Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (56)

Епилог

Нощите са станали по-дълги и Пенфейш отново е намерил естествения си ритъм, нарушаван единствено от лятното прииждане на летовници, които са се насочили към плажа. Въздухът е изпълнен с миризмата на слънцезащитен крем и морска сол, а звънчето над вратата на селския магазин като че ли няма мира. Караванният парк отваря за сезона, всичко е прясно боядисано, а рафтовете в магазина са претъпкани със стоки от първа необходимост.

Туристите не за заинтересовани от местния скандал и за мое облекчение местните бързо изгубват ентусиазма си да клюкарят по темата. По времето, когато нощите отново стават по-кратки, клюката е повехнала, унищожена от липсата на нова информация и от ожесточената опозиция на Бетан и Йестин, които са си дали за цел да опровергаят всички онези, които смятат, че знаят какво се е случило. Не след дълго и последната палатка е прибрана, последната кофичка и лопатка — продадени, последният сладолед — изяден, и всичко е забравено. Там, където някога намирах порицание и затворени врати, сега ме посрещат с любезност и отворени обятия.

Верен на думата си, Йестин е почистил вилата. Сменил е ключалките, поставил е нови прозорци, боядисал е графитите на предната врата и е заличил всяка следа от случилото се тук. Макар никога да не успея да изтрия онази нощ от ума си, все още искам да съм тук, високо на скалите, сама с вятъра около мен. Щастлива съм във вилата и няма да позволя на Иън да унищожи и тази част от живота ми.

Взимам каишката на Бо и той стои нетърпелив до вратата, докато си обличам палтото за последна разходка, преди да си легнем. Все още не мога да си позволя да оставя вратата отключена, но когато съм вътре, вече не се заключвам и не се стряскам, когато Бетан влиза, без да чука.

Патрик остава често при мен, но разбира честата ми и належаща нужда да остана сама, още преди самата аз да съм я усетила. Дискретно се прибира обратно в Порт Елис и ме оставя насаме с мислите ми.

Поглеждам надолу към прииждащото море. Плажът е осеян с отпечатъци на кучета и техните водачи, както и със следите на кацащи чайки, които търсят червеи в пясъка. Късно е и никой друг не се разхожда по крайбрежния път на върха на скалите, където наскоро издигнатата ограда напомня на хората да стоят далеч от ръба. Изведнъж ме наляга самота. Ще ми се Патрик да се върне тази вечер.

Вълните се разбиват в брега и го обливат в бяла пяна, която се пени и изчезва, когато се отдръпват назад. Всяка следваща вълна напредва малко повече и оставя след себе си гладък, блестящ пясък, но само за секунди, преди нова да се появи и да заеме мястото на предишната. На път съм да се обърна и да тръгна към вилата, когато виждам нещо в пясъка. За едно мигване на окото него го няма. Морето измива написаното, макар да не съм сигурна дали въобще съм го видяла и когато водата улавя залязващото слънце, то се отразява в тъмния, влажен пясък. Клатя глава и тръгвам към вилата, но нещо ме дърпа назад и аз се връщам на скалите, заставам колкото се може по-близо до ръба им, за да погледна надолу към плажа.

Няма нищо там.

Пристягам палтото си, за да се предпазя от внезапния хлад, който ме обзема. Привижда ми се. Няма нищо написано в пясъка, нищо издълбано, никакви букви. Няма го там. Не виждам името си.

ДЖЕНИФЪР.

Морето не се предава. Следващата вълна поразява следите в пясъка и тях ги няма. Една чайка прелита за последно над брега, докато приливът приижда, а слънцето се скрива зад хоризонта.

И тогава пада мрак.