Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (47)

45

Изложбите, които организираше, бяха изключително скучни. Всеки път местата бяха различни: преобразени складове, ателиета и магазини, но хората винаги бяха едни и същи: декламиращи либерали с цветни шалове. Жените бяха космати и своеволни, а мъжете — блудкави и под чехъл. Дори на виното му липсваше индивидуалност.

През седмицата на ноемврийската ти изложба беше особено непоносима. Помогнах ти да отнесеш фигурите си до склада три дни по-рано и ти прекара останалото време там, в подготовка.

— Колко може да ти отнеме да подредиш няколко скулптури? — попитах те аз, когато втора вечер поред се върна късно.

— Ние разказваме история — обясни ми ти. — Гостите ще се движат из помещението от една скулптура на друга и те трябва да им говорят по правилния начин.

Засмях се.

— Трябва да се чуеш! Големи глупости. Просто се увери, че табелката с цената е хубава и се вижда ясно, това е всичко, което е от значение.

— Не е нужно да идваш, ако не желаеш.

— Не ме ли искаш? — Погледнах те подозрително. Очите ти бяха светнали малко повече от обикновено, брадичката ти беше по-предизвикателна от обичайното. Зачудих се какво беше предизвикало такава внезапна joie de vivre^[1].

— Просто не искам да те отегчавам. Ще се справим.

Ето го: не можех да разпозная блясъка в очите ти.

— Ние? — попитах аз и повдигнах едната си вежда.

Ти се изнерви. Обърна се и се престори, че си много заета с миенето на съдовете.

— Филип. От изложбата. Той е кураторът^[2].

Започна да бършеш с парцал вътрешната част на тиган, който бях оставил да изсъхне. Застанах зад теб, затиснах те между тялото си и мивката, за да изравня уста с ухото ти.

— О, той е кураторът значи? Така ли го наричаш, докато те чука?

— Няма такова нещо — отвърна ти. От бременността насам беше започнала да ми говориш с един особен тон. Беше изключително спокоен, тон, който можеш да използваш с пищящо дете или ненормален човек. Ненавиждах го. Мръднах се съвсем малко назад и те чух как въздъхна, след което те натиснах отново. От звука, който издаде, предположих, че ти е трудно да дишаш, и ти се хвана с две ръце за мивката в опит да възстановиш дишането си.

— Не чукаш Филип? — Изплюх думите върху врата ти.

— Не чукам никого.

— Е, определено не чукаш мен — казах аз, — поне не напоследък. — Усетих те как се напрегна и веднага разбрах, че очакваш да пъхна ръка между краката ти, дори го желаеше. Едва не съжалих, че трябва да те разочаровам, но кльощавият ти задник не ми беше особено привлекателен по това време.

* * *

В деня на изложбата бях в спалнята ни, когато се качи, за да се преоблечеш. Поколеба се.

— Не е нещо, което не съм виждал преди — казах ти аз. Намерих чиста риза и я закачих на вратата на гардероба, а ти сложи тоалета си на леглото. Наблюдавах те, докато сваляше долнището на анцуга и сгъна пуловера си за утре. Носеше бял сутиен и бикини в същия цвят и се зачудих дали не си го избрала умишлено, за да изпъква синината на бедрото ти. Отокът все още личеше и когато седна на леглото, потръпна, като че ли искаше да подчертаеш нещо. Облече си широки памучни панталони и огромна риза от същата материя, която увисна върху кокалестите ти рамене. Избрах ти огърлица с големи зелени мъниста от поставката на тоалетната ти масичка.

— Да ти я сложа ли?

Поколеба се, но седна на малкия стол. Вдигнах ръце над главата ти и задържах огърлицата пред теб. Ти си прибра косата. Придвижих ръце зад врата ти и притиснах украшението в него за частица от секундата. Усетих как се напрегна. Засмях се и закопчах клипса.

— Красота — казах аз. Наведох се и те погледнах в огледалото. — Опитай да не се правиш на глупачка, Дженифър. Винаги се унижаваш на подобни събития, като пиеш прекалено много и започнеш да се подмазваш на гостите.

Изправих се, за да си облека ризата, и си избрах розова вратовръзка за нея. Сложих си сакото и се погледнах в огледалото, доволен от онова, което видях в него.

— Ти ще караш — казах аз, — защото няма да пиеш.

На няколко пъти ти бях предложил да ти купя нова кола, но ти държеше да запазиш старата си, очукана фиеста. Едва се събирах в нея, но нямах намерение да ти позволявам да караш аудито ми, след като го одраска в опит да паркираш. Седнах в мръсния ти автомобил и ти позволих да ме отведеш на изложбата.

Когато пристигнахме, около бара вече се беше събрала тълпа от хора и в помещението се разнесоха тихи хвалебствия по твой адрес. Някой изръкопляска и другите се присъединиха към него, макар че имаше прекалено малко хора, за да си помислиш, че те аплодират. Резултатът беше истинско унижение.

Подаде ми чаша шампанско и взе една за себе си. Мъж с тъмна, чуплива коса дойде при нас и от начина, по който заискриха очите ти, разбрах, че това е Филип.

— Джена! — Целуна те по двете бузи и видях как ръката ти докосна неговата за толкова кратко, че вероятно си помисли, че не съм забелязал. Толкова кратко, че можеше да мине за случайност. Но аз знаех, че не е.

Представи ме и Филип се ръкува с мен.

— Трябва много да се гордеете с нея.

— Съпругата ми е изключително талантлива — отвърнах аз. — Естествено, че се гордея с нея.

Последва кратко мълчание, преди мъжът да проговори отново.

— Съжалявам, но се налага да ви отнема Джена, за да я представя на някои хора. Има голям интерес към работата й и… — Филип млъкна, потърка палеца и показалеца си и ми намигна.

— Въобще нямам намерение да заставам на пътя на бъдещите продажби — отвърнах аз.

Наблюдавах ви, докато обикаляхте галерията заедно, ръката на Филип не напусна гърба ти дори за миг, и в този момент осъзнах, че имате връзка. Не знам как изтърпях остатъка от изложбата, но погледът ми не се отдели от теб през цялото време. Когато шампанското свърши, започнах да пия вино и останах на бара, за да си спестя постоянното ходене до него. Не отделях очи от теб. На лицето ти грееше усмивка, която вече не виждах, и за момент си спомних момичето в онова кафене преди толкова много години, което се смееше с приятелите си. Вече не се смееше.

Бутилката ми привърши и аз си поръчах още една. Служителите зад бара си размениха погледи, но изпълниха поръчката ми. Хората започнаха да си тръгват. Наблюдавах те, докато ги изпращаше: някои целуваше, с други просто си разменяхте ръкостискания. Никой не получаваше топло отношение като твоя куратор. Когато останаха само шепа гости, дойдох при теб.

— Време е да си вървим.

Почувства се неудобно.

— Не мога да си тръгна, Иън, все още има хора. А и трябва да помогна с почистването.

Филип се намеси:

— Джена, няма проблем. Бедничкият Иън едва те вижда, вероятно иска да отпразнувате подобаващо. Аз ще затворя, а утре можеш да дойдеш да си прибереш скулптурите. Постигнахме голям успех — добра работа! — Целуна те по бузата, само веднъж този път, но гневът в мен заплашваше да изригне, беше ми невъзможно да говоря.

Ти кимна. Изглеждаше разочарована от Филип: може би се надяваше да те помоли да останеш? Да ме отпрати и да те задържи тук? Хванах ръката ти и я стиснах здраво, докато продължаваше да говориш с него. Знаех, че няма да кажеш нищо, и бавно започнах да стягам хватката си, докато хрущялът ти не се плъзна под пръстите ми.

Най-накрая Филип свърши. Протегна ръка, за да се ръкува с мен и аз трябваше да те пусна. Чух те да издишаш и видях как се хвана за ръката.

— Радвам се, че се запознахме, Иън — каза Филип. Очите му се стрелнаха към теб, преди отново да се върнат на мен. — Грижи се за нея, става ли?

Зачудих се какво ли си му казала.

— Винаги го правя — отвърнах спокойно аз.

Тръгнах към изхода и те хванах за лакътя. Забих палец в плътта ти.

— Нараняваш ме — промърмори под носа си. — Хората може да видят.

Не знам откъде ти дойде този глас, но не го бях чувал преди.

— Как смееш да ме правиш на глупак? — изсъсках аз. Тръгнахме по стълбите и подминахме една двойка, която ни се усмихна любезно. — Флиртуваше с него пред очите на всички, цяла вечер го докосваше, целуваше се с него! — Не се опитвах да сдържам гласа си и когато излязохме на паркинга, той проехтя в нощта. — Чукаш се с него, нали?

Не ми отговори и мълчанието ти ме разгневи още повече. Сграбчих ръката ти и я извих зад гърба ти. Извивах я все повече и повече, докато не пропищя.

— Доведе ме тук, за да ме направиш на палячо, нали?

— Не съм! — Сълзите закапаха върху ризата ти.

Юмрукът ми се стегна по собствена воля, но точно когато почувствах трепет в предмишницата си, мина някакъв човек.

— Добър ден — поздрави ни той.

Застинах и стоях така, докато стъпките му не заглъхнаха.

— Влизай в колата.

Отвори вратата на шофьора и влезе вътре. Направи три опита да вкараш ключа в запалителя и да го завъртиш. Часът беше едва четири, но вече бе станало тъмно. Валеше и всеки път, в който се разминаваше с някоя кола, фаровете й те караха да премигваш. Все още плачеше и потърка нос с ръка.

— Виж се на какво приличаш — казах аз. — Филип знае ли, че си такава? Сополива, жалка мишка?

— Не спя с Филип — отвърна ми ти. Оставяше пауза между всяка дума, за да подчертаеш изреченото и аз ударих с юмрук таблото.

Ти потрепери.

— Не съм негов тип — заяви. — Той е…

— Не ми говори така, все едно съм идиот, Дженифър! Не съм сляп. Мога да видя какво се случва между вас.

Натисна рязко спирачката пред един червен светофар, след което стъпи рязко на газта, когато светна зелено. Извъртях се в седалката си, за да мога да те наблюдавам. Исках да разчета лицето ти, да разбера какво мислиш. Дали мислиш за него. Според мен го правеше, макар че се опитваше да го прикриеш.

Веднага, след като се приберяхме у дома, щях да те науча. Веднага, след като се приберяхме, щях да те накарам да спреш да мислиш изцяло.