Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (7)

5

— Имаш ли малко време да поговорим за злополуката с детето, шефе? — Дребния беше проврял главата си през вратата на Рей, а Кейт стоеше зад него.

Инспекторът погледна към тях. През последните три месеца разследването постепенно беше избутано на заден план, изместено от други, по-належащи дела. Рей продължаваше да иска по два пъти седмично информация за развитието на случая от Дребния и екипа му, но от доста дълго време нямаше нито обаждания, нито нещо ново около него.

— Разбира се.

Двамата влязоха и седнаха.

— Не можем да намерим майката на Джейкъб — съобщи сержантът, без да увърта.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Телефонът й е изключен, а къщата й е празна. Изчезнала е.

Рей погледна първо към Дребния, а после и към Кейт, която явно се чувстваше неудобно.

— Моля ви, кажете ми, че се шегувате.

— Не мисля, че има нещо смешно в думите ни — заяви Кейт.

— Тя е единствената ни свидетелка! — избухна Рей. — Да не споменавам, че е и майка на жертвата! Как, да го вземат мътните, успяхте да я изгубите?

Кейт се изчерви и инспекторът се насили да се успокои.

— Кажете ми точно какво се е случило.

Жената погледна към Дребния, който й кимна, че може да обясни.

— След пресконференцията нямахме повече какво да я питаме — започна тя. — Разполагахме с показанията й, беше разпитана, така че я оставихме в ръцете на офицера за свръзка със семейството^[1].

— Кой беше ОСС? — попита Рей.

— Даяна Хийт — отвърна Кейт след кратка пауза — от Пътна полиция.

Инспекторът записа името в синия си бележник и зачака жената да продължи.

— Вчера Даяна е решила да посети майката на Джейкъб, за да види как е, но къщата била празна. Изчезнала е.

— Какво казват съседите?

— Не много — отвърна Кейт. — Не е познавала никого от тях, за да остави адрес за връзка, а и никой не я е видял да заминава. Сякаш се е изпарила във въздуха.

Жената погледна към Дребния и Рей присви очи.

— Какво не ми казвате?

Последва известно мълчание, преди сержантът да отговори:

— Явно е имало неприятни коментари в интернет форумите — някой се е заял, като е написал, че е неспособна майка, ей такива неща.

— Наклеветил я е, така ли?

— Нещо подобно. Вече всичко е изтрито, но помолих компютърния отдел да се опита да възстанови информацията. Има и още, шефе. Когато полицаите са я разпитвали веднага след злополуката, вероятно са я натиснали малко повече. Вероятно са били малко несъобразителни. Изглежда, майката на Джейкъб е вярвала, че смятаме нея за виновна, и поради тази причина няма да си дадем зор, за да намерим шофьора.

— О, Боже — изпъшка Рей. Дали искаше много, като се надяваше нищо от това да не стигне до началничката на полицията. — Казала ли е на някого, че не е доволна от полицейското отношение?

— За първи път чухме подобно нещо от офицера за свръзка със семейството — отвърна Дребния.

— Обадете се в училището — нареди Рей. — Някой сигурно е поддържал връзка с нея. Обадете се в кабинетите на личните лекари. Не може да са повече от двама-трима в нейния район, а тъй като е имала дете, е било задължително да се запише при един от тях. Ако разберем при кого, може да е изпратил картона й в новия й кабинет.

— Считай го за сторено, шефе.

— И за Бога, не позволявайте от „Поуст“ да разберат, че сме я изгубили. — Мъжът се усмихна накриво. — Сузи Френч ще ни разпъне на кръст.

Никой не се засмя.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, освен загубата на единствения ни свидетел? — попита Рей.

— Ударих на камък с проследяването на колата — съобщи Кейт. — Няколко крадени автомобила са били засечени на наша територия, но всички са заловени и отчетени. Проверих списъка с превозни средства, които са задействали камерите за скорост същата вечер, както и всеки гараж и сервиз в Бристол. Никой не помни нищо подозрително — или поне не искат да ми кажат.

— Как се справят Брайън и Пат с видеонаблюдението?

— Очите им се подуха — отвърна Дребния. — Прегледали са записите от полицейските и общинските камери, а сега се заемат с тези на бензиностанциите. Забелязали са някаква кола на три различни камери, която идва от Енфилд Авеню няколко минути след злополуката. Карала е доста рисково, преди да изчезне изцяло от полезрение. Повече не са успели да я засекат. Опитват се да установят какъв модел е, макар да няма никакви доказателства, че въобще е замесена.

— Чудесно, благодаря ти за новините. — Рей погледна към часовника си, за да скрие изписаното на лицето му разочарование от липсата на напредък. — Защо двамата не отидете в пъба? Трябва да се обадя на суперинтенданта, но ще се присъединя към вас след около половин час.

— Няма проблем — отвърна Дребния, който винаги беше навит за халба бира. — Кейт?

— Защо не? — съгласи се жената. — Щом ти ще черпиш.

* * *

Мина около час, преди Рей да се появи в „Нагс Хед“, и другите вече бяха на второто си питие. Инспекторът им завиждаше на способността просто да се изключват: разговорът му със суперинтенданта беше оставил неприятно усещане в стомаха му. Старшият офицер беше достатъчно любезен, но посланието беше ясно: разследването наближаваше своя край. Пъбът беше топъл и спокоен и на Рей му се прииска да остави работата си настрана поне за един час и да поговори за футбол или за времето, или нещо друго, което не включваше петгодишно дете и неизвестна кола.

— Уверявам те, че идваш точно след като бях на бара — избоботи Дребния.

— Искаш да кажеш, че си си извадил портфейла? — учуди се Рей и намигна на Кейт. — Чудесата никога не престават. — Поръча си халба от горчивата бира и се върна с нея и три пакета чипс, които хвърли на масата.

— Как мина със суперинтенданта? — попита Кейт.

Не можеше да я игнорира, както не можеше и да я излъже. Рей отпи от бирата си, за да си спечели малко време. Кейт го наблюдаваше внимателно и очакваше да й каже, че ще им осигурят повече ресурси или по-голям бюджет. Не му се искаше да я разочарова, но така или иначе трябваше да й каже в един момент.

— Хич не мина добре, честно казано. Брайън и Пат са върнати на обичайните си места.

— Какво? Защо? — Жената остави чашата си с такава сила, че виното се разплиска вътре в нея.

— Извадихме късмет, че ни ги отстъпиха и за толкова — отвърна Рей. — Двамата свършиха чудесна работа по видеонаблюдението. Патрулът има нужда от тях, а суровата истина е, че ние не можем да оправдаем харченето на още пари по този случай. Съжалявам. — Инспекторът добави извинението накрая, все едно той беше лично отговорен за това решение, но това нямаше никакво значение за последващата реакция на Кейт.

— Не можем просто да се откажем! — Взе подложката за бира и започна да къса парченца от ъгълчетата й.

Рей въздъхна. Изключително трудно му беше да слага на кантар цената на едно разследване и цената на човешки живот — цената на един детски живот. Как можеш да поставиш цена на подобно нещо?

— Ние не се отказваме — отвърна той. — Все още работиш над фара за мъгла, нали?

Кейт кимна.

— Имало е седемдесет и три сменени фара в седмицата след злополуката — обясни тя. — Дотук всички, които са платени от застрахователните компании, са наред, но продължавам да проверявам онези, които са платили под масата.

— Виждаш ли? Кой знае какво ще излезе от това. Единственото, което правим, е да лющим повърхността на нещата. — Погледна към Дребния за морална подкрепа, но не я намери.

— Шефовете винаги искат бързи резултати, Кейт — започна сержантът. — Ако не можем да разрешим един случай за две седмици — още по-добре, ако е за няколко дена — отпада от листа с приоритетите и нещо друго заема мястото му.

— Знам как работи системата — отвърна жената, — но това не означава, че е правилно, нали? — Избута малките късчета хартия от подложката за бира към купчинката в средата на масата. Рей забеляза, че ноктите й не са лакирани и са изгризани до живеца. — Имам чувството, че последното парче от пъзела е съвсем близо, разбираш ли?

— Да — отвърна инспекторът. — Може би си права. Междувременно обаче имай предвид, че ще работим над този случай между другите. Меденият месец свърши.

— Мислех си да поразпитам в „Кралската болница“ — заяви Кейт. — Възможно е шофьорът да е претърпял някои наранявания по време на удара: сътресение или нещо подобно. Изпратихме патрулка до спешното в онази вечер, но трябва да разгледаме и някои по-късни случаи, при положение че извършителят не е потърсил лекарска помощ веднага.

— Хубава идея — съгласи се Рей. Това предложение раздвижи нещо в ума му, но не можеше да стигне до него. — Не забравяй да провериш още болниците „Саутмийд“ и „Френчи“. — Телефонът му, който беше оставен с дисплея надолу, извибрира на масата и инспекторът го вдигна, за да прочете полученото съобщение. — Мамка му.

Събеседниците му го погледнаха — Кейт с изненада, а Дребния се беше ухилил насреща му.

— Какво забрави да направиш? — попита го сержантът.

Рей се намръщи, но не обясни. Пресуши халбата си, извади десетачка от джоба си и я подаде на Дребния.

— Вземете си по нещо за пиене, аз трябва да изчезвам.

* * *

Магс зареждаше съдомиялната, когато Рей се прибра. Слагаше чинията с такава сила, че съпругът й потрепери. Косата й беше вързана в хлабава плитка, беше облечена в долнище на анцуг и една негова стара тениска. Почуди се кога беше спряло да й пука какво носи и веднага се намрази за тази мисъл. Не беше той човекът, който можеше да я съди.

— Толкова много съжалявам — извини се Рей. — Направо изключих.

Магс отвори бутилка червено вино. Беше извадила само една чаша, забеляза съпругът й, но сметна, че няма да е много мъдро от негова страна да спомене този факт.

— Много рядко — започна жената, — те моля да дойдеш някъде в точно определено време. Знам, че понякога работата трябва да бъде на първо място. Разбирам това. Наистина. Но тази среща стои в бележника от две седмици. Две седмици! А и ти обеща, Рей.

Гласът на Магс се разтрепери и съпругът й я прегърна колебливо.

— Съжалявам, скъпа. Ужасно ли беше?

— Не. — Тя махна ръката му от себе си, седна на кухненската маса и отпи голяма глътка от виното си. — Имам предвид, че те не виждат нещо нередно. Просто Том не се е приспособил добре в училище, както другите деца, и те се безпокоят за него.

— Какво правят учителите по въпроса? — Рей си извади една чаша от бюфета, напълни я и се присъедини към Магс на масата. — Предполагам, че са говорили с него?

— Явно Том казва, че всичко е наред. — Съпругата му сви рамене. — Госпожа Хиксън прави всичко възможно, за да го мотивира и да го накара да е по-деен в час, но той не проронва и дума. Тя ми каза, че просто го смятала за едно от тихите момчета.

Рей изпръхтя.

— Тих? Том?

— Това имам предвид и аз. — Магс погледна към съпруга си. — Наистина щеше да си ми от помощ там, да знаеш.

— Напълно ми се изплъзна от ума. Съжалявам, Магс. Денят отново беше много натоварен и след това се отбих в пъба за една бърза бира.

— С Дребния ли беше?

Рей кимна. Дребния, който беше кръстник на Том, беше слабост на Магс. Тя нямаше нищо против двамата да ходят да пийнат по нещо след работа, разбираше нуждата на съпруга си за малко мъжко време. Рей не спомена Кейт и не знаеше защо го направи.

Магс въздъхна.

— Какво ще правим?

— Том ще се оправи. Училището е ново за него, а това е голяма крачка за едно дете, да се премести в средното. Дълго време е бил голяма риба в малко езеро, а сега му се налага да плува с акулите. Ще говоря с него.

— Не му изнасяй една от своите лекции…

— Няма да му изнасям лекция!

— … така само ще влошиш нещата.

Рей си прехапа езика. Двамата с Магс бяха добър отбор, но родителските им подходи бяха много различни. Съпругата му беше доста по-мека с децата, беше по-склонна да ги глези, отколкото да ги остави да се оправят сами.

— Няма да му изнасям лекция — обеща Рей.

— От училището предложиха да видим как ще е през следващите два месеца и да отидем да разговаряме отново с тях. — Магс изгледа сериозно съпруга си.

— Само кажи дата — отвърна той. — Ще съм там.