Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (40)

38

Така и не ми прости за онази нощ във Венеция. Никога не се отказа от бдителността си и никога вече не ми се отдаде напълно. Дори когато синините изчезнаха от носа ти и можехме да забравим за всичко това, знаех, че все още мислиш за него. Знаех го от начина, по който очите ти ме следваха през стаята, когато отивах да си взема бира, и от колебанието в гласа ти, преди да ми отговориш, макар че постоянно ме уверяваше, че си добре.

За годишнината ни отидохме на вечеря. Бях ти намерил подвързана в кожа книга на Роден в антикварния магазин на Чапъл Роуд и я бях увил във вестника, който бях запазил от сватбения ни ден.

— Първата годишнина е хартиена — напомних ти аз и очите ти грейнаха.

— Перфектна е! — Сгъна вестника внимателно и го пъхна в книгата, където бях написал: ЗА ДЖЕНИФЪР, КОЯТО ОБИЧАМ ВСЕ ПОВЕЧЕ с ВСЕКИ ИЗМИНАЛ ДЕН, и ти ме целуна по устните. — Много те обичам, знаеш — каза ми.

Понякога не бях сигурен, но никога не се съмнявах в чувствата ми към теб. Обичах те толкова много, че чак се страхувах; не знаех, че е възможно да желаеш някого толкова силно, че си готов да направиш всичко за него, за да го задържиш. Ако можех да те отведа на самотен остров, надалеч от всички, щях да го направя.

— Помолиха ме да поема още един курс за възрастни — каза ми ти, когато ни отведоха до масата ни.

— Какви ще са парите?

Ти сбърчи нос.

— Доста малко, но ще е терапевтичен курс за определена бройка хора с депресии. Мисля, че ще е доста смислено нещо.

Изпръхтях.

— Звучи ми като шайка смешници.

— Има силна връзка между творческите занимания и настроенията на човек — обясни ми ти. — Ще е чудесно да знам, че им помагам да се възстановят, а и е само за осем седмици. Ще мога да го вместя с другите ми часове.

— Стига да ти остава време и за твоята работа. — Изделията ти се продаваха вече в пет магазина в града.

Ти кимна.

— Ще се оправя. Редовните ми поръчки не са проблем, но за известно време ще огранича новите. В интерес на истината, не очаквах да получа толкова много часове — трябва да ги намаля догодина.

— Е, знаеш какво казват — започнах аз и се изсмях. — Онези, които могат, го правят, а онези, които не могат — преподават!

Не каза нищо.

Храната ни пристигна и сервитьорът изнесе истинско представление, докато ти сложи салфетка и ти налее вино.

— Мислех си, че ще е добра идея да си открия своя собствена банкова сметка за бизнеса ми — каза ти.

— Защо ти е да го правиш? — Зачудих се кой ли ти беше вкарал тази глупост в главата и защо въобще обсъждаш финансите ни с други хора.

— Ще е по-лесно, когато си попълвам данъчната декларация. Сещаш се, ако всичко постъпва само по една сметка.

— Това ще ти донесе единствено допълнителна работа — отвърнах аз. Срязах пържолата си на две, за да проверя дали е изпечена както аз я обичах, и внимателно отделих мазното настрани в чинията си.

— Нямам нищо против.

— Не, ще е по-лесно, ако всичко минава през моята сметка — казах ти. — Все пак аз съм този, който плаща ипотеката и сметките.

— Така е. — Опита от ризотото си.

— Повече пари ли ти трябват? — попитах те аз. — Мога да ти дам повече пари този месец, ако желаеш.

— Може би малко повече.

— За какво са ти?

— Мислех да си купя някои неща — обясни ми ти. — Мога да си взема някои нови дрехи.

— Защо не дойда с теб? Знаеш каква си, когато си купуваш дрехи — ще си избереш нещо, което ти стои ужасно, и в крайна сметка ще върнеш половината. — Засмях се и се пресегнах през масата, за да ти стисна ръката. — Ще си взема малко почивка от работа и ще прекараме деня заедно. Ще обядваме на някое приятно местенце, след което ще тръгнем по магазините и тогава можеш да тормозиш кредитната ми карта, колкото ти се иска. Как ти звучи всичко това?

Кимна и аз се съсредоточих върху пържолата си. Поръчах още една бутилка червено вино и докато я довърших, бяхме останали единствената двойка в ресторанта. Оставих голям бакшиш и залитнах към сервитьора, когато ми донесе палтото.

— Съжалявам — каза ти, — пийна си малко повече.

Сервитьорът се усмихна любезно и аз изчаках да излезем навън, преди да те хвана за бицепса и да го стисна между палеца и показалеца си.

— Никога не се извинявай вместо мен.

Беше шокирана. Не знам защо — не беше ли точно това, което очакваше от Венеция насам?

— Съжалявам — извини ми се ти. Пуснах те и те хванах за ръката.

Прибрахме се късно у дома и ти се качи направо горе. Изгасих долу и се присъединих към теб, но ти вече беше в леглото. Когато легнах до теб, ти се обърна към мен и ме целуна, прокара ръце по гърдите ми.

— Съжалявам, любими — каза ми.

Затворих очи и зачаках да се пъхнеш под юргана. Знаех, че е безсмислено: бях изпил две бутилки вино и не изпитах почти нищо друго, освен леко раздвижване, когато ме пое в устата си. Оставих те да опитваш известно време, след което избутах главата ти настрани.

— Не ме възбуждаш вече — казах ти аз. Обърнах се с лице към стената и затворих очи. Ти отиде в банята и докато заспивах, те чух да плачеш.

* * *

Не бях планирал да ти изневерявам, след като се оженихме, но ти напълно спря да правиш всякакви усилия в леглото. Би ли ме винила, че се оглеждам, когато алтернативата е мисионерска поза със съпруга, която си държи очите затворени през цялото време? Започнах да излизам всеки петък след работа и да се прибирам в малките часове, след като се наситех достатъчно на онези, с които свършвах в леглото. Явно не ти пукаше и след известно време спрях да се прибирам въобще. Връщах се по обяд в събота и те намирах в ателието ти. Никога не ме питаше къде съм бил и с кого. Превърна се в нещо като игра, исках да видя докъде щеше да се стигне, преди да ме обвиниш, че не съм ти верен.

Деня, в който го направи, гледах футбол. Манчестър Юнайтед играеха с Челси и аз се бях опънал пред телевизора със студена бира в ръка. Застана пред мен.

— Махни се от пътя ми — в допълнителното време са!

— Коя е Шарлът? — попита ме ти.

— Какво искаш да кажеш? — Извих врат, за да виждам телевизора.

— Името е написано върху касова бележка, заедно с телефонен номер. Коя е тя?

От екрана се разнесоха радостни възгласи, когато Манчестър Юнайтед отбелязаха точно преди последния съдийски сигнал. Въздъхнах и посегнах към дистанционното, за да изключа телевизора.

— Сега доволна ли си? — Запалих си цигара, защото знаех, че така ще те разгневя.

— Не можеш ли да пушиш навън?

— Не, не мога — отвърнах ти аз и издишах облаче дим в твоята посока. — Защото това е моята къща, а не твоята.

— Коя е Шарлът? — Тресеше се цялата, но продължаваше да стоиш пред мен.

Засмях се.

— Нямам представа. — Това беше самата истина: нямах представа коя е. Можеше да е всяка една от жените, с които бях. — Вероятно някоя сервитьорка, която си е паднала по мен — сигурно съм прибрал касовата бележка в джоба си, без да видя написаното. — Говорех спокойно, в гласа ми нямаше и следа от вина, и ти започна да омекваш.

— Надявам се, не ме обвиняваш в нещо. — Погледнах те в очите предизвикателно, но ти отмести поглед и повече не повдигна темата. Едва не се разсмях. Толкова лесно беше да те победи човек.

Изправих се. Носеше потник без сутиен под него и ясно виждах цепнатината между гърдите ти и зърната ти под материята.

— Така ли излизаш? — попитах те аз.

— Само до магазините.

— Показваш си циците? — учудих се. — Искаш хората да си мислят, че си някаква курва ли?

Сложи ръце върху гърдите си и аз ги махнах от там.

— Значи няма проблем напълно непознати хора да ги виждат, но не и аз? Не можеш да си избираш, Дженифър: или си проститутка, или не си.

— Не съм — отвърна тихичко.

— Не ми изглежда така на мен. — Приближих ръката си към тялото ти и забих цигарата си между гърдите ти. Ти изпищя, но аз вече бях напуснал стаята.