Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (33)

31

Бетан се е забързала към мен, на главата си носи плетена шапка. Започва да говори отдалеч. Умен номер: не мога да я чуя какво ми казва, но не мога и да си тръгна, когато ми говори. Стоя и я изчаквам да дойде при мен.

Вървим през полето, Бо и аз, стоим настрана от скалите и от бушуващото море. Страхувам се да се приближа до него отново, макар че не от водата съм уплашена, а от себе си. Усещам как започвам да полудявам и независимо колко много вървя, не мога да избягам.

— Помислих си, че това тук, горе, си ти.

Караванният парк едва се вижда от това място: била съм само едно петънце на хълма. Усмивката на Бетан продължава да е искрена и топла, като че ли нищо не се е променило от последния път, когато разговаряхме, но сигурно е научила, че съм под гаранция. Цялото село знае.

— Бях излязла на разходка — обяснява ми тя. — Искаш ли да се присъединиш?

— Ти никога не излизаш на разходка.

Устата на Бетан потръпва едва.

— Добре де, просто много ми се искаше да те видя.

Двете тръгваме да вървим, Бо бяга пред нас в безкрайното си търсене на зайци. Денят е студен и ясен и дъхът ни се превръща на пара. Почти е обяд, но земята още е твърда от сутрешния мраз, а пролетта изглежда доста далеч. Започнах да си отбелязвам дните на календара; датата, на която трябва да се явя в полицията, е зачеркната с голям черен кръст. Остават ми десет дена. От листовката, която ми дадоха в ареста, съм наясно, че може да мине още време до процеса ми, но едва ли ще видя друго лято в Пенфейш. Чудя се колко ли ще пропусна.

— Предполагам си чула — започвам аз, неспособна да понеса и миг повече тишината.

— Трудно е да се пропусне нещо в Пенфейш. — Бетан се е задъхала и аз забавям крачка. — Не че обръщам голямо внимание на слуховете — продължава тя. — Предпочитам да го чуя от твоята уста, но имам усещането, че ме избягваш.

Не го отричам.

— Искаш ли да поговорим?

Инстинктивно казвам не, но после осъзнавам, че всъщност искам. Поемам си дъх.

— Убих едно момченце. Името му беше Джейкъб.

Бетан издава тих звук — въздиша, вероятно, или просто поклаща глава — но не казва нищо. За момент виждам морето, приближаваме се все по-близо до скалите.

— Беше тъмно и валеше. Не го видях, докато не беше прекалено късно.

Бетан изпуска дълга въздишка.

— Било е злополука.

Не е въпрос и аз съм трогната от отношението й.

— Да.

— Това не е всичко, нали?

Мелницата за клюки на Пенфейш е изумителна.

— Не, това не е всичко.

Стигаме до скалите, след което завиваме наляво и продължаваме да вървим към брега. Едва успявам да си наложа да говоря.

— Не спрях. Продължих и го оставих да лежи на пътя, заедно с майка му. — Не поглеждам към Бетан и тя не казва нищо няколко минути. Когато най-накрая го прави, не увърта.

— Защо?

Това е най-трудният въпрос, на който трябва да отговоря, но на нея поне мога да кажа истината.

— Защото бях изплашена.

Най-накрая поглеждам крадешком към Бетан, но не мога да разчета изражението й. Тя гледа към морето и аз спирам до нея.

— Мразиш ли ме за това, което съм направила?

Приятелката ми ме дарява с тъжна усмивка.

— Джена, сторила си нещо ужасно и ще плащаш за него през всеки един ден от остатъка от живота си. Мисля, че това е достатъчно наказание, нали?

— Не ме обслужват в магазина. — Чувствам се жалка, да се оплаквам за магазинерските си проблеми, но унижението ме наранява повече, отколкото ми се иска да си призная.

Бетан свива рамене.

— Забавни са. Не харесват пришълци и само си търсят причина да се обединят срещу тях…

— Не знам какво да правя.

— Не им обръщай внимание. Пазарувай извън града и ходи с високо вдигната глава. Случилото се е единствено между теб и съда и не влиза в работата на никой друг.

Дарявам я с благодарствена усмивка. Прагматизмът на Бетан е успокояващ.

— Наложи се да заведа една от котките до ветеринарната клиника вчера — казва тя, за да смени темата.

— Говорила си с Патрик?

Бетан спира да върви и се обръща към мен.

— Той не знае какво да ти каже.

— Добре се справяше последния път, когато го видях. — Спомням си студенината в гласа му и липсата на емоции в погледа му, когато си тръгна.

— Той е мъж, Джена, а те са глупави създания. Говори с него. Говори с него по начина, по който говориш с мен. Обясни му колко уплашена си била. Той ще разбере колко много съжаляваш за стореното.

Сещам се колко близки са били Патрик и Бетан, докато са растяли, и за момент се питам дали приятелката ми не е права: дали все още няма шанс за мен и него? Но тя не видя начина, по който той ме погледна.

— Не — казвам аз. — Всичко приключи.

Стигаме до брега. Една двойка разхожда кучето си долу, край морето, няма други хора наоколо. Приливът се надига и облизва пясъка в своя ход към плажа, побутва една рачешка черупка. На път съм да кажа довиждане на Бетан, когато забелязвам нещо на пясъка, близо до морето. Потривам очи и поглеждам отново, но вълните покриват повърхността и не мога да прочета написаното. Още една вълна и то се изгубва завинаги, но съм сигурна, че видях нещо, абсолютно сигурна. Изведнъж ми става много студено и стягам палтото си по-плътно около тялото си. Чувам звук на пътеката зад нас и се обръщам рязко, но няма нищо там. Очите ми оглеждат крайбрежната пътека, скалите, отново се връщат на плажа. Там някъде ли е Иън? Наблюдава ли ме?

Бетан ме гледа разтревожена.

— Какво има? Какво не е наред?

Поглеждам към нея, но не я виждам. Пред очите ми е единствено написаното: онова, което не съм сигурна дали видях на плажа или само в главата ми. Бели облаци се понасят около мен, кръвта започва да бучи в ушите ми, докато звуците от морето изчезват напълно.

— Дженифър — казвам тихичко.

— Дженифър? — пита ме Бетан. Поглежда надолу към плажа, където вълните обливат гладкия пясък. — Коя е Дженифър?

Опитвам се да преглътна, но влагата в гърлото ми лепне.

— Аз. Аз съм Дженифър.