Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (20)

18

Автобусът ми пристига в Порт Елис и Патрик вече ме чака там. От две седмици насам се срещаме на плажа всяка сутрин и когато ми предлага да прекараме свободния му следобед заедно, се двоумя само за миг. Не мога да се страхувам през целия си живот.

— Къде ще ходим? — питам аз и се оглеждам наоколо за подсказки. Къщата му се намира в противоположната посока, а и минаваме покрай селския пъб, без да спираме.

— Ще видиш.

Напускаме селото и следваме пътя, който се вие надолу към морето. Докато вървим, ръцете ни се докосват и той сплита пръсти с моите. Сякаш ме удря ток, но отпускам ръката си в неговата.

Новината, че излизам с Патрик, се е разпространила в Пенфейш с изключителна бързина. Вчера се натъкнах на Йестин в селския магазин.

— Чух, че се виждаш с момчето на Алън Матюс — каза ми той с лека усмивка на лице. — Той е добър момък, този Патрик, не си попаднала на някой лош. — Цялата се изчервих.

— Кога ще дойдеш да оправиш предната ми врата? — попитах го аз, за да сменя темата. — Ключалката заяжда и понякога не мога да превъртя ключа.

— Не трябва да се тревожиш за това — отвърна ми Йестин. — Наоколо няма крадци.

Наложи се да си поема дъх, преди да му отвърна. Бездруго бях наясно, че ме мисли за странна, че искам да си заключвам вратата.

— Може и така да е — отвърнах, — но ще се чувствам по-добре, ако е оправена.

За пореден път Йестин ми обеща, че ще намине покрай вилата, за да отстрани проблема, но когато излязох на обед, нямаше и следа от него, а ключалката ми отне цели десет минути, докато я заключа.

Пътят продължава да се стеснява и аз виждам надигащото се море в края му. Водата е сива и непримирима, бушуващите вълни запращат бяла пяна във въздуха. Чайките се носят в главозамайващи кръгове, блъскани от ветровете, които вилнеят край брега. Най-накрая осъзнавам къде ме води Патрик.

— Спасителната станция! Можем ли да влезем?

— Това е идеята — отвръща спътникът ми. — Вече си виждала ветеринарната клиника, помислих си, че може да искаш да видиш и това място — прекарвам доста време тук.

Спасителната станция на Порт Елис представлява странна, ниска сграда, която може да се обърка с индустриална постройка, ако не е издигнатата над нея наблюдателница; четирите й стъклени прозореца ми напомнят за самолетна кула.

Минаваме покрай двойка големи сини плъзгащи се врати в предната част на сградата и Патрик въвежда кода за достъп в малка сива кутия до по-малка врата от едната страна.

— Ела, ще те разведа наоколо.

Вътре станцията мирише на пот и море, на добре познатата миризма на сол, която се просмуква в дрехите. В навеса за плавателни съдове виждам яркооранжева надуваема лодка, която Патрик нарича просто Лодката.

— Завързана е — казва спътникът ми, — но понякога, когато времето е лошо, единственото, което можем да направим, е да стоим в нея.

Лутам се наоколо в навеса, оглеждам съобщенията, закачени на вратата, списъка с оборудването и ежедневните отметки срещу него. На стената е закачена паметна плоча в чест на трима доброволци, изгубили живота си през 1916-а.

— Кормчия П. Грант и членовете на екипажа Хари Елис и Глин Бари — чета на глас аз. — Колко ужасно.

— Притекли са се на помощ на бедстващ параход близо до полуостров Гоуър — казва Патрик, приближава се до мен и ме прегръща през рамо. Вероятно вижда лицето ми, защото добавя: — Тогава е било много различно — нямали са и половината от оборудването, с което разполагаме сега.

Той поема ръката ми и ме извежда от навеса за лодки. Отиваме в малка стая, където мъж със синьо горнище приготвя кафе. Лицето му има тен като на човек, който е прекарал целия си живот на открито.

— Всичко наред ли е, Дейвид? — пита Патрик. — Това е Джена.

— Показва ти въжетата, нали? — Дейвид ми намига и аз се усмихвам на тази тяхна изтъркана шега.

— Никога досега не съм се замисляла за спасителните лодки — признавам аз. — Просто съм ги приемала за даденост.

— Нямаше да са даденост, ако не продължаваме да се борим за тях — казва Дейвид и изсипва пълна лъжица със захар в кафето си. — Разходите ни се поемат от КНСИ^[1], а не от правителството, така че постоянно се опитваме да събираме пари, както и доброволци.

— Дейвид е нашият оперативен мениджър — казва Патрик. — Той ръководи станцията и ни съблюдава.

Мъжът се засмива.

— Съвсем не е в грешка.

Звъни телефон, звукът кънти в празната стаичка на екипажа и Дейвид се извинява, че трябва да ни остави. Секунди по-късно се връща отново, разкопчава синьото си горнище и бяга към навеса за лодки.

— Преобърнато кану край Росили Бей — крещи към Патрик. — Липсват баща и син. Хелън се обади на Гари и Алед.

Спътникът ми отваря едно шкафче и изважда от него нещо от жълта гума, червена спасителна жилетка и тъмносиня мушама.

— Съжалявам, Джена, трябва да вървя. — Мъжът поставя непромокаемите покривала върху дънките и пуловера си. — Вземи ключовете ми и ме чакай у дома. Ще се върна за нула време. — Движи се бързо и преди да успея да отговоря, вече е побягнал към навеса за лодки, точно когато други двама мъже минават през плъзгащата се врата, готови за действие. Съвсем скоро четиримата влачат лодката към водата и скачат бързо на борда й. Един от екипажа — не мога да кажа кой — дърпа въженцето, за да задейства мотора, плавателното средство се изстрелва напред и започва да подскача по буйните вълни.

Стоя там и гледам смаляващото се оранжево петно, докато сивотата не го поглъща напълно.

— Бързи са, нали?

Обръщам се и виждам някаква жена, облегнала се е на рамката на вратата на стаята на екипажа. Тя е над петдесет, в черната й коса са се настанили сиви кичури, носи шарена блуза, на която е закачена значка на КНСИ.

— Аз съм Хелън — представя се тя. — Отговарям за телефона, развеждам посетителите наоколо, такива неща. Ти трябва да си момичето на Патрик.

Почервенявам от фамилиарниченето.

— Аз съм Джена. Главата ми се върти — няма и петнадесет минути от получаването на сигнала досега.

— Дванадесет минути и тридесет и пет секунди — коригира ме Хелън. Усмихва се на очевидната ми изненада. — Налага се да записваме часа на повикванията и времето ни за реакция. Всичките ни доброволци живеят на няколко минути оттук. Гари е малко по-нагоре по пътя, а Алед държи месарницата на главната улица.

— Какво се случва с магазина, когато го повикате?

— Закача знак на вратата. Местните са свикнали — доброволец е от двадесет години.

Обръщам се отново към морето, в което вече не се забелязват лодки, с изключение на огромния плавателен съд навътре. Тежки облаци са надвиснали толкова ниско, че хоризонтът не се вижда, небето и водната шир са се превърнали в една обща сива маса.

— Всичко ще е наред — казва Хелън нежно. — Не мога да спра да се тревожа, но се свиква.

Поглеждам към нея с любопитен поглед.

— Дейвид е мой съпруг — обяснява жената. — След като се пенсионира, прекарваше повече време в станцията, отколкото у дома, така че в крайна сметка си помислих: ако не можеш да го победиш, присъедини се към него. Първия път, в който го повикаха, обезумях. Едно беше да го изпращам от къщата ни, съвсем друго да ги видя как се качват в лодката… и когато времето е като това… е… — Хелън потрепери. — Но се връщат. Винаги се връщат.

Жената поставя длан на ръката ми и аз съм щастлива от този разговор.

— Кара те да осъзнаеш, нали? — питам аз. — Колко много… — спирам се, неспособна да го призная дори пред себе си.

— Колко много искаш да се върнат? — довършва тихичко Хелън.

Кимам.

— Да.

— Искаш ли да ти покажа останалата част от станцията?

— Не, благодаря ти — отвръщам аз. — Мисля да се върна в къщата на Патрик и да го изчакам там.

— Той е добър човек.

Чудя се дали е права. Чудя се откъде знае. Тръгвам по хълма, като се обръщам на всеки няколко крачки, търся оранжевата лодка. Не мога да видя нищо и стомахът ми е свит от притеснение. Нещо лошо ще се случи, просто знам, че е така.

* * *

Чувствам се странно да съм в къщата на Патрик, а него да го няма, и се противопоставям на изкушението да се кача горе и да разгледам. Тъй като нямам какво да правя, пускам радиото на една от местните станции и се заемам с чиниите, които са натрупани в мивката.

— Мъж и неговият син са изгубени, след като кануто им се е обърнало на километър и половина от Росили Бей.

Радиото пращи от статичния шум и аз се опитвам да го настроя.

— Спасителната лодка на Порт Елис отплава, след като местните получиха сигнала за тревога, но досега не са успели да открият липсващите мъже. Ще се върнем към тази история по-късно.

Вятърът клати дърветата, докато не се извиват почти на две. Не виждам морето от къщата и не мисля, че това ми харесва. Чудя се дали не трябва да се подчиня на желанието си да се върна в спасителната станция и да чакам появата на малкото оранжево петно.

Довършвам миенето на чиниите и подсушавам ръцете си в кухненската кърпа, докато вървя из помещението. Върху скрина са натрупани много книжа, които намирам някак си успокояващи. Слагам ръка на дръжката на шкафа и чувам думите на Патрик в главата си.

Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Какво има там, което не иска да видя? Поглеждам зад мен, все едно може да влезе всеки момент, и дърпам вратичката решително. На мига нещо пада отвътре и аз се стряскам, но успявам да хвана вазата, преди да се разбие на пода. Поставям я отново сред хаоса от стъклария; въздухът в шкафчето е парфюмиран от аромата на лавандула от сгънатото спално бельо в него. Няма нищо зловещо тук: просто колекция от спомени.

На път съм да затворя вратичката, когато виждам сребърния край на фотографска рамка да се подава измежду купчина покривки за маса. Изваждам я внимателно. Оказва се снимка на Патрик, ръката му е прегърнала жена с къса руса коса и прави бели зъби. Двамата се усмихват, не на фотоапарата, а един на друг. Питам се коя е тя и защо приятелят ми е скрил тази снимка от мен. Това ли е жената, за която е смятал, че ще се ожени? Поглеждам към снимката и търся нещо, което може да ми подскаже кога е правена. Патрик изглежда по същия начин, както сега, и се чудя дали тази жена е в миналото, или все още е част от живота му. Явно не съм единствената, която пази тайни. Връщам фотографията с рамка между покривките за маса и затварям вратичката, като оставям съдържанието зад нея както го намерих.

Обикалям кухнята, но накрая се изморявам от безпокойството си и си правя чаша чай, която сядам на масата да изпия.

Дъждът щипе лицето ми, замъглява очите ми и изпълва зрението ми със сенчести форми. Едва различавам шума от двигателя над воя на вятъра, но все още чувам как се удря в капака, как се строполява на асфалта.

Изведнъж водата в очите ми не е дъжд, а морска вода. Двигателят не е от кола, а пухтенето на спасителната лодка. Макар писъкът да е моят, лицето, което ме гледа — черните езера за очи и съсиреците мокри мигли — не е на Джейкъб, а на Патрик.

— Съжалявам — казвам аз, без да съзнавам дали говоря на глас. — Не исках…

Усещам как една ръка разтърсва рамото ми и ме изважда грубо от съня. Объркана, вдигам глава, която преди миг е била отпусната върху свитите ми ръце, дървената маса все още е топла от дъха ми и усещам как студът на кухнята ме зашлевява през лицето. Присвивам очи заради неприятната електрическа светлина и вдигам ръка, за да прикрия лицето си.

— Не!

— Джена, събуди се. Джена, сънуваш.

Бавно свалям ръката си и отварям очи, за да видя, че Патрик е коленичил до стола ми. Отварям уста, но не мога да говоря, чувствам се замаяна от кошмара и щастлива, че той се е върнал.

— Какво сънува?

Опитвам се да събера думите заедно.

— Аз… не съм сигурна. Бях уплашена.

— Не се страхувай. — Мъжът приглажда мократа коса върху слепоочията ми и обвива с длани лицето ми. — Вече съм тук.

Патрик е блед, косата му е мокра от дъжда, върху миглите му все още има капки вода. Очите му, които обикновено блестят, са празни и тъмни. Изглежда съсипан и без да се замислям, се навеждам и го целувам по устните. Той отговаря жадно, продължава да държи лицето ми между дланите си, след което рязко ме пуска и опира челото си в моето.

— Прекратиха претърсването.

— Прекратили са го? Искаш да кажеш, че не сте ги намерили?

Патрик кима и аз виждам тежестта на емоциите, която е изпълнила очите му. Мъжът се отпуска.

— Ще продължим отново на сутринта — казва равнодушно той, — но никой не си прави илюзии. — Затваря очи и обляга глава в скута ми, заплаква открито за бащата и за неговия син тийнейджър, които са решили да излязат да карат кану в това време, въпреки всички предупреждения.

Галя го по косата и позволявам на собствените си сълзи да потекат. Плача за момчето, което е само в морето, плача за майка му, плача за сънищата, които ме преследват нощем, за Джейкъб, за моето малко момченце.