Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (6)

4

Решителността ми се пропуква в момента, в който напускаме Бристол. Не съм обмисляла къде мога да отида. Насочвам се на сляпо на запад, към Девън или Корнуол. С копнеж си спомням ваканциите през детството си, как двете с Ив строим пясъчни замъци на плажа и целите лепнем от сладоледа на клечка и слънцезащитния крем. Спомените ме влекат към морето, зоват ме надалеч от трилентовите авенюта на Бристол и натоварения трафик. Изпитвам физически страх от изпреварващите коли, докато автобусът завива към автогарата. Скитам се безцелно известно време, след което подавам десет лири на мъж в будка, който продава билети за автобуси на „Грейхаунд“. На него не му пука закъде ще пътувам, а на мен още по-малко.

Прекосяваме Севърн Бридж и аз поглеждам надолу към сивата водна маса на Бристолския канал. В автобуса е тихо, никой не чете „Бристол Поуст“. Никой не говори за Джейкъб. Отпускам се в седалката си. Изтощена съм, но не смея да затворя очи. Когато заспя, ме нападат образи и звуци от злополуката, осъзнавам, че ако бях подранила само с няколко минути, тя никога нямаше да се случи.

Автобусът на „Грейхаунд“ се е отправил към Суонзи и аз си позволявам да огледам компанията, в която пътувам. По-голямата част от пътниците са студенти, които слушат музика или четат списания. Жена на моята възраст преглежда няколко вестника и си води бележки в краищата им. Нелепо е, че никога досега не съм била в Уелс, но се радвам, че никой тук не ме познава. Мястото е чудесно за едно ново начало.

Слизам последна и стоя на автогарата, докато автобусът заминава, адреналинът около пътуването ми вече е само далечен спомен. Вече съм в Суонзи и нямам никаква представа къде да отида. Някакъв мъж се е свлякъл на тротоара, поглежда нагоре и мърмори нещо неразбираемо, затова се отдръпвам назад. Не мога да остана тук, не знам къде да отида, затова просто тръгвам нанякъде. Подхващам игра със себе си: на следващата пресечка ще завия наляво, независимо от мястото, на което ще ме отведе, втората вдясно, право напред от първото кръстовище. Не поглеждам към пътните знаци, но предпочитам по-малките пътища, които се разкриват пред мен, по-спокойните варианти. Чувствам се замаяна — почти истерична. Какво правя? Къде отивам? Чудя се дали това значи да си изгубиш ума и тогава осъзнавам, че не ми пука. Вече няма никакво значение.

Вървя километри наред, Суонзи остава зад гърба ми. Прегръщам живия плет, когато покрай мен минават коли, те стават все по-малко с наближаването на нощта. Чантата ми е провесена на гърба ми като раница и ремъците й оставят следи по раменете ми, но продължавам да вървя уверено, без да спирам. Чувам единствено собственото си дишане и това ме успокоява. Не си позволявам да мисля какво се е случило или накъде съм се запътила, просто вървя. Изваждам телефона от джоба си и без да поглеждам колко пропуснати обаждания имам, го хвърлям в канавката отстрани, където цопва в насъбралата се вода. Той е последното нещо, което ме свързва с миналото ми, и на мига се почувствам по-освободена.

Краката започват да ме болят, но зная, че ако спра и легна тук, отстрани на пътя, повече няма да стана. Забавям крачка и докато го правя, чувам някаква кола зад себе си. Стъпвам в тревата и се извръщам от пътя, но вместо да продължи напред, тя забавя на около пет метра от мен. Чува се леко съскане от спирачките и се усеща мирис на отходни газове. Кръвта бучи в ушите ми и без да се замислям, се обръщам и хуквам да бягам, чантата ми се удря в гръбнака ми. Тичането ми е тромаво, краката ми са в мехури, а по гърба и между гърдите ми се стича пот. Не чувам колата, но когато се обръщам назад, движението ме изважда от равновесие и едва не падам. Нея я няма.

Стоя на празния път като пълна глупачка. Толкова съм изморена и гладна, че не мога да мисля трезво. Започвам да се чудя дали въобще е имало някаква кола, или сама си бях въобразила шум на гуми в асфалта, защото това е единственото, което чувам в главата си.

Спуска се мрак. Знам, че се намирам близо до брега: усещам солта върху устните си и вълните, които се блъскат в сушата. На табелата пише Пенфейш и е толкова тихо, че имам чувството, че извършвам престъпление, докато вървя из селото и надничам към спуснатите завеси, които пазят от студа на зимната вечер. Светлината от луната е слаба и бяла и кара всичко наоколо да изглежда двуизмерно, разтяга сянката ми пред мен, прави ме по-висока, отколкото се чувствам. Продължавам да вървя напред, докато не виждам брега долу, където скалите обграждат един участък от пясък в топла прегръдка. Тръгвам по една ветровита пътека, но сенките са измамни и ме обзема паника от това празно пространство, кракът ми се плъзга върху пясъка и аз извиквам. Губя равновесие заради импровизираната си раница, падам, претъркулвам се и се свличам до долу. Влажният пясък хруска под мен, поемам си дъх и чакам нещо да ме заболи. Добре съм. За момент се замислям дали не съм имунизирана срещу физическата болка: чудя се дали човешкото тяло не е проектирано така, че да не може да усеща едновременно физическа и емоционална болка. Ръката ми пулсира, но я чувствам далечна, все едно принадлежи на някой друг.

Внезапно ми се иска да почувствам нещо. Каквото и да е. Свалям си обувките, въпреки студа, и усещам зрънцата пясък под ходилата си. Небето е мастиленосиньо и лишено от облаци, луната е пълна и тежко лежи над морето, близначката й се отразява на проблясващи резени във водата. Не съм у дома. Това е най-важното. Не се чувствам като у дома. Загръщам се в палтото и сядам върху чантата си, облягам се на твърдата скала и чакам.

* * *

Сутринта настъпва и аз осъзнавам, че трябва да съм заспала; останали са само частици от изтощението ми на фона на разбиващите се в брега вълни. Протягам замръзналите си крайници и се изправям, за да наблюдавам яркооранжевия руж на хоризонта. Слънцето хвърля светлина, но не и топлина и аз треперя. Планът ми съвсем не беше добре премислен.

На дневна светлина е много по-лесно да се справя с тясната пътека, а скалите не са — както си мислех — безлюдни. Върху тях, на около километър оттук, се намира някаква ниска сграда, изглежда малка и спретната и е съвсем близо до редица статични каравани. Изглежда ми като добро място за поставяне на ново начало.

* * *

— Добро утро — казвам аз и гласът ми прозвучава някак слаб и писклив в относително топлия магазин. — Търся място, на което да отседна.

— На почивка ли си? — Обилната пазва на жената почива върху брой на списание „Вземи си почивка“. — Странно време на годината си избрала. — Усмивката й отмива укора в думите й и аз се опитвам да й отвърна със същото, но лицето ми отказва да се подчини.

— Надявам се да се преместя тук — съумявам да кажа. Осъзнавам, че навярно изглеждам налудничаво, мръсна съм и рошава. Зъбите ми тракат и аз започвам да се треса неукротимо, студът прониква чак в костите ми.

— А, добре тогава — казва весело жената, сякаш не е обезпокоена от външния ми вид, — значи търсиш да наемеш нещо? Ние сме затворени до края на сезона, разбираш ли? Само магазинът работи сега. Йестин Джоунс е твоят човек — той и вилата му. Ако желаеш, мога да му позвъня. Какво ще кажеш за една хубава чаша чай първо? Навън времето е ужасно, а ти изглеждаш премръзнала.

Жената ме повежда до един стол зад касата и изчезва в другата стая, където поставя чайника на котлона и в същото време не спира да говори.

— Казвам се Бетан Морган — казва тя. — Аз управлявам това място — Караванен парк „Пенфейш“ — а съпругът ми Глин се грижи за фермата. — Бетан подава главата си покрай вратата и ми се усмихва. — Поне такава е идеята, макар че фермерството не е лесен бизнес в наши дни, да знаеш. О! Щях да звъня на Йестин, нали?

Жената не изчаква отговор от мен, просто изчезва за няколко минути и ме оставя да дъвча долната си устна. Опитвам се да измисля отговори на въпросите, които ще ми зададе, когато двете седнем да пием чай, и балонът в гърдите ми става все по-голям и по-стегнат.

Само дето когато Бетан се връща, не ме пита нищо. Не иска да знае кога съм пристигнала или защо съм избрала Пенфейш, или дори откъде идвам. Просто ми подава чаша със сладък чай, чието крайче е счупено, и се намества в своя стол. Тя носи толкова много дрехи, че е трудно да се прецени каква е фигурата й, но облегалките се впиват в меката кожа по начин, който едва ли е особено приятен. На около четиридесет години е, с гладко, закръглено лице, което я прави да изглежда по-млада, и дълга тъмна коса, прибрана на конска опашка. Носи високи боти под дълга черна пола и няколко тениски, над които е облякла дълга до глезените жилетка, която лежи върху прашния под, докато жената е седнала. Зад нея една изгоряла клечка тамян е оставила линийка прах на перваза на прозореца, във въздуха се носи остатъчната миризма на сладка подправка. Върху старомодния касов апарат е залепена гирлянда.

— Йестин пътува насам — съобщи Бетан. Беше сложила трета чаша с чай на касата до нея и аз предполагам, че Йестин — който и да беше той — е само на няколко минути оттук.

— Кой е той? — питам аз. Чудя се дали не съм направила грешка да дойда тук, където всеки познава всекиго. Трябваше да избера някой град, където щях да запазя анонимност.

— Притежава ферма надолу по пътя — обяснява Бетан. — От другата страна на Пенфейш, по протежението на крайбрежната пътека, но има кози тук на склона. — Жената посочва към морето. — Ако наемеш вилата му, двете с теб ще бъдем съседки — но имай предвид, че не е палат. — Жената се изсмива и аз не мога да се сдържа, усмихвам се. Нейната прямота ми напомня за Ив, макар да си мисля, че спретнатата ми, елегантна сестра ще бъде ужасена от подобно сравнение.

— Не ми трябва много — отвръщам й аз.

— Той не е от най-разговорливите — обяснява ми Бетан, все едно това би ме разочаровало, — но е доста приятен човек. Държи овцете си близо до нашите — жената посочва вяло навън, — и като повечето от нас се нуждае от нещо ново. Как му викаха? Разнообразяване. — Тя се засмива подигравателно. — Както и да е, Йестин има къща за почивка в селото и „Блейн Кеди“: вила нагоре по пътя.

— Това ли е мястото, което мислиш, че искам да наема?

— Ако го сториш, ще си първата от доста време насам. — Мъжкият глас ме стряска и аз се обръщам, за да видя, че на прага на вратата стои стройна фигура.

— Не е чак толкова зле! — смъмря го Бетан. — Сядай да си изпиеш чая и след това заведи дамата да го види.

Лицето на Йестин е толкова кафяво и набръчкано, че очите му почти се губят в него. Дрехите му се крият под тъмносиния работен комбинезон, който е прашен и носи мазни следи от пръсти върху двете бедра. Човекът сърба чая си под белия мустак, пожълтял от никотина, и ме оглежда преценяващо. — „Блейн Кеди“ е прекалено далеч от пътя за повечето хора — казва той с дълбок акцент, който ми е малко трудно да дешифрирам. — Не желаят да носят багажа си толкова надалеч, разбираш ли?

— Може ли да я разгледам? — Изправям се и си пожелавам тази нежелана от никого и изоставена вила да е отговорът.

Йестин продължава да пие, като прекарва всяка глътка чай около зъбите си, преди да я глътне. Най-накрая изпуска доволна въздишка и напуска стаята. Поглеждам към Бетан.

— Какво ти казах? Не е особено разговорлив. — Тя се засмива. — Тръгвай — няма да те чака.

— Благодаря ти за чая.

— Удоволствието беше мое. Ела да ме видиш, след като се настаниш.

Автоматично й давам обещание, макар да знам, че няма да го спазя, и бързам да изляза, където намирам Йестин яхнал едно АТВ, цялото опръскано в кал.

Отстъпвам назад. Не може да очаква от мен да седна зад него? Мъж, който познавам от по-малко от пет минути?

— Това е единственият начин човек да се придвижва наоколо — крещи мъжът, за да надвика шума от запаления двигател.

Завива ми се свят. Опитвам се да преборя първичния страх, който приковава краката ми към земята, и практическата ми нужда да видя къщата.

— Трябва да се качиш, ако искаш да дойдеш.

Карам краката си да се размърдат и сядам колебливо зад Йестин. Няма никаква дръжка пред мен, а и не мога да се хвана за него, така че се придържам за седалката си, когато мъжът дава газ и АТВ-то се изстрелва напред през неравния крайбрежен път. Успоредно на нас брегът се разкрива в целия си блясък, вълните са големи и се разбиват в скалите. Когато се изравняваме с пътеката, която идва от плажа, Йестин тръгва в противоположна на морето посока. Крещи ми нещо през рамо и ми сочи да погледна напред. Тресем се над неравния терен и аз се оглеждам за онова, което се надявам, че ще бъде новият ми дом.

Бетан я описа като вила, но „Блейн Кеди“ не е повече от овчарска хижа. Някога е била боядисана в бяло, но очевидно отдавна се е отказала от борбата си с природните сили, превърнала се е в мръсносива къща. Огромната дървена врата изглежда несъразмерна на двата малки прозореца, които са се вторачили в мен, а оберлихтът^[1] ми подсказва, че би трябвало да има втори етаж, макар да не се вижда достатъчно място за него. Сега разбирам защо Йестин е имал трудности да предложи вилата като къща за почивка. И най-креативният агент на недвижими имоти щеше да изпита трудности да се справи с избилата влага по стените и разместените керемиди на покрива.

Докато Йестин отключва вратата, стоя с гръб към вилата и гледам към брега. Смятах, че ще мога да видя караванния парк оттук, но пътеката се спуска надолу от крайбрежието и скрива хоризонта от настоящото ми местоположение. Не мога да видя плажа, но мога да чуя как морето се блъска в скалите, три удара между всяка вълна. Чайки се носят над главите ни, крясъците им са като мяукането на котенце в чезнещата светлина. Разтрепервам се и изведнъж ми се приисква да вляза вътре.

Приземният етаж е дълъг около три метра и половина, а неравна дървена маса разделя дневната от тясната кухня, над която е надвиснала голяма дъбова греда.

Горе пространството е разделено между спалня и малка баня с вана, наполовина от големината на нормалните. Годините на огледалото личат от изкривеното ми отражение. Кожата ми е бледа, което е характерно за червенокосите хора, но слабото осветление я кара да изглежда като прозрачна, ярко бяла на фона на тъмночервената коса, която пада на раменете ми. Връщам се долу, за да заваря Йестин да подрежда дърва за горене до камината. Приключва с купчината и прекосява помещението, за да застане пред кухненската печка.

— Малко е темпераментна, такава е — казва мъжът. Отваря капака с гръм и трясък и аз се стряскам.

— Мога ли да наема вилата? — питам аз. — Моля? — В гласа ми се усеща нотка на отчаяние и се чудя какво ли си мисли за мен този човек.

Йестин ме оглежда подозрително.

— Можеш да плащаш, нали?

— Да — заявявам твърдо, макар да не знам за колко време ще ми стигнат спестяванията ми или какво ще правя, когато се стопят.

Мъжът не е убеден.

— Имаш ли работа?

Спомням си ателието си с неговия килим от глина. Болката в ръката ми вече не е толкова силна, но едва усещам пръстите си и се опасявам, че няма да мога да работя. Ако вече не съм скулптор, каква съм?

— Аз съм човек на изкуството — заявявам най-накрая.

Йестин изсумтява, това обяснява всичко.

Договаряме се за наем, който макар и абсурдно нисък, скоро ще изчерпи паричния ресурс, с който разполагам. Но малката каменна вила е моя за следващите няколко месеца и въздъхвам облекчено, че съм си намерила местенце.

Йестин надрасква мобилен номер на гърба на разписката, която вади от джоба си.

— Остави наема за този месец на Бетан, ако ти е по-удобно. — Мъжът ми кима, насочва се към АТВ-то си и двигателят му заработва с грохот.

Наблюдавам го, докато се отдалечава, след което заключвам вратата и едва дърпам инатото резе. Въпреки зимното слънце, се качвам горе, пускам завесите на спалнята и затварям прозорчето в банята, което беше оставено леко открехнато. Долу пердетата са заседнали в металните корнизи, сякаш никога не са дърпани, така че се опитвам да ги освободя, като по този начин надигам облак прах от тях. Прозорците се клатят от вятъра и завесите едва успяват да спрат част от ледения хлад, който се прокрадва през разхлабените рамки.

Сядам на дивана и слушам собственото си дишане. Не мога да чуя морето, но жалният вой на самотна чайка звучи като плачещо бебе и аз запушвам с длани ушите си.

Изтощението ме надвива и се свивам на топка, увивам ръце около коленете си и притискам лице в грубия плат на дънките. Макар да съм подготвена, вълната от емоции ме поглъща, хлиповете ми са толкова яростни, че едва успявам да дишам. Мъката, която изпитвам, е толкова силна, че ми се струва истинско чудо, че още съм жива, че сърцето ми продължава да тупти, след като е разкъсано на парчета. Искам да си спомня как изглеждаше, но всичко, което виждам, когато затворя очи, е тялото му в ръцете ми — неподвижно и безжизнено. Позволих да си отиде и никога няма да си простя за това.