Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (3)

1

Инспектор Рей Стивънс стоеше до прозореца и съзерцаваше стола си, едната му облегалка беше счупена вече повече от година. Досега се беше уповавал на прагматичния подход да не се обляга на лявата страна, но докато беше на обяд, някой бе написал с черен маркер на гърба му дефектен. Рей се зачуди дали новооткритият ентусиазъм на поддръжката за проверка на инвентара щеше да завърши с неговата подмяна, или в крайна сметка му беше писано да управлява Службата за криминални разследвания на Бристол от стол, който сериозно подронваше авторитета му.

Наведе се напред, за да намери маркер в разхвърляното си чекмедже, след което приклекна, за да оправи написаното на детектив. Вратата на офиса му се отвори и той чевръсто се изправи. Сложи капачката върху флумастера.

— А, Кейт, тъкмо… — Спря, защото разпозна изражението на лицето й още преди да види разпечатката в ръката й. — Какво ми носиш?

— Злополука във Фишпондс, началство. Убито е петгодишно дете, извършителят е избягал.

Рей протегна ръка за разпечатката и я разгледа, докато Кейт стоеше неловко на прага на вратата. Жената беше нова в службата, работеше само от няколко месеца и все още не се чувстваше в свои води. Въпреки това беше добра — по-добра, отколкото самата тя предполагаше.

— Няма регистрационен номер?

— Не и доколкото ни е известно. На местопрестъплението е отишъл патрул, а шкиперът^[1] взима показания от майката на детето, докато разговаряме. Както можеш да си представиш, изпаднала е в шок.

— Имаш ли нещо против да останеш до късно? — попита Рей, но Кейт кимаше, още преди да го изчака да довърши изречението. Приливът на адреналин, който се надигаше в тях всеки път, когато се случеше нещо ужасно, ги накара да си разменят леки усмивки.

— Добре тогава, да вървим.

* * *

Кимнаха за поздрав към пушачите, които се бяха събрали под навеса на задния вход.

— Слушай, Дребен — започна Рей. — Двамата с Кейт отиваме да разследваме злополуката във Фишпондс. Можеш ли да се свържеш със следствието и да видиш дали няма да излезе нещо оттам?

— Смятай го за сторено. — По-възрастният мъж дръпна за последно от ръчно свитата си цигара. Сержант Джейк Оуен, когото всички наричаха Дребния от толкова дълго време, че беше истинска изненада, когато някой прочетеше цялото му име в съдебната зала, не беше многословен мъж и разполагаше с повече военни истории, отколкото му се искаше да разказва. Без съмнение беше най-добрият служител на Рей. Двамата работеха заедно от доста години и въпреки дребната фигура на сержанта, той беше изключително полезен съотборник.

В добавка към Кейт екипът на Дребния включваше стабилягата Малкълм Джонсън и младия Дейв Хилсдън, ентусиазиран, но непокорен детектив, чиито непрестанни усилия да се докаже, кривваха малко встрани от вкусовете на Рей. Не можеше да отрече обаче, че заедно бяха страхотен екип, от който Кейт се учеше доста бързо. Тя имаше онази пламенна страст, която караше Стивънс да изпитва носталгия по отминалите дни, когато беше млад полицай, а не бюрократ, закотвен в офис.

* * *

Кейт провираше корсата без отличителни знаци през натоварения трафик на Фишпондс. Тя беше припрян шофьор: пуфтеше, когато биваха спирани от червен светофар, и кривеше глава настрани, когато попаднеха в задръстване. Постоянно правеше нещо — почукваше с пръсти по волана, чешеше се по носа, местеше се в седалката си. Когато другите коли тръгваха, жената се навеждаше напред, все едно това щеше да ги принуди да се движат по-бързо.

— Липсват ли ти сирените? — попита Рей.

Кейт се ухили.

— Може би мъничко. — Очната й линия беше леко размазана, но като се изключеше тя, лицето й беше без грим. Тъмнокестеняви къдрици падаха непослушно върху очите й, въпреки шнолата, която трябваше да ги възпира.

Рей извади телефона си, за да проведе необходимите разговори, които да потвърдят, че Отделът за разследване на катастрофи е на път, че суперинтендантът^[2] е бил уведомен и че някой се е обадил на фургона — тромаво превозно средство, напълнено до козирката с тенти, аварийни светлини и топли напитки. Всичко беше направено. Честно казано, знаеше, че ще е така, но част от задълженията му на инспектор беше да провери. Често се стигаше до разпри, когато Службата за криминални разследвания се появеше на местопрестъплението и започнеше да задава същите въпроси като местните полицаи, но такава беше същината на работата им. Всички бяха запознати с рутината, дори Рей, който беше прекарал възможно най-малко време в униформа, преди да продължи напред.

Говори с Оперативния център, за да им съобщи, че се намират на пет минути от мястото, но не се обади у дома. Звънеше на Магс само когато знаеше, че ще се прибере навреме — това му се струваше доста по-практичен подход заради дългите часове, които работата му изискваше от него.

Завиха зад ъгъла и Кейт запълзя с колата. Шест полицейски автомобила бяха спрени безразборно на улицата, светлините им хвърляха синьо сияние върху местопрестъплението през една секунда. На метални триножници бяха поставени прожектори, ярката им светлина пробиваше през дъждовната мъглявина, която беше намаляла през последния час.

Преди да се отправят към местопрестъплението, Кейт отиде да си вземе палтото и смени обувките си с високи токчета с гумени ботуши.

— Практичността е с предимство пред стила — беше се изсмяла тя, преди да хвърли обувките в шкафчето си и да си обуе ботушите. Рей не се замисляше особено нито за едното, нито за другото, но му се прииска да си беше взел поне палтото.

Паркираха колата на стотина метра от голяма бяла тента, която беше издигната с цел да предпази малкото останали доказателства от дъжда. Едната й страна беше отворена, а вътре се виждаше криминалистка, която пълзеше на колене и лакти и попиваше с тампон нещо, което не се забелязваше. Малко по-нагоре по улицата видяха втора фигура, която изследваше големите дървета по протежението на пътя.

Когато Рей и Кейт наближиха местопрестъплението, бяха спрени от млад полицай, чието светлоотразително яке беше закопчано толкова високо, че едва се виждаше лицето му между шапката и яката.

— Добър вечер, сър. Искате да видите местопрестъплението ли? Трябва да ви запиша.

— Не, благодаря — отвърна Рей. — Можете ли да ми кажете къде е сержантът ви?

— В дома на майката е — отговори полицаят и посочи към редица от малки къщи с веранди, преди да се свие отново в яката си. — Номер четири — дойде приглушеното допълнение.

— Боже, тази работа не струва — каза Рей, когато двамата с Кейт продължиха напред. — Помня, че когато бях стажант, прекарах дванадесет часова смяна на местопрестъпление под проливен дъжд, а накрая главният инспектор се появи в осем часа сутринта и ми каза, че не се усмихвам.

Кейт се засмя.

— Тази ли е причината да специализираш?

— Не точно — отвърна Рей, — но определено беше една от тях. Не, специализирах предимно защото ми беше писнало да давам сериозната работа на специалистите и никога да не довършвам започнатото. При теб как беше?

— Горе-долу същото.

Стигнаха до редицата от къщи, които полицаят им беше посочил. Кейт продължи да говори, докато търсеха номер четири.

— Исках да се занимавам с по-сериозни неща. Честно да ти кажа, бързо се отегчавам. Обичам сложните разследвания, от които ме заболява главата, докато се опитвам да ги разреша. Загадъчни пъзели, а не обикновени случаи. Намираш ли някакъв смисъл в това?

— Естествено — отвърна Рей. — Макар че никога не съм бил добър със сложните пъзели.

— Има си цака — каза Кейт. — Ще ти покажа някой път. Ето ни и нас, номер четири.

Входната врата беше красиво боядисана и леко открехната. Рей я бутна и се провикна:

— Криминални разследвания. Може ли да влезем?

— В дневната — дойде отговорът.

Избърсаха си подметките на обувките и тръгнаха по тесен коридор. Минаха покрай претрупано с палта портманто, под което имаше червени детски ботуши, прилежно подредени до дамски такива.

Майката на детето беше седнала на малък диван, а погледът й беше втренчен в синя училищна раница, която стискаше в скута си.

— Аз съм инспектор Рей Стивънс. Съжалявам за сина ви.

Жената вдигна очи към него и уви толкова силно връвката на раницата около ръката си, че тя остави червени бразди върху кожата й.

— Джейкъб — каза тя, очите й бяха подпухнали. — Името му е Джейкъб.

На един кухненски стол, разположен до дивана, стоеше униформен сержант и се опитваше да придържа документите в скута си. Рей го беше виждал наоколо, но не знаеше името му. Погледна към значката.

— Брайън, имаш ли нещо против да заведеш Кейт в кухнята и да я запознаеш с информацията, която сте научили досега? Желая да задам няколко въпроса на свидетелката, ако нямаш нищо против? Няма да се бавя много. Вероятно можеш да й направиш чаша чай през това време.

От изражението на лицето на Брайън стана ясно, че това е последното нещо, което иска да прави, но мъжът стана и напусна помещението заедно с детективката. Без съмнение щеше да й се оплаче, че Службата за криминални разследвания упражнява властта си над полицията. На Рей не му пукаше.

— Съжалявам, че се налага да ви задавам още въпроси, но е изключително важно да получим колкото се може повече информация, и то колкото се може по-скоро.

Майката на Джейкъб кимна, но не вдигна поглед.

— Разбрах, че не сте успели да видите номера на колата?

— Случи се толкова бързо — отвърна жената и това отключи поток от емоции. — Говореше за училище и тогава… Пуснах го само за секунда. — Майката стегна още повече връвката около ръката си и Рей видя как кръвта се оттегли от пръстите й. — Всичко стана толкова светкавично. Колата се появи от нищото.

Жената отговаряше на въпросите на инспектора тихичко, без да показва и следа от вътрешното си състояние, което определено не беше добро. Рей се ненавиждаше, че трябва да я измъчва точно в този момент, но нямаше избор.

— Как изглеждаше шофьорът?

— Не успях да го видя — отвърна майката на Джейкъб.

— Имаше ли пътници?

— Не успях да видя във вътрешността на колата — повтори жената сковано с равен глас.

— Добре — съгласи се Рей. Откъде да започнеше в такъв случай?

Майката го погледна.

— Ще го намерите ли? Човекът, който уби Джейкъб. Ще го намерите ли? — Гласът й се пропука и думите й излязоха под формата на тихо стенание. Жената се приведе напред и притисна раницата към корема си, а Рей почувства стягане в гърдите. Пое си дълбоко въздух и се опита да прогони това неприятно усещане.

— Ще направим всичко по силите си — отвърна той. Ненавиждаше се за употребата на това клише.

Кейт се върна от кухнята, а Брайън вървеше след нея с чаша чай в ръка.

— Нещо против да приключваме с разпитите, началство? — попита мъжът.

Спри да ми разстройваш свидетелката, имаш предвид, помисли си Рей.

— Да, благодаря ти. Съжалявам, че се намесихме. Имаме ли всичко необходимо, Кейт?

Жената кимна. Изглеждаше бледа и инспекторът се зачуди дали Брайън не беше казал нещо, с което да я разстрои. След година, година и нещо щеше да я познава също толкова добре, колкото и останалите си служители, но все още не беше стигнал дотам. Тя беше пряма, поне това знаеше, и не беше прекалено упорита в налагането на мнението си по време на срещите на екипа; пък и се учеше бързо.

Напуснаха къщата и тръгнаха мълчаливо към колата си.

— Добре ли си? — попита я Рей, макар да виждаше, че не е. Челюстта й беше стисната, кръвта се беше отдръпнала от лицето й.

— Да — отвърна тя, но гласът й я издаде, че едва се сдържа да не заплаче.

— Хей — инспекторът я прегърна непохватно, — заради работата ли е? — През годините си беше изградил защитен механизъм срещу тежки случаи като този. Повечето полицаи имаха такива — затова не обръщаха внимание на някои от шегите, които се носеха в столовата, но вероятно Кейт беше различна.

Детективката кимна и си пое дълбоко дъх. Цялото й тяло се разтресе, докато го правеше.

— Съжалявам, обикновено не съм такава. Присъствала съм на десетки смъртни случаи, но… Боже, бил е на пет години! Очевидно бащата на Джейкъб никога не е искал да има нещо общо с него, така че винаги са били само двамата с майка си. Не мога да си представя през какво е минала тази жена. — Гласът й се пропука и Рей почувства как неприятното усещане в гърдите му се завръща отново. Защитният му механизъм разчиташе на съсредоточаване върху разследването — върху безспорните доказателства пред тях — и пренебрегване на емоциите на хората, замесени в него. Ако мислеше прекалено дълго какво би било собственото ти дете да умре в ръцете ти, нямаше да е от полза за никого, нито за Джейкъб, нито за майка му. Мислите на Рей неволно се преместиха върху собствените му деца и в него изникна ирационалното желание да се обади вкъщи и да провери дали са добре.

— Съжалявам — Кейт преглътна и му се усмихна засрамена. — Обещавам ти, че няма да се повтори.

— Хей, всичко е наред — отвърна Рей. — Всички сме били на твое място.

Жената вдигна вежда.

— Дори ти? Не си те представях, че си от чувствителния тип, шефе.

— Имам си своите моменти. — Инспекторът я стисна за рамото, преди да отдръпне ръката си. Не си спомняше някога да беше проливал сълзи на работното си място, но бе бил доста близо до това да го стори. — Ще се оправиш ли?

— Да. Благодаря ти.

Докато се отдалечаваха, Кейт погледна назад към местопрестъплението, където криминолозите продължаваха да се бъхтят здраво.

— Що за звяр убива петгодишно дете и след това бяга?

Рей отвърна, без да се двоуми:

— На път сме да открием точно това.