клер. Не искам дълги връзки, нито брак, нито деца, нито партньорка. Аз съм вълк единак по душа и предпочитам да си остана такъв. Пожелавам ти всичко най-хубаво. Честита Коледа. Дж.“

Тя дълго не можа да откъсне поглед от екрана. Чете го пак и пак, и накрая изпадна в истеричен смях. Отиде в кухнята с телефона в ръка, а другите я гледаха ужасени и си мислеха, че наистина е полудяла.

— Вече е официално. Току-що получих съобщение от Джордж след почти триседмично мълчание. Зарязал ме е. Тук го пише черно на бяло. Казва, че това е най-доброто решение за него. И ми честити Коледа. — Тя седна заедно с приятелките си на кухненската маса, като се хилеше леко истерично. — Иха — зарязана и уволнена в един и същи ден — заяви тя, изпаднала в шок. Аби я прегърна безмълвно и тогава Клер се разрида. Все пак изпитваше някакво странно облекчение, че е получила новини от него. Поне вината не беше нейна. Той се бе хвърлил в тази авантюра, той я беше преследвал, ухажвал, омайвал, уверявал в любовта си и накрая пак той я заряза, без да му мигне окото. Иронията и жестокостта на постъпката му бяха направо непоносими и тя знаеше, че никога повече нямаше да вярва на мъж. Съквартирантките й я накараха да си легне и останаха край нея през нощта. Саша се мушна в леглото до нея. Аби седна на пода и взе да гали косата й. Морган седна до краката й на леглото, чувстваше се отчаяна и току я потупваше през завивките. Щяха да останат до нея — единствено с това можеха да й помогнат. Накрая, изтощена от сълзи, Клер заспа.