Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Let You Go, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Коста Сивов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клеър Макинтош
Заглавие: Оставих те да си отидеш
Преводач: Коста Сивов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Димитър Николов
Редактор: Русанка Одринска
Художник: Живко Петров
Коректор: Русанка Одринска
ISBN: 978-954-28-2077-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7556
История
- —Добавяне
11
Рей се изхлузи внимателно от леглото, не искаше да събужда Магс. Беше й обещал уикенд без работа, но ако станеше сега, можеше да преглежда имейлите си около час, преди тя да се събуди, и да набере преднина по случая „Пробив“. Щяха да издадат две едновременни заповеди за претърсване и ако източниците им не грешаха, щяха да открият огромни количества кокаин и на двете места, както и документация, която да покаже потока на парите в предполагаемо законния им бизнес.
Рей обу панталоните си и тръгна да търси кафе. Докато кипваше вода, чу стъпки в кухнята зад себе си и се обърна.
— Тате! — Люси обви ръце около кръста му. — Не знаех, че си буден!
— Откога си станала? — попита той, отлепи ръцете й от себе си и се наведе да я целуне. — Съжалявам, че не успях да те видя, преди да си легнеш снощи. Как беше в училище?
— Добре, предполагам. Как беше на работа?
— Добре, предполагам.
Двамата се ухилиха един на друг.
— Може ли да гледам телевизия? — Люси задържа дъха си и го изгледа с умолителен поглед. Магс имаше строги правила относно гледането на телевизия рано сутрин, но все пак беше уикенд, а и щеше да остави Рей на спокойствие, за да поработи.
— Ох, върви.
Момиченцето се стрелна към дневната, преди баща й да е променил решението си, и след малко се чуха гръмките звуци от някакво анимационно филмче. Рей седна на кухненската маса и включи блекберито си.
До осем часа беше прегледал повечето си имейли и си правеше втора чаша кафе, когато Люси дойде в кухнята да се оплаче, че е освирепяла от глад и да пита къде е закуската.
— Том още ли спи? — попита Рей.
— Да. Мързеланчо.
— Не съм мързелив! — разнесе се възмутен глас от стълбището горе.
— Такъв си! — изкрещя Люси.
Чуха се стъпки и Том заслиза по стълбите надолу, лицето му беше сънено, а косата му разрошена. Челото му беше цялото в петна.
— Не съм! — изкрещя в отговор той и блъсна сестра си.
— Ох! — изпищя Люси и в очите й веднага се появиха сълзи. Долната й устна затрепери.
— Не беше силно!
— Напротив, беше!
Рей изръмжа и се зачуди дали всички братя и сестри се биеха като тези двамата. Точно когато щеше да ги разделя насила, Магс дойде долу при тях.
— Да спиш до осем часа съвсем не е мързелуване, Люси — каза меко тя. — Том, не удряй сестра си. — Жената взе кафето на Рей. — Това за мен ли е?
— Да. — Съпругът й постави отново вода на котлона. Погледна към децата, които стояха на масата и планираха какво ще правят по време на лятната ваканция, кавгата им беше забравена — поне в момента. Магс винаги успяваше да ги усмири по начин, който той така и не беше овладял.
— Как го правиш? — попита я Рей.
— Нарича се да бъдеш родител — отвърна тя. — Трябва да пробваш някой път.
Съпругът й не се хвана на въдицата. Напоследък единственото, което правеха, беше да се критикуват, а той не беше в настроение за поредния дебат относно работата на пълен работен ден и родителстването на пълен работен ден.
Магс се движеше грациозно из кухнята, поставяше храна на масата, майсторски препичаше филийки, наливаше сок и пиеше кафе.
— Кога се прибра снощи? Не съм те усетила. — Тя сложи престилка върху пижамата си и започна да бърка яйца. Престилката й беше подарена преди няколко години от Рей за Коледа. Съпругът й я беше купил като шега — като онези ужасни съпрузи, които купуваха на жените си тенджери и дъски за гладене — но Магс не я сваляше оттогава. Върху нея имаше картинка на домакиня от петдесетте години на миналия век и мотото: „Обичам да готвя с вино… понякога дори слагам мъничко в храната.“ Рей помнеше как се прибираше от работа и обвиваше ръце около съпругата си, която стоеше пред фурната, усещаше как престилката се намачква под пръстите му. Не беше правил това от известно време.
— Мисля, че беше около един — отговори на въпроса инспекторът. На една от бензиностанциите в покрайнините на Бристол имаше въоръжен грабеж. Само за няколко часа бяха успели да заловят всичките четирима мъже, замесени в инцидента, и Рей беше останал в службата повече като жест на солидарност с екипа си, отколкото от необходимост.
Кафето му беше прекалено горещо, но въпреки това отпи от него и си изгори езика. Блекберито извибрира и той погледна към дисплея му. Дребния му беше изпратил имейл, за да го уведоми, че четиримата престъпници са били изправени пред съботния съд, където магистратите са ги осъдили. Започна да пише бърз имейл на суперинтенданта.
— Рей! — скастри го Магс. — Без работа! Обеща.
— Съжалявам, просто наваксвам с имейлите от снощи.
— Само два дни са, Рей, ще трябва да се оправят и без теб. — Жената сложи тигана с яйца на масата и седна.
— Внимателно — предупреди дъщеря си, — горещо е. — Погледна съпруга си. — Искаш ли закуска?
— Не, благодаря, ще хапна нещо по-късно. Ще отида да си взема душ. — Облегна се на рамката на вратата за момент и се загледа как семейството му закусва.
— В понеделник трябва да оставим вратата отключена за мияча на прозорци — каза Магс, — така че може ли да ми напомниш утре вечер, когато изхвърляш кофите с боклук? А, ходих до съседите да видя дърветата. Обещаха да ги отсекат през следващите две седмици, макар че докато не го видя с очите си, не вярвам.
Рей се чудеше дали „Поуст“ ще публикуват статия за снощната работа. Все пак бяха достатъчно бързи да отразяват случаите, които полицията не успяваше да разреши.
— Звучи чудесно — отвърна той.
Магс остави вилицата си и го погледна.
— Какво? — учуди се съпругът й. Качи се горе, за да се изкъпе, като преди това написа кратко съобщение на пресаташето. Щеше да е срамота да не се отрази подобен успех като снощния.
* * *
— Благодаря ти за днес — каза Магс. Двамата стояха на дивана, но никой от тях не смяташе да включва телевизора.
— За какво?
— Че остави работата си поне за ден. — Магс отпусна глава назад и затвори очи. Кожата в краищата на очите й се отпусна и изведнъж сякаш стана по-млада: Рей осъзна колко често беше намръщена и се зачуди дали и той беше същият.
Съпругата му имаше усмивка, която майката на Рей наричаше щедра.
— Това означава, че имам голяма уста — засмя се Магс първия път, когато чу това определение.
Инспекторът се усмихна при спомена. Може би съпругата му се усмихваше по-малко в последно време, но все пак си беше същата Магс, която беше и тогава. Тя често се оплакваше от килцата, които беше натрупала, откакто се родиха децата, но Рей я харесваше точно такава — коремът й беше закръглен и мек, а гърдите — увиснали и големи. Комплиментите му винаги уцелваха глухото ухо на съпругата му и той се беше отказал да й ги прави.
— Беше чудесно — съгласи се Рей. — Трябва да го правим по-често.
Прекараха деня у дома, почиваха си и играха крикет в градината, докато слънцето не залезе. Рей беше извадил комплекта за суингбол[1] от гаража и двете деца играха с него целия следобед, макар Том да беше заявил на висок глас, че играта е много тъпа.
— Хубаво беше да видя Том да се смее — каза Магс.
— Не го прави често напоследък, нали?
— Тревожа се за него.
— Искаш ли да говорим с училището отново?
— Не мисля, че има някакъв смисъл — отвърна съпругата му. — Почти краят на учебната година е. Надявам се смяната на учителите да му се отрази добре, а и вече няма да е от най-малките — може би това ще го направи по-уверен.
Рей се опитваше да прояви разбиране към сина си, който се носеше по течението на втория срок в училище със същата липса на ентусиазъм, която беше обезпокоила учителката му от самото начало на годината.
— Така ми се иска да споделя с нас — каза Магс.
— Той се кълне, че всичко е наред — отвърна Рей. — Просто е типичният юноша, това е всичко, но ще трябва да се промени, защото ако запази същото отношение към училището и последната година, ще има неприятности.
— Вие двамата като че ли се разбирахте добре днес — констатира Магс.
Така беше, целия ден не се бяха скарали. Рей прехапваше езика си на коментарите на Том, а Том беше намалил въртенето на очите. Денят беше хубав.
— А и не беше толкова лошо да си изключиш блекберито, нали? — попита Магс. — Не получи сърцебиене? Не те обля студена пот? Не изпадна в делириум?
— Ха-ха. Не, не беше толкова зле. — В интерес на истината не го беше изключил и през целия ден телефонът му вибрираше в джоба. По едно време се оттегли в тоалетната, за да прегледа имейлите си и да се увери, че не е пропуснал нещо важно. Беше отговорил на един от началничката относно операция „Пробив“ и се зае с този от Кейт за злополуката с детето, който нямаше търпение да прочете внимателно. Магс не разбираше, че ако зарежеше блекберито за цял уикенд, след това щеше да има изключително много работа в понеделник, както и през останалата част от седмицата, за да навакса, и нямаше да има възможност да се заеме с всичко, което изникнеше впоследствие.
Рей стана от дивана.
— Ще отида в кабинета си да поработя около час.
— Какво? Нали каза, че няма да работиш!
Съпругът й се смути.
— Децата вече си легнаха.
— Да, но аз… — Магс млъкна и лекичко поклати глава, все едно имаше нещо в ухото.
— Какво?
— Нищо. Всичко е наред. Прави каквото искаш.
— Ще съм готов до час, обещавам.
* * *
Близо два часа по-късно Магс отвори вратата на кабинета.
— Помислих си, че може да се зарадваш на чаша чай.
— Благодаря ти. — Рей се протегна и изръмжа, когато гърбът му изпука.
Съпругата му сложи чашата на бюрото и надникна над рамото му към дебелата купчина с документи, които четеше.
— Това ли е извънкласната дейност? — Жената прегледа най-горния лист. — Джейкъб Джордан? Това не е ли детето, което беше прегазено миналата година?
— Точно то е.
Магс изглеждаше объркана.
— Мислех си, че случаят е затворен.
— Така е.
Жената седна на едната облегалка на фотьойла, който държаха в кабинета, защото не се връзваше с килима в дневната. Не пасваше добре и в кабинета на Рей, но беше най-удобното кресло, в което някога беше сядал, и той отказваше да се раздели с него.
— Защо Службата за криминални разследвания продължава да работи по него?
Рей въздъхна.
— Не работи — отвърна той. — Случаят е затворен, но така и не архивирах материалите по него. Просто преглеждаме фактите отново, за да видим дали не сме пропуснали нещо.
— Ние?
Рей млъкна за миг.
— Екипът. — Не знаеше защо не спомена Кейт, но щеше да прозвучи странно, ако започнеше да се обяснява точно сега. По-добре беше да я държи настрана, в случай че началничката някога разбереше какво се случва. Нямаше нужда Кейт да си навлича неприятности още в началото на обещаващата си кариера.
— О, Рей — гласът на Магс беше нежен, — нямаш ли си достатъчно работа с настоящите случаи, че преглеждаш и студените досиета?
— Това е все още топло — отвърна съпругът й. — А и все си мисля, че прекалено рано се отказахме. Ако му дадем още един шанс, може да намерим нещо.
Последва кратко мълчание, преди Магс да продължи:
— Не можеш да сравняваш всички с Анабел.
Рей стисна по-силно дръжката на чашата си.
— Недей.
— Не можеш да се измъчваш по този начин всеки път, в който не разрешите някой случай. — Магс се наведе напред и стисна коляното му. — Ще се побъркаш.
Рей отпи от чая. Анабел Сноудън беше първият случай, който пое на длъжността инспектор. Момичето беше изчезнало след училище и майка й и баща й бяха обезумели от ужас. Две седмици по-късно Рей беше арестувал баща й за убийството, след като тялото на Анабел беше открито в шкафа под леглото в апартамента му; била държана жива там повече от седмица.
— Знаех си, че има нещо странно около Тери Сноудън — каза Рей и най-накрая погледна към Магс. — Трябваше да се боря по-упорито за задържането му веднага, след като момичето беше изчезнало.
— Нямаше доказателства — припомни му съпругата му. — Хубаво е един полицай да има инстинкти, но не можеш да водиш случай, като се уповаваш само на предчувствия. — Съвсем внимателно Магс затвори досието на Джейкъб. — Различен случай — каза тя. — Различни хора.
— Но пак става въпрос за дете — отвърна Рей.
Магс взе ръцете му в своите.
— Вече е мъртво, скъпи. Можеш да работиш денонощно, но няма да промениш това. Забрави го.
Рей не отговори. Обърна се към бюрото си и отвори досието отново, като едва забеляза кога Магс напусна кабинета му и си легна. Когато влезе в пощата си, намери нов имейл от Кейт, изпратен преди няколко минути. Написа набързо:
Още ли си будна?
Отговорът пристигна след няколко секунди.
Проверявам дали майката на Джейкъб има профил във Фейсбук. Търся и нещо в Ибей. Ти?
Преглеждам докладите за изгорелите превозни средства. Ще съм тук известно време.
Чудесно, можеш да ме държиш будна.
Рей си представи Кейт свита на дивана, от едната страна — лаптопът й, а от другата — нещо за ядене.
Хапваш сладолед, нали? — написа инспекторът.
Откъде знаеш?!
Рей се ухили. Извлачи прозореца с пощата си до ъгъла на екрана, където можеше да го държи под око и започна да чете получените по факса болнични доклади.
Не обеща ли на Магс, че няма да работиш през уикенда?
Аз не работя през уикенда! Просто върша малко работа, след като децата заспаха. Някой трябва да ти прави компания…
За мен е чест. Какъв по-хубав начин да си изкара съботната вечер човек?
Рей се засмя.
Нещо интересно във Фейсбук? — написа той.
Няколко, всъщност, но нямат профилни снимки. Задръж, телефонът ми звъни. Връщам се след малко.
Рей неохотно затвори пощата си и се върна към купчината с болничните доклади. Бяха минали месеци, откакто Джейкъб беше блъснат и убит, и един изнервящ глас в главата на инспектора му казваше, че цялата тази допълнителна работа няма да доведе до нищо. Парченцето от фара за мъгла на волвото се оказа, че принадлежи на някаква домакиня, която се плъзнала върху леда и ударила едно от дърветата край пътя. Бяха прекарали всички тези работни часове за нищо, а на всичкото отгоре продължаваха да го правят. Рей си играеше с огъня, като тръгваше срещу волята на началничката, а и оставяше Кейт да върши същото. За съжаление вече беше затънал прекалено надълбоко — не можеше да спре, дори и да искаше да го стори.