Джак Кетчъм
Съседката (8)

VIII

Две вечери след карнавала няколко от нас спахме заедно на открито.

По-големите от квартала — Лу Морино, Глен Нот и Хари Грей — от години имаха навика да лагеруват навън през топлите летни нощи при старата водна кула в горите зад бейзболното игрище на Малката лига с няколко стека бира и цигари, откраднати от магазина на Мърфи.

Всички ние засега бяхме твърде малки за такива неща, още повече че водната кула се намираше чак от другата страна на града. Но това не ни бе попречило да им завиждаме звучно и често, докато най-накрая родителите ни разрешиха и на нас да спим на открито, стига да е под надзор, което означаваше да е в нечий заден двор. Затова така и направихме.

Имах палатка, а Тони Морино разполагаше с тази на брат си Лу, когато той не я използваше, така че въпросът беше в моя заден двор или в техния.

На мен лично по ми допадаше моят двор. И при Тони бе добре, но за да създадеш илюзията, че си сам насред гората, беше хубаво да се отдалечиш максимално от къщата, а дворът на Тони не бе толкова подходящ за това. Спускаше се надолу по хълм със съвсем малко храсталаци и на поле зад тях. Храстите и полето бяха скучни и цяла нощ трябваше да лежиш под наклон. Докато моят двор стигаше право до гъстите, дълбоки гори, зловещи и тъмни през нощта, изпълнени със сенки на брястове, брези и кленове и диви със звуци на щурци и крякане на жаби от потока. Земята беше равна и бе много по-удобно.

Не че спяхме толкова.

Поне не онази нощ.

От залез бяхме легнали и си разказвахме гадории и млъкни-шеги от сорта на:

— Мамо, мамо! Били току-що повърна в тенджерата на котлона!

— Млъкни и си изяж супата.

Шестимата се смеехме, натъпкани в палатка за четирима — аз, Дони, Уили, Тони Морино, Кени Робъртсън и Еди.

Джафльо бе наказан за това, че пак си е играл с пластмасовите си войници и пещта за горене на смет в двора, иначе щеше да е хленчил достатъчно силно и достатъчно продължително, за да го вземем с нас. Но той имаше следния навик. Окачваше рицарите и войниците си на мрежата на пещта и гледаше как ръцете и краката им бавно изгаряха заедно с боклука, представяйки си Бог знае какво, докато горящата пластмаса капеше, войниците се огъваха, черният дим се издигаше.

Рут мразеше това. Играчките бяха скъпи и цапаха цялата пещ.

Нямаше бира, но си носехме манерки и термоси, пълни с лимонада, та всичко беше наред. Еди имаше половин пакет от цигарите без филтър „Куул“ на баща си и от време на време дърпахме ципа на палатката и си подавахме по една. Махахме с ръка, за да разсеем дима. След това отваряхме ципа отново, просто в случай че майка ми излезете да ни провери, макар тя никога да не го правеше.

Дони се претърколи до мен и чух как под него се смачка опаковка от десертче.

Онази вечер, когато камионът дойде, всички излязохме на улицата, за да се запасим.

Сега, който и да помръднеше, нещо изшумоляваше.

Дони започна да разказва:

— Имало значи едно лапе в даскалото. Просто малко дете, което си седи на чина, и милата стара учителка го поглежда и забелязва, че изглежда много тъжно и го пита какъв е проблемът. И то ревва: „Аааа! Не получих закуска!“. „Горкото детенце — казва тя. — Е, не се притеснявай, нищо страшно не е станало — продължава. — Почти обяд е. Скоро ще получиш нещо за ядене, нали така? Да се върнем към урока по география. Къде е италианската граница?“ „В леглото, чука майка ми — отвръща лапето. — Затова не получих никаква шибана закуска^[1]!“

Засмяхме се.

— Това съм го чувал — заяви Еди. — Или може да съм го чел в „Плейбой“.

— Да, бе! — обади се Уили. Той беше от другата страна на палатката, срещу мен. Можех да подуша гела му за коса и, от време на време, за мое неудоволствие, лошия му дъх. — Да, прочел си го в „Плейбой“. А аз съм чукал Дебра Пейджит^[2]. Аха.

Еди сви рамене. Беше опасно да му се противоречи, но Дони лежеше между тях, а Дони тежеше десетина кила повече от него.

— Моят старец го купува — каза Еди. — Купува го всеки месец. Така че му го свивам от чекмеджето, чета вицовете, разглеждам мадамите и го прибирам обратно. Той изобщо не разбира. Никакъв проблем.

— Моли се така и да си остане — подхвърли Тони.

Еди погледна към него. Тони живееше срещу тях и на всички ни бе известно, че Тони знае, че бащата на Еди го бие.

— Без майтап — отвърна Еди; в гласа му се долавяше предупредителна нотка.

Почти се усети как Тони се отдръпна. Той беше просто кльощаво италианче, но бе постигнал някакво положение сред нас, защото вече имаше тъмни мъхести наченки на мустак.

— Всичките ли си ги виждал? — попита Кени Робъртсън. — Еха! Разбрах, че имало един с Джейн Мансфийлд^[3].

— Не всичките — призна Еди.

Той запали цигара и аз отново затворих ципа.

— Но този съм го виждал — добави.

— Честно!

— Със сигурност.

Еди си дръпна от цигарата, като се правеше на много печен. Уили се поизправи до мен и усетих как голямото му отпуснато шкембе леко ме подпря в гърба. Той искаше цигарата, но Еди още не я подаваше към нас.

— Най-големите цици, които някога съм виждал — отбеляза.

— По-големи от тези на Джули Лондон? По-големи от на Джун Уилкинсън?

— По дяволите! По-големи от тези на Уили!

И Еди, Дони и Тони избухнаха в смях, въпреки че всъщност това не би трябвало да е толкова смешно за Дони, тъй като и при него се оформяха същите. Малки торбички с мазнина там, където трябваше да има мускули. Предполагам, че Кени Робъртсън беше твърде уплашен, за да се смее. И тъй като Уили бе точно до мен, аз също си мълчах.

— Ха. Ха. Ха — каза Уили. — Толкова смешно, та чак забравих да се засмея, мамка му.

— Много оригинално — обади се Еди. — Ти какво, да не си в трети клас?

— Духай — изсумтя Уили.

— Първо трябва да разкарам майка ти оттам, тъпак.

— Ей — провикна се Кени. — Разкажи ни за Джейн Мансфийлд. Виждат ли се зърната й?

— Виждат се, я. Тя има онова страхотно тяло и онези мънички сочни щръкнали зърна, и онези страхотни големи гърди и онзи страхотен задник. Но краката й са кльощави.

— Заеби ги краката й! — махна с ръка Дони.

— Ти ги еби тях — каза Еди. — Аз ще еба останалото от нея.

— А така! — възкликна Кени. — Боже. Зърна и всичко! Невероятно.

Еди му подаде цигарата. Той си дръпна бързо и я предаде нататък на Дони.

— Работата е — продължи Кени, — че тя е кинозвезда. Чудно защо се занимава с такива неща.

— Какви неща? — попита Дони.

— Да си показва циците по този начин в списание.

Ние се замислихме над това.

— Ами тя не е кинозвезда всъщност — заяви Дони. — Имам предвид, Натали Уд е кинозвезда. Джейн Мансфийлд е само донякъде в някои филми.

— Звездичка — подхвърли Кени.

— Нее — възрази Дони. — Прекалено дърта е да бъде звездичка. Долорес Харт е звездичка. Нали я видя в „Обичам те“^[4]? Обожавам онази сцена на гробището, човече.

— И аз.

— Онази сцена е с Лизабет Скот — каза Уили. — И какво?

— На мен ми харесва сцената в магазина — заяви Кени. — Където той пее и смазва оня от бой.

— Супер — ухили се Еди.

— Наистина супер — кимна Уили.

— Наистина.

— Във всеки случай трябва да ви е ясно, че „Плейбой“ не е просто списание — обади се Дони. — Това е „Плейбой“, нали се сещате. Искам да кажа, в него е Мерилин Монро. Това е най-великото списание на света.

— Мислиш ли? По-добро от „Мед“^[5]? — Кени звучеше скептично.

— Да, по дяволите. Искам да кажа, „Мед“ е готино, ама е само за деца, нали се сещаш?

— Ами от „Известни чудовища“? — попита Тони.

Тук се затруднихме. „Известни чудовища“ току-що се бе появило и всички бяхме луди по него.

— Със сигурност — отсече Дони. Дръпна си от цигарата и се усмихна. Усмивката му беше всезнаеща. — „Известни чудовища от филмите“ показва ли цици?

Всички се засмяхме. Логиката бе неоспорима.

Той подаде цигарата на Еди, който си дръпна за последно, загаси я в тревата и хвърли фаса в гората.

Настъпи една от онези тишини, в които никой нямаше какво да каже, всеки се беше отнесъл в собствените си мисли.

Тогава Кени погледна Дони.

— Всъщност виждал ли си някога?

— Какво да съм виждал?

— Цица.

— Истинска цица?

— Аха.

— Сестрата на Еди — засмя се Дони.

Това отново ни разсмя, защото всички я бяхме виждали.

— Имам предвид, на жена.

— Мне.

— Някой? — Кени се огледа.

— Майка ми — каза Тони. Виждаше се, че се срамува. — Веднъж влязох при нея в банята и тя точно си слагаше сутиена. За минутка я видях.

— Минута? — Кени се бе запалил.

— Не. Секунда.

— Боже. И как беше?

— Какво значи това „как беше“? Става дума за майка ми, за бога! Богородице! Малък перверзник.

— Не се обиждай де.

— Да. Добре. Няма.

Но сега всички мислехме за госпожа Морино. Тя бе сицилианка с широк ханш, къси крака и бая по-голям мустак от този на Тони, но гърдите й бяха доста големи. Беше едновременно трудно, интересно и малко отблъскващо да си я представиш така.

— Обзалагам се, че на Мег са готини — подхвърли Уили.

Изказването увисна във въздуха за момент. Не вярвах обаче, който и да е от нас още да мисли за госпожа Морино.

Дони погледна брат си.

— На Мег?

— Да.

Направо се виждаше как идеята назрява. Но Уили се държеше сякаш Дони не бе разбрал. Опитваше се да спечели точки.

— Братовчедка ни, тъпако. Мег.

Дони просто го погледна. След това попита:

— Ей, колко е часът?

Кени имаше часовник.

— Единайсет без петнайсет.

— Супер!

И внезапно Дони изпълзя от палатката и се изправи. Надникна вътре ухилен.

— Хайде! Имам идея!

От моята къща до неговата трябваше само да се пресече двора, да се мине през живия плет и човек се озоваваше точно зад гаража им. Лампите бяха светнати в банята на Чандлърови, в кухнята и в спалнята на Мег и Сюзън. Вече бяхме разбрали какво имаше наум. Не бях сигурен, че ми харесва, но не бях сигурен и че не ми харесва.

Очевидно беше вълнуващо. Не биваше да напускаме палатката. Ако ни хванеха, това щеше да е краят на спането навън и на доста други неща.

От друга страна, ако не ни хванеха, бе по-хубаво от лагеруване при водната кула. По-хубаво от бира.

След като веднъж си влязъл в настроение за такова нещо, беше трудно да се удържиш да не се кискаш.

— Няма стълба — прошепна Еди. — Как ще го направим?

Дони се огледа.

— Брезата — каза той.

Прав беше. От лявата страна на двора, на около пет метра от къщата, имаше висока бяла бреза, силно наклонена от зимните бури. Тя бе провиснала над проскубаната трева почти до средата на двора.

— Не можем всички да се качим — прецени Тони. — Ще се счупи.

— Тогава ще се редуваме. По двама наведнъж. По десет минути и най-добрият печели.

— Добре. Кой е първи?

— По дяволите, това си е нашето дърво — ухили се Дони. — Ние с Уили сме първи.

Малко ме хвана яд на него за това. Предполагаше се, че сме най-добри приятели. Но после реших, голяма работа, Уили му е брат.

Той изтича през моравата и Уили го последва.

Дървото се разделяше на два здрави клона. Можеха да легнат един до друг. Имаха добър изглед право към спалнята и задоволителен към банята.

Уили обаче продължаваше да се намества, опитвайки се да намери удобна позиция. Лесно се виждаше в колко лоша форма е. Беше му трудно да се справи дори със собственото си тегло. Докато Дони въпреки размера си изглеждаше, сякаш е роден на дърво.

Гледахме ги как гледат. Наблюдавахме и къщата, кухненския прозорец, оглеждахме се за Рут, като се надявахме да не я видим.

— Аз и Тони сме следващите — заяви Еди. — Колко е часът?

Кени се взря в часовника си.

— Още пет минути.

— По дяволите — изруга Еди.

Извади пакета с цигари и запали една.

— Хей — прошепна Кени, — може да ни видят!

— Ти може, да си глупав — изсумтя Еди. — Скриваш я в шепата си, ето така. Никой нищо не вижда.

Опитвах се да разгадая лицата на Дони и Уили, като се чудех дали нещо става вътре. Почти не се виждаше, но се съмнявах. Те просто лежаха там като две големи и тъмни туморни образувания.

Чудех се и дали дървото някога ще се възстанови.

Не бях обърнал внимание на жабите и щурците, но сега ги чувах, монотонно бръмчене в тишината. Единствените звуци идваха от тях, от Еди, който си дърпаше от цигарата и издишаше, и от време на време се долавяше проскърцването на брезата. Имаше и светулки по двора, които се носеха наоколо и примигваха.

— Времето изтече — обяви Кени.

Еди хвърли цигарата, стъпка я и двамата с Тони изтичаха до дървото. След секунда те бяха горе, а Уили и Дони се намираха долу, обратно при нас.

Сега дървото беше по-изправено.

— Видяхте ли нещо? — попитах.

— Нищо — тросна се Уили.

Изненадващо бе колко ядосан звучеше. Сякаш вината беше на Мег, че не му е показала нищо. Сякаш го бе измамила. Но пък Уили винаги си е бил задник.

Погледнах Дони. Светлината беше слаба, но според мен той имаше същото съсредоточено изражение на лицето, както когато Рут говореше за танцуващите момичета и какво носят и какво не носят. Все едно се опитваше да разбере нещо и бе малко депресиран, защото не можеше да открие отговора.

Стояхме мълчаливо заедно и след малко Кени ме потупа по рамото.

— Времето изтече.

Изтичахме при дървото и аз плеснах глезена на Тони. Той се спусна долу.

Стояхме там и чакахме Еди. Погледнах Тони. Той сви рамене и поклати глава, взирайки се в земята. Нищо. След няколко минути Еди също се отказа и се смъкна при мен.

— Пълни глупости — каза той. — Майната му. Майната й.

И си тръгнаха.

Не схващах. Сега и Еди бе ядосан.

Реших да не се притеснявам от това.

Качихме се. Катеренето беше лесно.

Горе на върха усетих въодушевление. Чувствах се толкова добре, че исках да се засмея с глас. Нещо щеше да се случи. Знаех го. Жалко за Еди и Дони, и Уили. Щяхме да сме ние. Тя щеше да се покаже на прозореца всеки момент и щяхме да видим.

Изобщо не ме притесняваше, че вероятно предавах Мег, шпионирайки я. Почти не мислех за нея като за Мег. Сякаш не бе наистина тя тази, която искахме да видим. Беше нещо по-абстрактно. Истинско живо момиче, а не черно-бяла снимка в списание. Женско тяло.

Най-накрая щях да науча нещо.

Така бяха подредени по важност нещата.

Настанихме се.

Хвърлих поглед към Кени. Той се бе ухилил.

Зачудих се защо другите реагираха толкова нервно.

Беше забавно! Дори фактът, че си уплашен, бе забавен. Уплашен, че внезапно Рут може да се появи на верандата и да ни каже да си разкараме задниците оттам. Уплашен, че Мег може да погледне от прозореца на банята право в очите ти.

Чаках убедено.

Светлината в банята угасна, но това нямаше значение. Аз се бях загледал в спалнята. Там щях да я видя.

Право срещу мен. Гола. От плът и кръв, и дори щеше да е някоя, която реално познавам.

Отказвах дори да мигна.

Усещах изтръпване там долу, където се притисках към дървото.

Една песен не спираше да се върти в главата ми — „Иди в кухнята и раздрънкай тенджерите и тиганите… В душата си вярвам, че си дяволът в найлонови чорапи“^[6]. И така нататък.

Велико, мислех си. Аз лежа тук, на това дърво. Тя е вътре.

Чаках.

 

 

Светлината в спалнята угасна.

Внезапно къщата потъна в мрак.

 

 

Идеше ми да разбия нещо.

Идеше ми да направя къщата на парчета.

И сега знаех точно как се бяха чувствали останалите и точно защо изглеждаха бесни на нея, бесни на Мег — защото изглеждаше, че вината е нейна. Все едно тя ни беше качила тук и ни бе обещала толкова много неща и после не ни бе дала нищо. И макар да знаех, че е нелогично и глупаво от моя страна, точно така се чувствах и аз.

Кучка, помислих си.

А после наистина изпитах вина. Защото това беше лично.

Ставаше дума точно за Мег.

И тогава се почувствах депресиран.

Сякаш част от мен знаеше — не искаше да го повярва или дори да си го помисли, но през цялото време знаеше.

Никога нямаше да имам този късмет. Беше си пълна глупост от самото начало.

Точно както каза Еди.

И някак причината за всичко това беше смесена с Мег и с момичетата и жените като цяло, дори с Рут и майка ми.

Беше твърде голямо за мен, за да го разбера изцяло и мозъкът ми просто му позволи да се изплъзне.

Останаха ми само депресията и някаква тъпа болка.

— Хайде — подканих Кени.

Той се взираше в къщата, все още не вярвайки, сякаш очакваше лампите да светнат отново. Но и той знаеше. Погледна ме и разбрах, че знае.

Всички знаехме.

Завлякохме се безмълвно обратно до палатката.

Вътре беше Уили младши, най-накрая, който остави манерката и каза:

— Може би да я вкараме в Играта.

 

 

Помислихме по въпроса. След това нощта се изтърколи.