Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (53)

51

— Ти си убил Джейкъб? — питам аз, неспособна да формулирам думите. — Защо?

— Той щеше да провали всичко — отвърна спокойно Иън. — Ако Аня беше останала настрана, нищо нямаше да им се случи. Вината е нейна.

Спомням си жената пред Кралския съд, която носеше стари гуменки.

— От пари ли се нуждаеше?

Иън се разсмива.

— Ако искаше пари, всичко щеше да е наред. Не, искаше да бъда баща. Да виждам момчето през уикендите, да го водя у дома, да му купувам шибани подаръци за рождените дни… — Той млъква, докато се изправям, стискам здраво мивката и внимателно изпробвам краката си. Крайниците ми щипят от затоплянето. Поглеждам се в огледалото и не разпознавам онова, което виждам в него.

— Ти щеше да разбереш за него — казва Иън. — За Аня. Щеше да ме изоставиш.

Той застава зад мен и поставя нежно ръце върху раменете ми. Върху лицето му е изписано изражение, което съм виждала много пъти всяка сутрин, след като ме е бил. Тогава смятах, че е разкаяние — макар никога да не ми се извини — но сега осъзнавам, че е страх. Страх, че ще видя какъв мъж е в действителност. Страх, че повече няма да се нуждая от него.

Мисля си как щях да обичам Джейкъб като свой собствен син, как щях да го извеждам навън, да си играя с него и да му избирам подаръци, просто за да видя изписаното на лицето му удоволствие. Изведнъж имам усещането, че Иън ми е отнел не едно, а две деца и намирам сила от изгубените животи на двама им.

* * *

Преструвам се, че съм прекалено слаба и се навеждам над мивката, след което изстрелвам глава назад с всичката останала ми сила. Чувам зловещо изхрущяване, когато задната част на главата ми се удря в кокал.

Иън ме пуска и се хваща с две ръце за лицето, между пръстите му се стича кръв. Бягам покрай него към спалнята и стълбището, но той е прекалено бърз и ме улавя за китката, преди да успея да сляза по стъпалата. Кървавите му пръсти се плъзгат по мократа ми кожа и аз се боря, за да се освободя, удрям го с лакът в стомаха и получавам юмрук, който ми изважда въздуха. Малкото коридорче е мрачно и губя ориентация… къде са стълбите? Опипвам наоколо с голия си крак и пръстите ми попадат на металния прът на най-горното стъпало.

Минавам под ръката на Иън и опирам двете си ръце в стената. Свивам лакти, все едно правя лицеви опори, след което се изтласквам назад с всичка сила и стоварвам цялата си тежест в него. Издава кратък звук, когато изгубва почва под краката си, пада и се търкаля по стъпалата.

Настъпва тишина.

Включвам осветлението.

Иън лежи долу и не мърда. Лицето му е забито в каменния под и виждам рана в задната част на главата му, от която се стича тънка вадичка кръв. Стоя и го гледам, цялото ми тяло трепери.

Хващам здраво парапета и слизам надолу по стълбите, без да отлепям и за миг очи от проснатата долу фигура. На едно стъпало от края спирам. Забелязвам лекото повдигане на гърдите му.

Собственото ми дишане е накъсано. Протягам крак и стъпвам едва върху каменния под до него и замръзвам като дете, което върви по стъпките на баба си.

Правя нова крачка през протегнатата му ръка.

Хваща ме за глезена и аз изпищявам, но е прекалено късно. Падам на пода и Иън се качва отгоре ми, влачи се върху тялото ми, лицето и ръцете му са целите в кръв. Опитва се да говори, но думите не излизат; физиономията му се изкривява от усилието.

Протяга ръце, за да хване раменете ми и когато се притегля, за да се изравни с лицето ми, стоварвам коляното си силно в слабините му. Иън изревава, пуска ме и се присвива от болка, а аз ставам на крака. Не се колебая, бягам към вратата и се мъча с резето, което се плъзга два пъти под пръстите ми, преди да успея да го издърпам и да отворя. Нощният въздух е студен и облаците закриват всичко, с изключение на малък отрязък от луната. Бягам на сляпо и веднага осъзнавам, че Иън стъпва тежко зад мен. Не поглеждам назад, за да го видя къде е, но го чувам да пръхти с всяка крачка и осъзнавам, че дишането му е затруднено.

Каменната пътека е трудна за бягане с голи ходила, но звукът зад мен става по-тих и като че ли съм набрала преднина. Опитвам се да сдържам дъха си, докато бягам, за да не издавам почти никакъв звук.

В този момент чувам разбиващите се в брега вълни и разбирам, че съм пропуснала завоя за караванния парк. Проклинам глупостта си. Сега пред мен има само две опции: да поема по пътеката надолу към плажа или да завия надясно и да продължа покрай крайбрежната ивица в посока противоположна на Пенфейш. Това е път, по който съм вървяла много пъти с Бо, но никога в тъмното — намира се прекалено близо до ръба на скалите и винаги съм се притеснявала да не падне от тях. Колебая се за секунда, но мисълта да се вкарам сама в капан на плажа е ужасяваща: определено шансовете ми са по-големи, ако продължа да бягам? Завивам надясно и поемам по крайбрежния път. Вятърът се е усилил, а облаците се местят и луната осигурява малко повече светлина. Рискувам бърз поглед зад гърба си, но няма никой зад мен.

Забавям до вървене, след което спирам да се ослушам. Тихо е, освен шума на морето, и сърцето ми се успокоява малко. Вълните се разбиват ритмично в брега и чувам далечната свирка на кораб. Поемам си дъх и се опитвам да се съвзема.

— Няма къде да избягаш, Дженифър.

Оглеждам се навсякъде, но не го виждам. Присвивам очи в мрака и различавам бодливи храсти, прелез и малка сграда в далечината, която знам, че е овчарска хижа.

— Къде си? — провиквам се аз, но вятърът подхваща думите ми и ги отнася към морето. Поемам си въздух, за да изпищя, но след секунда той се озовава зад мен, предмишницата му е върху гърлото ми, стиска ме здраво, докато не започвам да се задушавам. Удрям го силно с лакът в ребрата и хватката му отслабва достатъчно, за да си поема дъх. Мисля, че няма да умра сега. Прекарах по-голямата част от съзнателния си живот в криене, бягане, страхувах се, а сега, точно когато се почувствах в безопасност, той се върна, за да ми отнеме всичко. Няма да му позволя. Усещам прилив на адреналин и се навеждам напред. Движението го кара да изгуби равновесие, аз се извивам и съумявам да се освободя.

И не бягам. Бягах достатъчно дълго от него.

Иън посяга към мен и аз стоварвам долната част на дланта си под брадичката му. Ударът го праща назад и той се олюлява — като че ли цели няколко секунди — на ръба на скалата. Опитва се да се хване за мен, дращи по халата ми, но пръстите му само се докосват до материята. Изкрещявам и отстъпвам назад, но губя равновесие и за момент си мисля, че ще падна с него и ще се размажа в скалите долу. Строполявам се по лице на ръба, а той полита. Поглеждам надолу и улавям изкривения му поглед, преди вълните да го засмучат в прегръдките си.