Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Let You Go, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Коста Сивов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клеър Макинтош
Заглавие: Оставих те да си отидеш
Преводач: Коста Сивов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Димитър Николов
Редактор: Русанка Одринска
Художник: Живко Петров
Коректор: Русанка Одринска
ISBN: 978-954-28-2077-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7556
История
- —Добавяне
33
Къщата на Бофорт Кресънт беше много по-голяма от старата. Нямаше да ми дадат ипотека за цялата сума, така че изтеглих заем и се надявах, че ще мога да го изплащам. Вноските щяха да са големи, но си струваше. Къщата имаше дълъг двор, подходящ за твоето ателие, и очите ти грейнаха, когато избрахме мястото, на което да го направим.
— Перфектно — каза ти. — Тук ще имам всичко, от което се нуждая.
Взех си отпуска от работа и започнах да строя ателието още през първата седмица, в която се нанесохме, и ти не можеше да направиш достатъчно за мен, за да ми се отблагодариш. Носеше ми чаши с горещ чай в градината и ме викаше да хапна супа с домашно приготвен хляб. Не ми се искаше това да свършва и почти неумишлено започнах да се бавя. Вместо да започвам работа в девет всяка сутрин, изместих часа на десет. Прекарвах повече време в обедна почивка, а следобеда просто сядах в дървената черупка на ателието и чаках да ме повикаш.
— Не можеш да работиш на тъмно, скъпи — казваше ми ти. — Виж, ръцете ти са замръзнали! Ела вътре и ми позволи да те стопля. — Целуваше ме и ми казваше колко си развълнувана, че ще си имаш свое собствено местенце, в което да работиш, че никой не се е грижел толкова добре за теб и че ме обичаш.
Върнах се на работа и ти обещах да довърша ателието през уикендите, но когато се прибрах у дома вечерта, беше довлякла онова старо бюро вътре и беше пръснала гланцовете и инструментите си. Новата ти пещ беше разположена в ъгъла, а грънчарското ти колело в средата на помещението. Ти седеше на малък стол, съсредоточена върху глината, която се въртеше между ръцете ти. Наблюдавах те през прозореца, докато вазата придоби форма с минимално количество движения. Надявах се да усетиш присъствието ми, но ти не вдигна поглед и аз отворих вратата.
— Не е ли фантастично?
Продължаваше да не ме поглеждаш.
— Харесва ми да съм тук. — Махна крака си от педала и колелото забави ход, след което спря да се върти напълно. — Ще отида да се преоблека и да приготвя вечерята. — Целуна ме по бузата едва, като държеше ръцете си настрана от дрехите ми.
Постоях в студиото за известно време и гледах към стените, които си представях покрити с рафтове, към ъгъла, където бях планирал да ти сглобя специално бюро. Направих крачка напред и натиснах за кратко педала на грънчарското ти колело. То се завъртя, едва направи пълен цикъл, и без твоите насочващи ръце, вазата се килна на една страна и потъна в себе си.
След този момент ми се струваше, че не те виждам с дни. Постави печка в ателието си, за да можеш да прекарваш повече време там, и дори през уикендите, още от рано, обличаше изцапаните си с глина дрехи и се насочваше към него. Направих ти рафтовете, но не и бюрото, което бях планирал, а и твоята стара маса ме дразнеше.
Живеехме в къщата вече около година, когато се наложи да отида по работа в Париж. Дъг работеше с потенциален клиент и трябваше да направим добро впечатление, за да получим голяма поръчка за софтуер. Бизнесът не вървеше особено и дивидентите бяха по-малки и по-нарядко, отколкото ми беше обещано. Бях си направил кредитна карта, за да мога да те водя на вечери и да ти купувам цветя, но вноските ставаха все по-трудни за плащане. Клиентът от Париж щеше да ни върне в играта.
— Може ли да дойда? — попита ме ти. Това беше единственият път, в който показваше някакъв интерес към работата ми. — Обичам Париж.
Бях видял как на Дъг му потекоха лигите, когато веднъж заведох Мари на парти в службата, и начина, по който тя се държеше тогава. Нямах намерение да повтарям тази грешка.
— Ще работя през цялото време, няма да ти бъде забавно. Да отидем някой друг път, когато няма да съм толкова зает. Освен това трябва да довършиш вазите си.
Прекарваше вече седмици наред в обикаляне на магазините за подаръци и галериите с твои изделия и от всички само две бяха поискали по десетина от саксиите и вазите ти, за да ги продават на консигнация. Беше толкова щастлива, все едно беше спечелила от лотарията, започна да отделяш много повече време на всяко ново свое произведение.
— Колкото повече време работиш, толкова по-малко получаваш за труда си — напомних ти аз, но явно моят бизнес опит не беше важен за теб и ти продължи да прекарваш много време в рисуване и гланциране.
Обадих ти се, когато кацнах в Париж, и изпитах носталгия, когато чух гласа ти. Дъг изведе клиента на вечеря, а аз се престорих, че имам мигрена и си останах в стаята, където си поръчах пържола, и в крайна сметка съжалих, че не съм те взел с мен. Безупречно оправеното легло изглеждаше огромно и неприветливо и в единадесет часа слязох долу в бара на хотела. Поръчах си уиски и останах на бара. Поисках още едно, преди да съм изпил и първото. Изпратих ти съобщение, но ти не ми отговори: предположих, че си в ателието си, глуха за моите обаждания.
На масата до мен имаше някаква жена. Носеше бизнес облекло — сив костюм на райета и черни обувки с високи токчета. На мястото до нея стоеше отворено куфарче. Разглеждаше някакви документи, но когато вдигна поглед и видя, че я гледам, ме дари с изморена усмивка. Отвърнах й.
— Вие сте англичанин — констатира тя.
— Толкова ли е очевидно?
Тя се засмя.
— Когато пътувате толкова много, колкото мен, се научавате да разчитате знаците. — Жената събра документите, над които работеше, прибра ги в куфарчето си и го затвори. — Стига толкова работа за днес.
Нямаше намерение да си върви.
— Може ли да се присъединя към вас? — попитах аз.
— За мен ще е удоволствие.
* * *
Не го бях планирал, но беше точно онова, от което имах нужда. Не я попитах за името й до сутринта, когато излезе от банята, увита в кърпа.
— Ема — отговори тя. Не пожела да узнае моето и се зачудих колко ли често прави това в анонимни хотелски стаи, в анонимни градове.
Когато си тръгна, ти се обадих и ти позволих да ми разкажеш как си прекарала деня си, за това колко доволен е бил магазинерът от вазите ти и как нямаш търпение да ме видиш. Каза ми, че ти липсвам и че мразиш да сме разделени. Усетих как ме изпълва увереност и се почувствах отново в безопасност.
— Обичам те — казах аз. Знаех, че имаш нужда да го чуваш, че не ти е достатъчно да виждаш всичко, което правя за теб, как се грижа за теб. Ти въздъхна.
— Аз също те обичам.
* * *
Явно Дъг беше поработил здраво над клиента по време на вечерята и от шегите на сутрешната ни среща стана ясно, че са ходили в стриптийз бар. До обяд бяхме сключили сделката и партньорът ми се обади в банката, за да ги уведоми, че отново сме платежоспособни.
Помолих рецепциониста в хотела да ми извика такси.
— Къде мога да намеря най-добрия бижутериен магазин? — попитах аз.
Той ме дари с познаваческа усмивка, която ме подразни.
— Малък подарък за дамата ви ли, сър?
Не му обърнах внимание.
— Най-доброто място?
Усмивката му стана малко по-изкуствена.
— Фабур Сантоноре, мосю. — Мъжът остана все така вежлив, докато чаках таксито си, но предположението му му коства бакшиша, а на мен ми беше необходимо цялото време, през което пътувах в таксито, за да се успокоя.
Тръгнах по Фабур Сантоноре, докато не стигнах до малък бижутериен магазин, който носеше лишеното от въображение име „Мишел“. В него върху черни подноси бяха подредени блестящи диаманти. Исках да си избера на спокойствие, но служители с елегантни костюми кръжаха наоколо и предлагаха помощта си, поради което ми беше трудно да се съсредоточа. В крайна сметка избрах най-големия: такъв, който нямаше как да откажеш. Квадратен диамант върху семпъл платинен пръстен. Подадох кредитната си карта и си казах, че си струваш.
Летях за вкъщи на следващата сутрин, малката кожена кутийка прогаряше дупка в джоба на палтото ми. Имах намерение да те изведа на вечеря, но когато отворих вратата, ти хукна към мен и ме прегърна толкова силно, че не можех да чакам повече.
— Омъжи се за мен.
Ти се засмя, но вероятно забеляза искреността в погледа ми, защото спря и сложи ръка на устата си.
— Обичам те — казах аз. — Не мога да живея без теб.
Ти не каза нищо и аз се почувствах разколебан. Това не беше част от плана ми. Очаквах да ме прегърнеш, да ме целунеш, да се разплачеш, но най-вече да кажеш да. Извадих кутийката и я сложих в ръката ти.
— Сериозен съм, Дженифър. Искам да си моя, завинаги. Кажи, че си съгласна, моля те, кажи, че си съгласна.
Ти поклати леко главата си, но отвори кутийката и зяпна срещу нея.
— Не знам какво да кажа.
— Кажи да.
Последва достатъчно дълга пауза, за да усетя страх в гърдите си, че може да откажеш. Но тогава каза да.