Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (52)

50

— Спри колата — наредих ти аз.

Не направи никакъв опит да отбиеш и аз сграбчих волана.

— Иън, недей! — Опита се да си възвърнеш контрола и се ударихме в бордюра, след което се върнахме в средата на пътя и едва се разминахме с една кола, която се движеше в другата посока. Нямаше друг избор, освен да си махнеш крака от газта и да натиснеш спирачките. Спряхме диагонално на пътя.

— Излизай.

Не се подвоуми, но когато излезе от колата, стоя неподвижно до вратата й и дъждът те заливаше. Дойдох от твоята страна.

— Погледни ме.

Продължи да гледаш към земята.

— Казах да ме погледнеш!

Бавно вдигна глава, но се вторачи зад мен, през рамото ми. Изместих се, за да застана на пътя на погледа ти и на мига погледна през другото ми рамо. Хванах те за раменете и те разтърсих здраво. Исках да те чуя да изкрещиш: казах си, че ще престана, когато изкрещиш, но ти не издаде никакъв звук. Видях как челюстта ти се стегна. Играеше си игрички с мен, Дженифър, но аз щях да победя. Щях да те накарам да изкрещиш.

Пуснах те и ти не успя да прикриеш облекчението, което се изписа на лицето ти. Все още беше там, когато свих юмрук и го стоварих в него.

Кокалчетата ми попаднаха в долната част на брадичката ти, главата ти се отметна назад и се удари в покрива на колата.

Краката ти те предадоха и ти се свлече на пътя. Най-накрая издаде звук, хленч, като сритано куче, и аз не успях да потисна усмивката, която се появи на лицето ми от тази малка победа. Но това не беше достатъчно. Исках да те чуя да ме молиш за прошка, да признаеш, че си флиртувала, да признаеш, че си чукала някой друг.

Наблюдавах те как се гърчиш на мокрия асфалт. Обичайното чувство на облекчение го нямаше — балонът от горяща ярост вътре в мен продължаваше да нараства, ставаше все по-голям с всяка изминала минута. Щях да довърша започнатото у дома.

— Влизай в колата.

Гледах те как се опитваш да станеш на крака. От устата ти течеше кръв и ти се опита неуспешно да я попиеш с шала си. Пробва да се качиш отново зад волана, но аз те дръпнах назад.

— От другата страна.

Запалих двигателя и потеглих, преди още да си затворила вратата си. Изкрещя от ужас, след което я затвори и затърси колана. Засмях се, но все още не можех да успокоя гнева в мен. За миг се зачудих дали не получавам сърдечен удар: гърдите ми така се бяха стегнали, а дишането ми беше болезнено и затруднено. Ти ми причини това.

— Намали — каза ми, — караш прекалено бързо. — Думите избълбукаха през кръвта в устата ти и видях как опръска с нея жабката. Ускорих, за да ти покажа, че няма да приемам заповеди от теб. Намирахме се на тиха улица със спретнати къщурки и редица паркирани коли, които заемаха голяма част от моето платно. Изместих се настрани, за да ги избегна, въпреки фаровете, които идваха върху нас, и настъпих по-здраво газта. Видях те как постави ръце върху лицето си; някой натисна клаксона си и аз се прибрах в нашата част от пътя, секунди преди да е станало прекалено късно.

Напрегнатостта в гърдите ми намаля малко. Задържах крак на газта, докато завивахме наляво, към дълъг прав път, от двете страни на който имаше дървета. Стори ми се познат, макар че бях идвал тук само веднъж и не знаех името на улицата. Тук живееше Аня. Тук я чуках. Воланът се изплъзна от ръцете ми и се ударих в бордюра.

— Моля те, Иън, моля те намали!

На стотина метра от нас, на тротоара вървеше някаква жена с малко дете. То носеше вълнена шапка, а тя… Стиснах волана по-силно. Привиждаха ми се разни неща. Стори ми се, че това е тя, само защото се намирахме на нейната улица. Не можеше да е Аня.

Жената вдигна поглед. Косата й беше пусната, не носеше шапка или качулка, въпреки лошото време. Гледаше към мен и се смееше, детето бягаше до нея. Усетих премазваща болка в главата. Това беше тя.

Бях уволнил Аня, след като я чуках. Нямах интерес от повторение, нито пък желание да виждам красивото й, но глуповато лице из службата. Когато се появи отново миналия месец, едва я познах: сега нямаше да ме остави на мира. Наблюдавах я, докато върви към блясъка на фаровете.

Иска да разбере кой е баща му, иска да се запознае с теб.

Тя щеше да провали всичко. Момчето щеше да провали всичко. Погледнах те, но главата ти беше свита в скута ти. Защо вече не ме поглеждаше? Едно време си слагаше ръката на бедрото ми, докато шофирах, извиваше се в седалката си, за да можеш да ме гледаш. Сега почти не ме поглеждаше в очите. Вече те губех и ако разбереше за детето, никога нямаше да си те върна.

Тръгнаха да прекосяват пътя. Главата ми туптеше. Ти изскимтя и звукът приличаше на издаден от муха, зажужа в ухото ми.

Настъпих газта до ламарината.