Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (29)

27

Пътуването с влак от Бристол до Суонзи отнема почти два часа и макар отчаяно да се нуждая да видя морето, съм благодарна за самотата и времето за размисъл. Въобще не успях да спя в ареста, умът ми препускаше до сутринта. Бях уплашена, че ако затворя очи, кошмарите ще се завърнат. Така че останах будна, стоях върху тънкия матрак и слушах виковете и блъскането, които се носеха по коридора. На сутринта тъмничарката ми предложи да се изкъпя, като ми показа бетонен участък в края на женското крило. Плочките бяха мокри и топка косми запушваше сифона като голям паяк. Не се възползвах от възможността и все още воня на килията, в която прекарах нощта.

Разпитаха ме отново, детективката и по-възрастният мъж. Бяха раздразнени от мълчанието ми, но не можех да им кажа повече.

— Аз го убих — повторих, — това не е ли достатъчно?

В крайна сметка се отказаха и ме накараха да седна на металната пейка до бюрото на ареста, докато си шепнеха нещо със сержанта.

— Пускаме ви — съобщи ми инспектор Стивънс и аз го погледнах недоумяващо, докато не ми обясни какво има предвид. Не очаквах да ме освободят и се почувствах виновна за облекчението, което изпитах, когато разбрах, че получавам още няколко седмици свобода.

Двете жени отсреща, които едва не забравят палтата си, слизат в Кардиф с чантите си с покупки. След себе си оставят днешния брой на „Бристол Поуст“ и аз го взимам, макар че не изгарям от желание да го чета.

Новината е на първа страница: Избягалият шофьор е заловен.

Дишането ми се ускорява, докато търся името си в статията, и въздишам облекчено, когато виждам, че не са го публикували.

Жена в средата на тридесетте е била арестувана във връзка със смъртта на петгодишния Джейкъб Джордан, който почина през ноември 2012-а, след като беше блъснат във Фишпондс. Жената е пусната под гаранция, но трябва да се яви в Централния полицейски участък на Бристол следващия месец.

Представям си как този вестник се намира в домовете на всички хора в Бристол: семействата клатят глави и прегръщат децата си. Прочитам статията отново, за да се уверя, че в нея няма нещо, което да издаде настоящия ми адрес, след което го сгъвам така, че историята да остане от вътрешната му страна.

На автобусната спирка в Суонзи намирам кошче за отпадъци и го навирам под кутийките от кола и опаковките от закуски. Мастилото е изцапало ръцете ми и аз се опитвам да го изтрия, но то е попило надълбоко.

Автобусът за Пенфейш закъснява и когато най-накрая стигам в селото, започва да се стъмва. Магазинът на пощенския клон е отворен и аз си взимам кошница, за да купя някои хранителни продукти. Има две гишета в срещуположните ъгли, обслужвани от Нерис Мадок. Понякога, след учебните занятия, й помага шестнадесетгодишната й дъщеря. Невъзможно е да си купиш пликове от хранителното гише, както е невъзможно да си купиш консерва риба тон и торба с ябълки от гишето на пощата, така че трябва да изчакаш Нерис да заключи оборота и да се затътри от едната страна на магазина до другата. Днес дъщеря й е зад гишето за хранителни стоки. Пълня кошницата с яйца, мляко и плодове, взимам торба с кучешка храна и поставям покупките на касата. Усмихвам се на момичето, което винаги е много дружелюбно, а то вдига поглед от списанието си, без да обели и дума. Очите й ме оглеждат, след което се забиват отново надолу.

— Здравей? — казвам аз. Нарастващото ми раздразнение превръща думата във въпрос.

Малкото звънче над вратата звънва и в магазина влиза възрастна жена, която разпознавам. Момичето се изправя и се провиква към другото помещение. Казва нещо на уелски и след няколко секунди Нерис се присъединява към нея зад гишето.

— Здрасти, Нерис, ще купя тези — казвам аз. Лицето на жената е също толкова каменно, колкото и това на дъщеря й, и се питам дали не са се скарали. Тя поглежда зад мен и се обръща към новодошлата.

— Мог ’ли ти помона с нещу?

Подхващат разговор. Уелските думи са ми непознати както винаги, но честите погледи в моята посока и отвращението върху лицето на Нерис ми изясняват смисъла. Говорят за моя милост.

Жената се пресяга покрай мен, за да плати за вестника си, и Нерис отчита продажбата. Взима кошницата с покупките ми и я оставя в краката си зад гишето, след което ми обръща гръб.

Топлината от бузите ми изгаря цялото ми лице. Прибирам портмонето в чантата си и се обръщам, толкова отчаяно бързам да напусна магазина, че се блъскам в една поставка и събарям на земята пакетчета със сосове на прах. Чувам неодобрителни цъкания с език, преди да успея да отворя вратата. Вървя бързо през селото, без да поглеждам наляво или надясно, защото се опасявам от нова конфронтация, и когато достигам караванния парк, вече плача неконтролируемо. Щората на прозореца на магазина е вдигната, което значи, че Бетан е там, но не мога да се насиля да отида да я видя. Продължавам по пътеката към вилата ми и едва тогава осъзнавам, че колата на Патрик не е на паркинга на караванния парк. Не знам защо очаквах да бъде там — не му се обадих от полицейския участък, така че няма как да знае, че се прибирам — но отсъствието му ми навява лоши мисли. Чудя се дали въобще е останал за известно време, или си е тръгнал веднага, след като полицията ме отведе; може би повече не е искал да има нищо общо с мен. Успокоявам се с факта, че дори да е искал да бъде далеч от мен, едва ли би зарязал Бо.

Вече съм извадила ключа си, когато осъзнавам, че червеното на вратата не е оптическа илюзия, причинена от залязващото слънце, а петна от боя, грубо изрисувани със стиски трева, които са захвърлени в краката ми. Думите са написани набързо, пръски от боята покриват каменните стъпала.

ИЗЧЕЗВАЙ.

Оглеждам се наоколо и очаквам да видя някой да ме наблюдава, но мракът настъпва и не виждам по-надалеч от няколко метра. Треперя и се боря с ключа, губя търпение заради темпераментната ключалка и сритвам вратата в момент на ярост. Люспа от засъхналата боя полита надолу и аз я сритвам отново, насъбралите се в мен емоции намират отдушник във внезапния ми и ирационален изблик на гняв. Това не ми помага с ключалката, разбира се, и накрая се отказвам, опирам челото си на дървената врата, докато не се успокоявам достатъчно, за да опитам отново.

Вилата е студена и негостоприемна, сякаш се е присъединила към селото в опитите му да ме изгони оттук. Няма нужда да викам Бо, знам, че той не е тук, и когато отивам в кухнята, за да видя дали печката е запалена, намирам бележка на масата.

Бо Е В ПРИЮТА В КЛИНИКАТА. ПИШИ МИ, КОГАТО СЕ ВЪРНЕШ.

п.

Това ми е достатъчно, за да разбера, че всичко е свършило. Не мога да възпра сълзите си, но стискам здраво очи, за да не им позволя да потекат по лицето ми. Напомням си, че сама си избрах този път, и сега се налага да тръгна по него.

Подражавам на грубостта на Патрик и му изпращам съобщение, което се състои само от едно изречение, и той ми отговаря, че ще върне Бо след работа. Очаквах да изпрати някой друг и изпитвам нетърпение и безпокойство при мисълта, че ще го видя.

Разполагам с два часа, преди да пристигне. Навън е тъмно, но не искам да оставам тук. Отново си обличам палтото и излизам.

Плажът е интересно място за нощни разходки. Няма никого горе на скалите и аз отивам до водата. Стоя в плитчините и наблюдавам как ботушите ми изчезват за няколко секунди, погълнати от всяка нова вълна. Правя крачка напред и водата облизва крачолите на панталоните ми. Усещам влагата да се прокрадва към краката ми.

Продължавам да вървя.

Наклонът на пясъка в Пенфейш е лек, необходимо е да изминеш стотина метра, че и повече, преди да изгубиш дъно под краката си и да потънеш. Наблюдавам хоризонта и правя крачка след крачка, усещам как пясъкът поглъща краката ми. Водата вече е над коленете ми и опръсква ръцете ми, спомням си как си играехме в морето с Ив, пълнехме кофичките си с водорасли и скачахме срещу пенестите вълни. Леденостудено е и дишането ми се затруднява, но въпреки това продължавам напред. Вече не мисля, просто вървя, вървя навътре в морето. Чувам тътен, но ако идва от морето, не мога да преценя дали ме предупреждава, или ме приветства. Става ми все по-трудно да се движа: намирам се до гърди във водата и всяка крачка е истинско усилие. Тогава падам, под краката ми няма дъно и аз потъвам. Налагам си да не плувам, но този глас е пренебрегнат и ръцете ми започват да гребат по своя воля. Патрик изниква в главата ми, принуден да търси тялото ми, докато приливът не го изхвърли, премазано в скалите и наядено от рибите.

Все едно някой ме е ударил през лицето, движа енергично глава и си поемам глътка въздух. Не мога да направя това. Не мога да прекарам целия си живот в опити да избягам от грешките, които съм направила. В паниката си губя посоката, в която се намира брегът, и започвам да се въртя в кръг, преди облаците да се изместят и луната да огрее скалите над плажа. Започвам да плувам. Влязла съм доста навътре и макар да ритам с крака в търсене на дъно, не усещам нищо, освен ледена вода. Една вълна ме удря и се задавям от погълнатата солена течност, на път съм да повърна, докато я изкашлям, и отново мога да дишам. Мокрите дрехи ме дърпат надолу, трудно ми е да плувам с тези обувки, които също са натежали осезаемо.

Ръцете ме болят, а гърдите ми са се стегнали, но главата ми все още разсъждава трезво, затова си поемам дъх, потапям се под водата и започвам ритмично да движа ръцете си. Когато излизам на повърхността, за да си поема дъх, ми се струва, че съм малко по-близо до брега. Повтарям действието отново и отново. Ритам с крак и усещам нещо под него. Движа ръцете си още няколко пъти и ритам и този път под краката ми има твърда почва. Плувам и бягам, и пълзя, за да изляза от морето, солената вода е в дробовете, в ушите и в очите ми и когато стигам до сухия пясък, падам на четири крака и се опитвам да събера сили, преди да се изправя. Треса се неконтролируемо: от студа и от мисълта, че съм способна да сторя нещо толкова непростимо.

Прибирам се във вилата и събличам дрехите си на пода в кухнята. Обличам си топли и сухи такива и слизам долу, за да запаля огън. Чувам Бо да лае и преди Патрик да е почукал на вратата ми, вече съм я отворила. Клякам, за да кажа здравей на кучето си и да скрия несигурността си от мъжа.

— Ще влезеш ли? — питам аз, когато се изправям най-накрая.

— Трябва да се връщам.

— Само за минута. Моля те.

Патрик се двоуми, но влиза вътре и затваря вратата след себе си. Няма намерение да сяда и стоим прави, а Бо е на пода между нас. Мъжът гледа покрай мен към кухнята, където се е образувала локва от мокрите ми дрехи. Лицето му е замъглено от объркване, но не казва нищо и в този момент осъзнавам, че каквито и чувства да е имал към мен, вече са се изпарили. Не му пука защо дрехите ми са мокри, защо дори палтото, което ми подари, е подгизнало. Единственото, което е от значение, е ужасната тайна, която съм скрила от него.

— Съжалявам. — Неуместно, но искрено изричам аз.

— За какво? — Няма да ми позволи да се размина лесно.

— Че те излъгах. Трябваше да ти кажа, че съм… — Не мога да довърша изречението, но Патрик поема щафетата.

— Убила някого?

Затварям очи. Когато ги отварям, той си тръгва.

— Не знаех как да ти кажа — думите ми се гонят една друга в бързината ми да ги изрека. — Страхувах се какво може да си помислиш.

Патрик клати глава, сякаш не знае какво да прави с мен.

— Кажи ми едно нещо: наистина ли остави онова дете? Злополуката мога да я разбера, но наистина ли си тръгна, без да спреш да помогнеш? — Очите му търсят отговор, който не мога да му дам.

— Да — отвръщам аз. — Да, тръгнах си.

Отваря вратата с такава сила, че се отдръпвам крачка назад и в следващия миг вече го няма.