Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (41)

39

Рей вървеше към службата след сутрешната среща, когато беше пресрещнат от дежурната на пропуска на участъка. Рейчъл беше слаба жена, в началото на петдесетте си години, с правилни, птичи черти и късо подстригана сива коса.

— Дежурен ли си днес, Рей?

— Да — отвърна мъжът подозрително, защото знаеше, че този въпрос никога не биваше последван от нещо добро.

— При мен дойде една жена на име Ив Манинг, която иска да докладва за възможно престъпление: безпокои се за сестра си.

— Не може ли смяната да се оправи с нея?

— Всички са навън, а жената е много разтревожена. Чака вече цял час, за да говори с някого. — Рейчъл не каза нищо повече, нямаше нужда да го прави. Просто погледна към Рей през обикновените си очила с телени рамки и го зачака да направи правилното нещо. Все едно беше помолен от мила, но настоятелна леля.

Надникна през рамото на дежурната към пропуска, където някаква жена правеше нещо на мобилния си телефон.

— Това тя ли е?

Ив Манинг беше жена, чието място беше в кафето, а не в полицейския участък. Имаше лъскава кестенява коса, която се спускаше върху раменете й, докато си гледаше телефона, и яркожълто палто с много големи копчета и цветна подплата. Цялата беше зачервена, макар че това можеше да не се дължи на вътрешното й състояние. Отоплението в участъка като че ли имаше само две степени: арктическа и тропическа, а днес явно беше тропически ден. Рей изруга наум протокола, че възможните престъпления трябваше да бъдат докладвани на полицейски офицер. Рейчъл беше повече от способна да се справи с жената.

Инспекторът въздъхна.

— Добре, ще изпратя някой долу да се види с нея. Доволна от чутото, Рейчъл се върна на мястото си.

Рей се качи горе и намери Кейт на бюрото й.

— Би ли слязла долу на рецепцията да се оправиш с възможно престъпление?

— Не може ли смяната да се заеме?

Рей се засмя на физиономията, която детективката направи.

— Вече пробвах това. Върви, ще ти отнеме максимум двадесет минути.

Кейт въздъхна.

— Караш ме само защото знаеш, че няма да ти откажа.

— Трябва да внимаваш на кого споделяш тази информация. — Рей се ухили. Кейт завъртя очи, но на бузите й изби червенина.

— Казвай, каква е работата?

Инспекторът й подаде листа хартия, който Рейчъл му беше дала.

— Ив Манинг. Чака те долу.

— Добре, но ми дължиш питие.

— Няма проблем — провикна се Рей, когато жената напусна Службата за криминални разследвания. Беше й се извинил за странната вечеря, но Кейт му каза, че няма проблем, и оттогава не бяха говорили за случилото се.

Инспекторът тръгна към офиса си. Когато си отвори куфарчето, намери бележка, оставена му от Магс, върху бележника с датата и часа на срещата им в училището следващата седмица. Съпругата му беше нарисувала кръг около написаното с червен химикал, за да привлече вниманието му. Рей залепи бележката в предната част на монитора си до другите, всяка от които носеше парченца важна информация.

Вече беше на средата на документите, които трябваше да обработи, когато Кейт почука на вратата му.

— Не ме прекъсвай — каза й той. — Набрал съм скорост.

— Искаш ли да чуеш за възможното престъпление?

Рей спря и направи знак на Кейт да седне.

— С какво се занимаваш? — попита го тя, когато видя планината от документация на бюрото му.

— Административна работа. Предимно номериране и пресмятане на разходите ни през последните шест месеца. От счетоводството ми казаха, че ако не им ги предам днес, няма да ги одобрят.

— Имаш нужда от помощ.

— Имам нужда от време да върша полицейска работа — каза той, — а не тези простотии. Съжалявам. Кажи ми какво стана.

Кейт погледна към бележките си.

— Ив Манинг живее в Оксфорд, а сестра й Дженифър — тук в Бристол, заедно със своя съпруг, Иън Питърсън. Ив и сестра й се скарали преди пет години и оттогава не са се виждали и чували, нито с нея, нито със зет си. Преди няколко седмици Питърсън се появил от нищото и я питал къде е Дженифър.

— Напуснала ли го е?

— Така изглежда. Госпожа Манинг е получила картичка от сестра си преди няколко месеца, но не може да си спомни пощенския печат, а и отдавна изхвърлила плика. Намерила картичката скъсана на парчета и скрита зад часовника на полицата над камината си. Сигурна е, че това е дело на зет й, който дошъл в къщата.

— Защо му е да прави това?

Кейт сви рамене.

— Нямам представа. Госпожа Манинг също не знае, но това доста я притеснява. Иска да обяви сестра си за изчезнала.

— Очевидно тя не е изчезнала — отвърна раздразнен Рей. — Не и щом й е изпратила картичка. Просто не желае да бъде открита. Това са две коренно различни неща.

— Това й казах и аз. Както и да е, записах всичко, за да го видиш. — Жената му подаде найлонов плик, в който имаше две написани на ръка страници.

— Благодаря ти. Ще ги погледна. — Рей взе доклада и го остави на бюрото си сред останалата документация. — В случай че успея да се оправя с тази купчина, още ли си навита за онова питие? Мисля, че ще имам нужда от него.

— Чакам го с нетърпение.

— Чудесно — отвърна инспекторът. — Том ще ходи някъде след училище и му обещах да го прибера в седем, така че ще е набързо.

— Няма проблем. Да не би синът ти да завързва нови приятелства?

— Така мисля — отговори Рей. — Не че ще ми каже с кого. Надявам се да разберем повече, когато се срещнем с учителката му следващата седмица, но не съм особено обнадежден.

— Е, ако имаш нужда някой да те изслуша в пъба, чувствай се свободен да разтовариш — каза му Кейт. — Не че мога да ти предложа някакъв съвет как да се справиш с тийнейджър.

Рей се засмя.

— Ако трябва да бъда честен, ще се радвам да поговорим за нещо различно от тийнейджъри.

— В такъв случай съм насреща да те разсея. — Кейт се ухили и Рей отново си спомни онази вечер пред апартамента й. Дали и тя си мислеше за нея? Имаше намерение да я попита, но жената вече се беше насочила към бюрото си.

Рей извади телефона си, за да изпрати съобщение на Магс. Вторачи се в дисплея в опит да измисли правилните думи, за да не ядоса съпругата си, а и да не я лъже. Не трябваше да изкривява истината, помисли си той; да излезе да пие бира с Кейт беше същото, като да излезе с Дребния. Рей реши да не обръща внимание на гласа в главата му, който му обясняваше защо не е същото.

Въздъхна и отново прибра телефона в джоба си, без да е изпратил съобщение. По-лесно беше да не казва нищо. Погледна през отворената врата на офиса си и забеляза главата на седналата на бюрото си Кейт. Тя със сигурност го разсейваше, помисли си Рей. Просто не знаеше дали това беше хубаво или не.