Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (5)

3

Рей тръгна към третия етаж, където трескавата атмосфера от двадесет и четири часовата полицейска работа отстъпваше място на застланите с килими офиси на администрацията и реактивната Служба за криминални разследвания. Най̀ му харесваше тук през нощта, когато — необезпокояван — можеше да работи върху неизменната купчина с документи. Тръгна по пътеката към офиса си, който представляваше отделение в ъгъла на помещението.

— Как мина брифингът?

Гласът го стресна. Обърна се и видя, че Кейт е седнала на бюрото си.

— Четвърта команда е старото ми работно място, знаеш това. Надявам се поне да са се правили на заинтересовани. — Жената се прозя.

— Всичко беше наред — отвърна Рей. — Те са добри момчета и ако не друго, поне знаят за какво става въпрос. — Някак си инспекторът беше съумял да задържи случая в плана за седмица, но неизбежно той беше изместен от други належащи задачи. Даваше най-доброто от себе си, за да получава подкрепа от всички смени и да им напомня, че все още се нуждае от тяхната помощ. Почука по часовника си. — Какво правиш тук по това време?

— Преглеждам отговорите на апелите за помощ на медията — каза Кейт и стрелна палец към купчината с компютърни разпечатки. — Не че има голяма полза от тях.

— Нещо съществено?

— Zilch^[1] — отвърна жената. — Няколко души са забелязали коли, които карали като луди, имаме няколко набожни забележки за родителския надзор и обичайната доза откачалки и ненормалници, включително и един веселяк, който предвижда Второто пришествие. — Детективката въздъхна. — Сериозно се нуждаем от почивка — от нещо различно.

— Знам, че е изнервящо — каза Рей, — но не се отказвай, все ще изникне нещо. Винаги изниква.

Кейт изпъшка и бутна стола си надалеч от купчината с книжа.

— Не мисля, че съм благословена с търпение.

— Познавам това чувство. — Рей седна на ръба на бюрото й. — Това е скучната част от едно разследване — частта, която не показват по телевизията. — Инспекторът се усмихна на скръбното й изражение. — Но крайният резултат ще бъде удовлетворителен. Само помисли: сред тези листове може да се намира ключът, който да разреши случая.

Кейт погледна към бюрото си със съмнение и Рей се засмя.

— Ела, ще направя чаша чай и ще ти помогна.

* * *

Прегледаха всеки един лист, но не намериха онова късче информация, за което се надяваше Рей.

— Ах, поне отметнахме още една от задачите в списъка — каза той. — Благодаря ти, че остана с мен, за да я свършим.

— Мислиш ли, че ще намерим шофьора?

Рей кимна уверено.

— Трябва да вярваме, че ще го сторим, иначе как другите биха вярвали в нас? Работил съм над стотици случаи: не съм успял да ги разреша всичките — поне не цялостно — но винаги съм бил убеден, че отговорът се намира точно зад ъгъла.

— Дребния каза, че си изискал преглед на всички камери в района, така ли е?

— Да. Стандартна процедура при подобни злополуки, в които извършителят бяга — особено когато жертвата е дете. Опасявам се, че ще имаме още доста от това. — Мъжът посочи към купчината с листове, която вече не ставаше за нищо друго, освен за боклука.

— Няма проблем — отвърна Кейт. — Мога да работя до късно. Купих първото си жилище миналата година и, ако трябва да бъда честна, все още не мога да свикна с него.

— Сама ли живееш? — Рей се зачуди дали има право да задава подобни въпроси в днешно време. В дните, когато беше полицай, политическата коректност беше достигнала такива нива, че всичко, което беше дори бегло свързано с личния живот, трябваше да се избягва. След няколко години хората нямаше да си говорят въобще.

— Предимно — отвърна Кейт. — Купих жилището си сама, но приятелят ми остава често при мен. Предполагам, че така е най-добре.

Рей взе празните чаши.

— Така е. По-добре да си вървиш у дома — каза той. — Любимият ти ще се чуди къде си.

— Няма проблем, той е шеф^[2] — отвърна жената, но се изправи. — Смените му са по-зле и от моите. Ами ти? Съпругата ти не изпада ли в отчаяние от часовете, които работиш?

— Свикнала е — обясни Рей и заговори по-силно, докато си взимаше якето от офиса. — Тя също беше полицай — започнахме работа заедно.

Полицейският тренировъчен център в Райтън он Дънсмор имаше малко привлекателни черти, но евтиният бар определено беше една от тях. По времето на една изключително болезнена караоке вечер Рей беше видял Магс заедно с нейните съкурсници. Тя се смееше на нещо, което нейна приятелка беше казала. Когато я видя, че става, за да вземе питиета, пресуши почти пълната си халба с бира, за да може да се присъедини към нея само за да стои като истукан с оплетен език. За щастие Магс не беше толкова скарана с общуването и двамата станаха неразделни през остатъка от шестнадесет седмичния им курс. Рей потисна една усмивка, като се сети как се измъкваше от женското общежитие и бягаше към собствената си стая в шест сутринта.

— От колко време си женен? — попита Кейт.

— Петнадесет години. Оженихме се веднага след стажа ни.

— Но тя вече не е на служба, така ли?

— Когато се роди Том, Магс си взе отпуска от службата, но така и не се завърна, след като на бял свят се появи и дъщеря ни — обясни Рей. — Люси вече е на девет, а Том е втора година в гимназията, така че тя започва да се замисля за връщане на работа. Иска да се преквалифицира в учител.

— Защо е спряла да работи за толкова дълго време?

Рей забеляза учудването в очите на Кейт и си спомни, че Магс беше също толкова недоверчива в дните, когато двамата бяха новобранци. Когато сержантът на Магс напусна, за да има деца, Магс каза на Рей, че не вижда смисъл да градиш кариера, която в един момент просто ще зарежеш.

— Искаше да си е у дома, за да гледа децата — обясни инспекторът. Изпита вина. Наистина ли Магс желаеше това? Или просто чувстваше, че така е правилно? Грижите за едно дете бяха толкова скъпи, че спирането на работа изглеждаше най-логичното решение за съпругата му. Знаеше, че тя иска да ги води на училище, да присъства на спортните им събития и на празненствата им. Но ако трябваше да бъде честен, Магс беше също толкова способна и находчива, колкото самия него.

— Предполагам, че когато се ожениш за работата си, трябва да приемеш и гадните й страни. — Кейт изключи лампата на бюрото си и за момент настана пълен мрак, докато Рей не излезе в коридора и не задейства автоматичното осветление.

— Рисковете на професията — съгласи се инспекторът. — От колко време сте заедно с приятеля ти? — Двамата вървяха надолу към паркинга.

— Около шест месеца — отвърна Кейт. — За мен е доста — обикновено ги зарязвам след няколко седмици. Майка ми твърди, че съм прекалено дребнава.

— Какво не им е наред?

— О, ами различни неща — обясни развеселена жената. — Прекалено ревниви, недостатъчно ревниви, нямат чувство за хумор, пълни тъпанари…

— Доста си сурова — каза Рей.

— Може би — Кейт сбърчи нос. — Но е важно, нали — да намериш Единствения? Навърших трийсет миналия месец, времето ми изтича. — Не приличаше на толкова, но Рей никога не беше добър в определянето на възрастта. Все още се поглеждаше в огледалото и виждаше онзи мъж на двадесет, макар чертите на лицето му да говореха друго.

Рей бръкна в джоба за ключовете си.

— Не бързай много да се задомяваш. Не всичко е цветя и рози.

— Благодаря ти за съвета, тате…

— Хей, не съм чак толкова стар!

Кейт се засмя.

— Благодаря ти за помощта тази вечер. Ще се видим утре.

Рей се усмихна, докато вадеше колата си покрай една служебна омега. Тате! Ама че образ.

* * *

Когато се прибра у дома, Магс се намираше в дневната и гледаше телевизия. Носеше долнището на пижамата си и един стар суитчър, а краката й бяха свити под нея като някое дете. Новинарят обобщаваше злополуката с убитото дете и избягалия шофьор, в случай че някой местен все още не беше научил за станалото от безкрайното медийно отразяване през изминалата седмица. Магс погледна към Рей и поклати глава.

— Не мога да спра да го гледам. Горкото дете.

Съпругът й седна до нея и посегна към дистанционното, за да спре звука. На екрана картината се смени със стари кадри от местопрестъплението и Рей видя собствената си глава, докато двамата с Кейт слизаха от колата.

— Така е — каза той и прегърна жена си. — Ще го хванем.

Картината на екрана отново се смени и се видя лицето на Рей, макар интервюиращият да не се забелязваше никъде.

— Сигурен ли си? Имате ли някакви следи?

— Не точно — въздъхна инспекторът. — Никой не е видял какво се е случило — или ако е видял, не казва нищо — затова разчитаме на криминолозите и следствието.

— Възможно ли е шофьорът да не е разбрал какво е направил? — Магс стана от мястото си и се обърна към Рей. Нетърпеливо прибра един кичур зад ухото си. Откакто бяха заедно, винаги носеше косата си по един и същ начин: дълга, права и без бретон. Беше тъмна като на Рей, но за разлика от неговата не носеше никаква следа от сивота. Скоро след като Люси се роди, съпругът й се беше опитал да си пусне брада, но се отказа след три дни, като осъзна, че грижите са повече от предимствата. Оттогава насам винаги беше гладко избръснат и се опитваше да не обръща внимание на поръсените си с бяло слепоочия, които според Магс изглеждаха изискано.

— Няма такъв шанс — отвърна Рей. — Качил е детето върху капака си.

Съпругата му не потръпна. Емоцията, която видя на лицето й, когато се прибра у дома, беше заменена от концентрираното изражение, което помнеше добре от дните, в които служеха заедно.

— Освен това — продължи Рей — колата е спряла, дала е на заден и е завила. Шофьорът може и да не е знаел, че е убил Джейкъб, но определено е разбрал, че го е ударил.

— Прати ли някой в болниците? — попита Магс. — Възможно е водачът на автомобила също да е бил наранен и…

Рей се усмихна.

— Погрижил съм се. — Мъжът стана. — Виж, не го приемай погрешно, но денят беше дълъг, затова просто искам една бира, да погледам малко телевизия и да си легна.

— Разбира се — съгласи се резервирано Магс. — Нали се сещаш — старите навици се обаждат.

— Знам. Обещавам ти, че ще заловим шофьора. — Целуна я по челото. — Винаги ги хващаме. — Рей осъзна, че беше дал обещание на съпругата си, което не предложи на майката на Джейкъб, защото просто не можеше да го гарантира. Ще направим всичко по силите си, беше й казал. Надяваше се силите им да са достатъчни.

Отиде в кухнята, за да си вземе нещо за пиене. Магс беше разстроена, защото ставаше въпрос за дете. Вероятно разкриването на подробности от злополуката пред нея не беше особено добра идея — в крайна сметка на него му беше изключително трудно да сдържа собствените си емоции, така че беше разбираемо съпругата му да се чувства по същия начин. Щеше да се постарае да пази всичко само за себе си.

Рей си взе бира и се върна в дневната, където седна до нея да гледа телевизия и смени новините с едно шоу, което знаеше, че тя харесва.

* * *

Рей пристигна в офиса си с купчина книжа, които беше взел от пощенската стая. Сложи ги върху вече затрупаното си бюро и голяма част от листовете паднаха на пода.

— Мамка му — изруга той и погледна изпод вежди бъркотията. Чистачът беше идвал, беше изпразнил кошчетата и беше направил вял опит да избърше прахта покрай струпаните документи, но беше оставил само валмо мъх след себе си. Две чаши със студено кафе стояха до клавиатурата му, а няколко лепящи листчета бяха залепени за монитора и съдържаха телефонни съобщения с различна степен на важност. Рей ги отлепи и ги сложи върху корицата на бележника си, където вече се намираше неоноворозова бележка, че трябва да направи атестация на хората си. Сякаш си нямаха друга работа. Инспекторът се бореше със самия себе си относно бюрокрацията в службата. Нямаше как да се противопостави на правилата — не и когато следващото повишение беше на една ръка разстояние — но нямаше как и да се съгласи с тях. Цял час, прекаран в обсъждане на личното му развитие, беше един загубен час, доколкото зависеше от него, особено когато имаше да разследва смъртта на дете.

Докато чакаше компютърът да зареди, се залюля на задните крака на стола си и погледна към снимката на Джейкъб, закачена на отсрещната стена. Винаги държеше фотографии на хората, които бяха в основата на случаите му, още откакто започна в Службата за криминални разследвания, и неговият сержант му напомни грубо, че лъскавият външен вид е хубаво нещо, но Рей никога не трябва да забравя защо вършим всичко това. По-рано снимките стояха на бюрото му, докато Магс не дойде един ден в офиса му преди години. Носеше му нещо — сега не помнеше какво точно; може би беше забравено досие или обяд. Спомни си, че се подразни, когато телефонът му звънна — беше тя, обаждаше се от пропуска, за да го изненада. Раздразнението му бързо се превърна във вина, когато осъзна, че съпругата му се е отклонила от графика си, за да го види. Магс се качи в офиса му, за да може да поздрави стария си началник, който в момента беше суперинтендант.

— Странно е да си тук — беше казал Рей, когато стигнаха до офиса му.

Съпругата му се беше изсмяла.

— Все едно никога не съм си тръгвала. Можеш да изведеш момичето от полицията, но не можеш да изведеш полицията от момичето. — Жената изглеждаше оживена, докато обикаляше офиса му, пръстите й нежно проследяваха повърхността на бюрото му.

— Коя е другата жена? — беше се пошегувала с него, когато взе снимката, подпряна до тази на нея и на децата.

— Жертва — отвърна Рей, взе внимателно фотографията от ръцете й и я върна на бюрото. — Била е намушкана седемнадесет пъти от приятеля си, защото не му е направила чая навреме.

Ако съпругата му беше шокирана, не го показваше.

— Не я ли държиш в досието?

— Искам да е някъде, където мога да я виждам — отвърна Рей. — Където не мога да забравя какво правя, защо работя през всички тези часове, за кого се трепя. — Съпругата му беше кимнала при тези думи. Тя го разбираше по-добре, отколкото той осъзнаваше.

— Не я оставяй до нашата снимка. Моля те, Рей. — Магс беше взела отново фотографията и се огледа наоколо за по-подходящо място. Очите й се бяха спрели на ненужната коркова дъска в дъното на стаята, тя взе една карфица от чашката на бюрото му и закачи решително снимката на усмихващата се мъртва жена в средата й.

Където си и остана.

Приятелят на тази жертва отдавна беше обвинен и осъден за убийството й, но след нея бяха дошли още много други. Възрастен мъж, пребит жестоко от тийнейджъри крадци, четири жени, изнасилени от таксиметров шофьор, а сега и Джейкъб, който грееше в своята училищна униформа. Всички те разчитаха на Рей. Мъжът провери бележките, които си беше оставил миналата вечер, за да се приготви за сутрешния брифинг. Нямаха много за обсъждане. Компютърът му избипка, за да го уведоми, че най-накрая се беше включил, и Рей поклати глава. Може и да не разполагаха с дълъг списък с улики, но все още имаха работа за вършене.

* * *

Малко преди десет часа Дребния и екипът му влязоха в офиса на Рей. Сержантът и Дейв Хилсдън седнаха на два от ниските столове около масата за кафе, а останалите останаха в дъното на помещението или се облегнаха на стената. Третият стол беше оставен празен, заради чувството за кавалерство от страна на мъжете, но Рей се изненада да види, че Кейт не се възползва от жеста и вместо това избра да се присъедини към Малкълм Джонсън в дъното. Бройката им временно беше увеличена с двама офицери, които бяха заели от патрула — мъжете се чувстваха неудобно в набързо намерените костюми — и Фил Крокър от Пътна полиция.

— Добро утро на всички — поздрави ги Рей. — Няма да ви задържам дълго. Искам да ви представя Брайън Уолтън от Първа команда и Пат Брайс от Трета команда. Хубаво е, че ви имаме, момчета, работата е доста, така че запрятайте ръкави. — Брайън и Пат кимнаха в съгласие. — Така… — продължи Рей. — Целта на тази среща е да си припомним какво знаем за злополуката във Фишпондс, където извършителят избяга, и как да продължим. Както можете да се сетите и сами, началничката на полицията ми диша във врата като обрив. — Погледна към бележките си, макар да знаеше съдържанието им наизуст. — В 16:28 часа в понеделник, 26 ноември, операторите на 999 са получили обаждане от жена, която живее на Енфилд Авеню. Чула силен сблъсък, след което и писък. Докато излезе навън, всичко било приключило и майката на Джейкъб вече била наведена над безжизненото му тяло на пътя. Линейката се отзовала за шест минути и детето било обявено за мъртво.

Рей млъкна за момент, за да остави тежестта на случая да се стовари върху колегите му. Погледна към Кейт, но изражението й беше непроницаемо. Не знаеше дали да се чувства облекчен или натъжен, че беше съумяла толкова бързо и успешно да изгради защитните си механизми. Явно не беше единствената, лишена от емоции. Всеки непознат, който надникнеше тук, щеше да предположи, че на полицаите въобще не им пука за смъртта на това малко момче, макар Рей да знаеше, че тя беше докоснала всеки един от тях. Инспекторът продължи с брифинга си.

— Джейкъб е навършил пет години миналия месец, малко след като започва училище в „Св. Мери“ на Бекет Стрийт. В деня на злополуката е бил на занималня, докато майка му е работела. Показанията й твърдят, че са вървели към дома си и са разговаряли за случилото се през деня, когато е пуснала ръката на сина си и той е хукнал да прекосява, за да стигне до къщата им. От думите й разбираме, че това е нещо, което е правил и преди — детето все още не може да се оправя само на пътя, затова тя винаги го държи за ръката, когато са близо до такъв. — Освен този единствен път, добави наум Рей. Едно малко разсейване и — никога вече не би си простила случилото се. Инспекторът потрепери неволно.

— Какво е видяла от колата? — попита Брайън Уолтън.

— Не много. Жената твърди, че автомобилът не е имал никакво намерение да натиска спирачки, даже напротив, ускорявал е, когато е ударил Джейкъб, и че за малко е щял да отнесе и нея; в интерес на истината тя е паднала и също се е наранила. Полицаите, които отишли на мястото, забелязали, че има рани по тялото си, но тя отказала да се погрижат за тях. Фил, ще ни запознаеш ли с подробностите?

Единственият униформен полицай в помещението беше Фил Крокър, разследващ катастрофи, с години опит в Контрол по пътищата, той беше човекът на Рей за всички пътни инциденти.

— Няма много за казване — обясни мъжът. — Мокрото време означава, че няма никакви следи от гуми, така че не мога да ви дам приблизителна скорост или да преценя дали спирачките на превозното средство са били задействани преди удара. Намерихме парче пластмаса на около двадесет метра от местопрестъплението и установихме, че е от фар за мъгла на волво.

— Това ми звучи обнадеждаващо — каза Рей.

— Пратих подробностите на Дребния — съобщи Фил. — Опасявам се, че освен това, не разполагам с нищо друго.

— Благодаря ти, Фил. — Инспекторът вдигна бележките си отново. — Докладът от аутопсията на Джейкъб гласи, че детето е умряло от травма, причинена от силния удар. Имало е редица фрактури и разкъсан далак. — Рей беше присъствал на аутопсията, донякъде заради доказателствена приемственост и повече заради това, че не можеше да си представи, че Джейкъб ще бъде сам в студената морга. Беше гледал, без да вижда, държеше очите си надалеч от тези на детето и се опитваше да се съсредоточи върху фактите, които патологът изброяваше с монотонен глас. Двамата бяха доволни, когато всичко приключи.

— Ако съдим от удара, търсим малко превозно средство — лек автомобил или четири по четири. Патологът е открил парчета от стъкло по тялото на Джейкъб, но разбрах, че не разполагаме с нищо, за да ги свържем с някое определено превозно средство — така ли е, Фил? — Рей погледна към разследващия катастрофи, който кимна.

— Самото стъкло не е специфично — обясни мъжът. — Ако разполагахме със заподозрян, можехме да потърсим съвпадащи парчета по дрехите му — почти е невъзможно човек да се отърве от тях. На местопрестъплението не открихме никакво стъкло, което означава, че предното стъкло се е напукало от удара, но не се е счупило. Намерете колата и ще я сравня с частиците от тялото на жертвата, но без нея…

— Това поне ни помага да разберем какви щети са били нанесени на автомобила — Рей се опита да извлече позитивното от малкото доказателства, с които всъщност разполагаха. — Дребен, защо не обобщиш какво сме свършили до момента?

Сержантът погледна към стената на офиса на Рей, където разследването се изразяваше в поредица от карти и таблици, всяка от които имаше прикрепен към нея лист със задачи.

— Разпитани са всички съседи — още същата вечер, както и на следващата сутрин. Няколко души са чули нещо, което описват като силен удар, последван от писък, но никой не е видял автомобила. Наш служител е отишъл в училището, за да разговаря с родителите, също така сме разлепили листовки по Енфилд Стрийт, ако някой е видял или знае нещо, да ни се обади. Кейт се е заела с няколкото обаждания, които получихме в резултат на това.

— Нещо полезно?

Дребния поклати глава.

— Не изглежда добре, шефе.

Рей не обърна внимание на песимизма му.

— Кога изтича срокът ни за видеонаблюдение?

— Утре вечер. Разполагаме с възстановка на инцидента, а в момента хората ни работят над вероятния модел на колата. Когато приключат с него, ще пуснат симулация на случилото се.

— Трябва ми някой, който да остане до късно и да чака да види дали няма да изникне някаква сериозна следа — заяви Рей на екипа си. — Останалите можем да я караме по-кротко. — Млъкна и се огледа в помещението с очакване. — Някой трябва да го направи…

— Аз нямам нищо против. — Кейт размаха ръка във въздуха и Рей я погледна доволен.

— Какво ще кажете за фара за мъгла, който Фил спомена? — попита инспекторът.

— От „Волво“ ни дадоха серийния номер. Разполагаме със списък на всички гаражи, които са получили такива през последните десет дни. Възложих на Малкълм да им се обади — като започне с местните — и да вземе номерата на колите, на които са били сменени след злополуката.

— Добре — отвърна Рей. — Ще го имаме предвид, когато правим запитвания, но да не забравяме, че това е единственото ни доказателство — не можем да бъдем напълно сигурни, че търсим волво. Кой ръководи видеонаблюдението?

— Ние, шефе. — Брайън Уолтън вдигна ръка. — Иззехме всичко, до което се докопахме: записи от обществени сгради, бензиностанции и магазини в околността. Преглеждаме половин час преди и след инцидента, но дори така говорим за няколкостотин часа.

Рей потръпна при мисълта за разходите за извънработно време.

— Искам да видя списъка с камерите — каза той. — Няма да можем да прегледаме всичките, така че вие решете кои да бъдат с приоритет.

Брайън кимна.

— Имаме доста работа за вършене — заяви Рей. Усмихна се уверено, въпреки опасенията си. Бяха минали две седмици от златния час, който съпътстваше всяко едно престъпление, когато шансовете за откриване на извършителя бяха най-високи, и макар екипът му да работеше неуморно, нямаха никакъв напредък. Помисли малко, преди да съобщи лошите новини: — Едва ли ще се изненадате да научите, че всички отпуски се отменят до второ нареждане. Съжалявам и обещавам, че ще сторя всичко необходимо да прекарате известно време със семействата си по Коледа.

Надигнаха се недоволни шепоти, докато детективите напускаха офиса на шефа си, но никой не се оплака и Рей знаеше, че ще бъде така. Не смееха да го изрекат на глас, но всички се питаха каква ли щеше да бъде Коледата за майката на Джейкъб тази година.