Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (16)

14

Бо навира носа си в свивката на крака ми и аз го почесвам зад ушите. В крайна сметка не успях да контролирам чувствата си и го заобичах. Той спи на леглото ми, както искаше от самото начало. Когато кошмарите дойдат и аз се събуждам с писъци, кучето е там, за да ме близне по ръката и да ме успокои. Постепенно, без да съм усетила, мъката ми се е променила; от сурова, разкъсваща болка, която не може да бъде заглушена, до тъпа, поносима такава, която съм способна да заключа в далечните кътчета на съзнанието си. Ако тя е там, тиха и спокойна, осъзнавам, че съм способна да се преструвам, че всичко е наред. Че никога не съм имала друг живот.

— Хайде, ела. — Пресягам се и изключвам нощната лампа, която не може да се сравнява със слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Вече познавам сезоните в залива и вътрешно усещам задоволство, че съм живяла почти цяла година тук. Всеки ден на това място е различен. Променливите приливи и отливи, непредсказуемото време, дори боклуците, които се хвърлят по плажа, го променят всеки час. Днес морето се е надигнало заради нощния дъжд, пясъкът е сив и заплашен от тежките облаци над него. По това време няма опънати тенти в караванния парк, само статичните каравани на Бетан и няколко кемпера, които принадлежат на летовниците, възползвали се от отстъпките за края на сезона. Не след дълго паркът ще затвори и заливът отново ще ми принадлежи.

Бо хуква пред мен и бяга към плажа. Приливът е дошъл и той се гмурка в морето, лае по студените вълни. Засмивам се. Сега прилича повече на шпаньол, отколкото на коли, с малко по-дългите си крака на тийнейджър и толкова много енергия, че се чудя дали някога ще успее да я изразходи.

Поглеждам към върха на скалите, но е празен и аз се чувствам разочарована, но бързо прогонвам това чувство. Нелепо е да се надявам да видя Патрик, срещали сме се тук само един-единствен път, но не мога да попреча на мисълта да се оформи в съзнанието ми.

Намирам си участък от пясък, върху който да пиша. Предполагам, че работата ще западне през зимата, но засега върви доста добре. Изпитвам изключително удоволствие всеки път, когато пристигне някоя поръчка, и се забавлявам да отгатвам историите зад съобщенията. Повечето от клиентите ми имат някаква връзка с морето и много от тях ми изпращат имейли, след като са получили поръчките си, за да ми кажат колко много са харесали снимката, как им е минало детството на плажа или са прекарвали семейните ваканции край брега. Понякога ме питат кой плаж е това, но никога не отговарям.

На път съм да започна работа, но Бо излайва и аз вдигам поглед, за да видя, че някакъв мъж ни приближава. Дъхът ми спира, но той вдига ръка за поздрав и осъзнавам, че е той. Това е Патрик. Не успявам да скрия усмивката си и макар сърцето ми да препуска в гърдите, не усещам страх.

— Надявах се да те открия тук — казва той, преди дори да е стигнал до мен. — Какво ще кажеш за един чирак? — Днес не носи ботуши и по кадифените му панталони е полепнал пясък. Яката на лъскавото му яке е обърната на една страна и аз устоявам на изкушението да му я оправя.

— Добро утро — поздравявам аз. — Чирак?

Мъжът прави плавно движение с лявата си ръка, за да обхване по-голямата част от плажа.

— Помислих си, че мога да ти помогна в работата ти.

Не мога да разбера дали не ми се подиграва. Не казвам нищо.

Патрик взима пръчката от ръката ми и стои в бойна готовност, изпънат като войник над празната пясъчна площ. Започвам да се изнервям.

— По-трудно е, отколкото изглежда — казвам аз със сериозен тон, с който се опитвам да прикрия неудобството си. — Не мога да си позволя да снимам отпечатъци от стъпки, а и трябва да работим бързо, иначе приливът ще дойде прекалено близо.

Не си спомням някой някога да е искал да сподели тази част от живота ми: изкуството винаги е било нещо, което трябва да стои затворено в другата стая, нещо, което правя съвсем сама, все едно то не принадлежи на реалния свят.

— Схванах. — Виждам съсредоточеност на лицето на Патрик, която е трогателна. Това, в крайна сметка, е просто съобщение в пясъка.

Прочитам поръчката на глас:

— Благодаря ти, Дейвид. Лесно и просто.

— Аха… благодаря ти за какво точно се чудя? — казва Патрик и се навежда над пясъка, за да напише първата дума. — Благодаря ти, че нахрани котката? Благодаря ти, че спаси живота ми? Благодаря ти, че се съгласи да се ожениш за мен, дори и след онази задявка с пощальона?

Ъгълчетата на устата ми потрепват.

— Благодаря ти, че ме научи да танцувам фламенко — предлагам аз, като се опитвам да остана сериозна.

— Благодаря ти за избора на чудесни кубински пури.

— Благодаря ти, че ми удължи периода на заема.

— Благодаря ти, че… — Патрик посяга напред, за да довърши последната дума, и губи равновесие, залита напред и успява да остане прав само защото забива крак в средата на съобщението. — О, мамка му. — Отстъпва назад, за да огледа опропастеното послание и поглежда извинително към мен.

Избухвам в смях.

— Казах ти, че е по-трудно, отколкото изглежда.

Той ми връща пръчката.

— Прекланям се пред вашите възвишени артистични умения. Дори и без стъпката в съобщението, трудът ми не е ужасно внушителен. Всички букви са с различни размери.

— Смел опит — казвам му аз. Оглеждам се за Бо и се провиквам да се маха от рака, с който има намерение да си играе.

— Как ти се струва? — пита Патрик. Поглеждам към онова, което е написал в пясъка, като очаквам втори опит за „Благодаря ти“.

— Питие?

— По-добре е — казвам аз, — макар че не е едно от… — Млъквам. Чувствам се глупава. — О, разбирам.

— В „Крос Оук“? Тази вечер?

Като че ли Патрик губи кураж за момент и усещам, че и той е нервен. Това ми дава увереност.

Колебая се, но само за секунда, не обръщам внимание на туптенето в гърдите си.

— С удоволствие.

* * *

През целия ден съжалявам за своята привързаност и до вечерта съм станала толкова нервна, че започвам да треперя. Представям си всички възможни начини, по които нещата могат да се объркат, и прехвърлям наум всичко, което Патрик ми е казвал, търся предупредителни знаци. Наистина ли е толкова порядъчен, колкото изглежда? Въобще съществуват ли толкова порядъчни хора? Обмислям варианта да отида до Пенфейш и да се обадя във ветеринарната клиника, за да отменя срещата, но знам, че няма да посмея. Взимам си душ, за да убия малко време, водата е толкова гореща, че кожата ми става розова, след което сядам на леглото си и се чудя какво да облека. Минали са десет години, откакто за последно ходих на среща, и се страхувам да не наруша някое правило. Бетан продължава да чисти гардероба си с дрехи, в които вече не може да се побере. Повечето са прекалено големи за мен, но пробвам една тъмнолилава пола и макар да се налага да я завържа в талията с шал, не мисля, че ми стои зле. Разхождам се из стаята и се наслаждавам на непознатото чувство краката ми да се докосват, докато вървя, платът да се опира в бедрата ми. Спомням си момичето, което някога бях, но когато се поглеждам в огледалото, осъзнавам, че подгъвът е над коляното ми и краката ми дръзко се подават надолу. Свалям полата и я хвърлям на топка в дъното на гардероба и взимам дънките, които преди малко съм свалила. Намирам чиста блуза и си сресвам косата. Изглеждам по същия начин, както и преди час. Както винаги. Спомням си момичето, което щеше да прекара часове в приготовления, преди да излезе: музиката е пусната, гримовете са разпръснати из цялата баня, въздухът е напоен с парфюм. Тогава нямах никаква представа какъв всъщност е истинският живот.

Вървя към караванния парк, където се разбрахме да се срещнем с Патрик. В последния момент реших да взема Бо с мен и неговото присъствие ми възвръща част от смелостта, която чувствах на плажа тази сутрин. Когато стигам до парка, Патрик стои до отворената врата на магазина, Бетан се е облегнала на рамката й и разговаря с него. Смеят се за нещо и аз веднага си помислям дали не на мен.

Бетан ме забелязва, Патрик се обръща и ми се усмихва, докато вървя към тях. Смятам, че има намерение да ме целуне по бузата, но той просто ме докосва нежно по ръката, когато ме поздравява. Чудя се дали изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.

— Да слушате и двамата! — казва ни Бетан с ухилена физиономия.

Патрик се засмива и двамата тръгваме към селото. Мъжът не спира да говори през цялото време и макар да съм сигурна, че преувеличава историите на някои от пациентите си, съм благодарна за безспирния поток от думи. Когато стигаме до селото, вече съм се поуспокоила малко.

Съдържателят на „Крос Оук“ се казва Дейв Бишъп, йоркширец, който се е преместил в Пенфейш няколко години преди мен. Дейв и съпругата му Ема са неделима част от обществото тук и — като повечето в Пенфейш — знаят имената на всички и с какво се занимават. Никога не съм влизала в пъба, но съм поздравявала Дейв, когато съм идвала с Бо до малкия пощенски клон.

Всяка надежда за спокойно питие се изпарява в момента, в който влизаме през вратата.

— Патрик! Твой ред е да черпиш, нали?

— Трябва да излезем навън да видиш Роузи отново, още не се е оправила.

— Как е старецът ти? Не му ли липсва уелското време?

Потокът от разговори, примесен със затвореното пространство наоколо, ме изнервят. Стискам здраво каишката на Бо и усещам как кожата се изхлузва от влажната ми длан. Патрик казва по няколко думи на всеки, но не се спира, за да разговаря с тях. Поставя ръка на гърба ми и нежно ме побутва през тълпата от хора, за да стигнем до бара. Усещам топлината на дланта му и съм едновременно облекчена и разочарована, когато я маха и поставя ръце на плота.

— Какво ще пиеш?

Ще ми се да си беше поръчал първи. Копнея за студена бира и оглеждам пъба, за да видя дали някоя от другите жени пие такава.

Дейв се изкашля учтиво.

— Джин с тоник — казвам аз нервна. Никога не съм пила това питие. Неспособността ми да взимам решения не е нова, но не мога да си спомня кога се е появила.

Патрик си поръчва бутилка „Бекс“ и наблюдавам как стъклото се изпотява.

— Ти трябва да си фотографката, която е отседнала в „Блейн Кеди“? Чудехме се къде се криеш.

Мъжът, който говори с мен, е може би на същата възраст като Йестин, носи каскет и дебели бакенбарди.

— Това е Джена — представя ме Патрик. — Тя гради свой бизнес, така че няма време да пие бири с вас, старчета.

Мъжът се засмива, а аз се изчервявам, благодарна на ветеринаря за доброто обяснение на моята изолация. Избираме си маса в ъгъла и макар да усещам погледите върху нас и клюкарстването, което е в разцвета си в този момент, след известно време всички се съсредоточават върху бирите си.

Внимавам да не говоря прекалено много, но за щастие Патрик е пълен с истории и интересни факти от местната история.

— Прекрасно място за живеене — казвам аз.

Събеседникът ми простира дългите си крака пред себе си.

— Такова е. Не че ми се струваше така, докато растях. Децата не оценяват красивите околности или сплотената общност, не мислиш ли? Постоянно карах родителите ми да се преместим в Суонзи — бях убеден, че той ще промени живота ми и изведнъж наистина ще стана много известен, ще имам прекрасен социален живот и купища приятелки. — Патрик се ухилва. — Те не одобряваха идеята за преместване и аз отидох да уча в местното средно училище.

— Винаги ли си искал да станеш ветеринар?

— Откакто проходих. Постоянно нареждах плюшените си играчки в коридора и карах майка ми да ми ги води една по една в кухнята, за да мога да ги оперирам. — Когато говори, цялото му лице оживява, ъгълчетата на очите му се набръчкват стотна от секундата преди да се усмихне. — Изкарах отличните оценки, от които се нуждаех, за да вляза в Лийдския университет и да следвам ветеринарство, където най-накрая намерих социалния живот, за който копнеех толкова дълго.

— А купищата приятелки? — питам аз.

Патрик се засмива.

— Една-две. Но след всичкото време, в което отчаяно се опитвах да избягам от Уелс, той започна да ми липсва ужасно. След завършването си намерих работа близо до Лийдс, но когато се откри възможност в клиниката в Порт Елис, веднага се възползвах от шанса. Мама и татко остаряваха и щях да съм наоколо, за да им помагам.

— Родителите ти живеят в Порт Елис? Винаги съм се чудила на хората, които имат близки взаимоотношения с майка си и баща си. Не завиждам, просто не мога да си го представя. Вероятно ако баща ми беше останал, нещата щяха да стоят по различен начин.

— Мама е родена тук. Татко се е преместил със семейството си още като тийнейджър и с майка ми са се оженили, когато двамата са били на деветнадесет.

— Баща ти също ли е бил ветеринар? — Задавам прекалено много въпроси, но се опасявам, че ако спра, аз ще съм тази, от която се изискват отговори. Патрик като че ли няма нищо против, запознава ме със семейната история, която кара лицето му да се изкриви в носталгична усмивка.

— Инженер. Вече е пенсионер, но през целия си живот работи за една газова компания в Суонзи. Заради него съм доброволец на спасителната лодка. Татко го правеше години наред. Хукваше по средата на неделния обяд и мама ни караше да казваме молитва всички да се приберат благополучно на сушата. Тогава го мислех за истински супергерой. — Патрик отпива от бирата си. — Това беше едно време, когато старата спасителна станция в Пенфейш функционираше — преди да построят новата в Порт Елис.

— Често ли те викат?

— Зависи. Повече през лятото, когато караванните паркове са пълни. Няма значение колко много знаци, които предупреждават хората, че скалите са опасни или че не трябва да се плува при силни приливи, са поставени — не им обръщат внимание. — Събеседникът ми изведнъж става много сериозен. — Трябва да внимаваш, когато се къпеш на плажа — подводните течения са безмилостни.

— Не съм добра плувкиня — признавам си аз. — Все още не съм навлизала по-дълбоко от коленете ми.

— Недей — отвръща Патрик.

Забелязвам настоятелност в погледа му, която ме плаши, и се местя неудобно в стола си.

Мъжът сваля поглед и отпива дълга глътка от халбата си. — Приливът — обяснява той — е уловил доста хора.

Кимам и обещавам да не плувам.

— Звучи странно, но най-безопасното плуване е навътре. — Очите на Патрик просветват. — През лятото е чудесно да си наемеш лодка, да влезеш навътре и да се гмурнеш в дълбоките води. Ще те заведа някой път, ако желаеш.

Предложението е напълно нормално, но аз потрепервам. Мисълта да съм сама с този мъж — с когото и да е — в средата на океана е изключително плашеща.

— Водата не е толкова студена, колкото си мислиш — обяснява Патрик, който не е разчел правилно причината за неудобството ми. Той спира да говори и настъпва неловка тишина.

Навеждам се и галя Бо, който е заспал под масата, и се опитвам да измисля нещо, което да кажа.

— Родителите ти още ли живеят тук? — Най-накрая съумявам да го сторя. Винаги ли съм била толкова тъпа? Опитвам се да си спомня времената в университета, когато бях сърцето и душата на компанията; приятелите ми избухваха в смях, когато кажех нещо. Сега ми е трудно да водя дори нормален разговор.

— Преместиха се в Испания преди две години, щастливците му с щастливци. Мама има артрит и топлото време помага на ставите й — поне това й е извинението. Ами твоите? Още ли са наоколо?

— Не точно.

Патрик изглежда любопитен и аз осъзнавам, че просто трябваше да отвърна с не. Поемам си дълбоко въздух.

— Никога не съм се разбирала с майка си — разказвам му аз. — Тя изгони баща ми, когато бях на петнадесет и оттогава не съм го виждала — така и не й простих за това.

— Вероятно си е имала причини да го стори. — Думите му изискват отговор, но аз предпочитам да се държа отбранително.

— Баща ми беше невероятен човек — казвам аз. — Тя не го заслужаваше.

— Затова не си виждала и майка си, така ли?

— Виждах я години наред, но взаимоотношенията ни прекъснаха, когато… — Спирам се. — Скарахме се. Преди две години сестра ми ми писа, че е починала. — Виждам съчувствие в погледа на Патрик, но не му обръщам внимание. Каква каша забърках само. Не се вписвам в нормалния калъп, с който събеседникът ми е свикнал: вероятно вече съжалява, че ме е поканил на питие. Тази вечер става все по-неловка и за двама ни. Общите приказки бяха свършили и аз нямам представа какво друго да кажа. Страхувам се от въпросите, които вероятно се разхождат в ума на Патрик: защо съм дошла в Пенфейш, защо съм напуснала Бристол, защо съм съвсем сама. Ще ме попита от учтивост, без да осъзнава, че всъщност не желае да научава истината, без да осъзнава, че не мога да му я кажа.

— Трябва да се прибирам — казвам аз.

— Сега? — Сигурно се чувства облекчен, макар че не го показва. — Все още е рано — можем да пийнем по още едно или да хапнем нещо.

— Не, наистина, по-добре да вървя. Благодаря ти за питието. — Изправям се, преди Патрик да е изпитал нуждата да ми предложи да се видим отново, но в същото време той избутва стола си назад.

— Ще те изпратя до вас.

Чувам предупредителни аларми в главата си. Защо иска да дойде с мен? В пъба е топло и приятелите му са тук; половината му халба с бира е недокосната. Главата ми тупти. Мисля си колко изолирана е вилата ми, как никой няма да чуе, ако мъжът откаже да си тръгне. Патрик може да изглежда мил и честен сега, но зная колко бързо нещата могат да се променят.

— Не. Благодаря ти.

Минавам като хала през групата от местни, без да ми пука какво мислят за мен. Съумявам да не побягна, преди да напусна заведението и да завия зад ъгъла, но след това хуквам по пътя за караванния парк и по крайбрежната пътека, която ще ме отведе у дома. Бо бяга по петите ми, изненадан от внезапната промяна на темпото. Студеният въздух наранява дробовете ми, но не спирам, докато не стигам до вилата, където за пореден път се боря с ключалката. В крайна сметка успявам да вляза, слагам резето и се облягам на вратата.

Сърцето ми бие като лудо и ми е изключително трудно да си поема дъх. Вече не съм сигурна дали се страхувам от Патрик; мъжът се е смесил с паниката, която изпитвам ежедневно. Не се доверявам на инстинктите си вече — заблуждаваха ме толкова много пъти досега — затова най-безопасното, което мога да сторя, е да стоя настрана.