Джак Кетчъм
Съседката (46)

XLVI

Почукването на вратата дойде след не повече от половин час.

Чух ги как стават от леглата. Чух мъжествени гласове и тежки, непознати стъпки, които прекосиха дневната към трапезарията и после тръгнаха надолу по стълбите.

Свалиха резето, отвориха вратата и Дженингс беше там, заедно с баща ми и едно ченге на име Томпсън, което познавахме от ВЧВ. Дони, Уили, Джафльо и Рут стояха зад тях. Не правеха нито опит да избягат, нито дори да обяснят, просто гледаха как Дженингс отиде при Мег, повдигна клепача й и провери за липсващия й пулс.

Баща ми дойде и ме прегърна.

— Боже Господи — каза и поклати глава. — Слава богу, че те открихме. Слава богу.

Мисля, че за първи път го чувах да употребява израза, но също така смятам, че го мислеше.

Дженингс покри главата на Мег с одеялото, а полицай Томпсън отиде да успокои Сюзън, която не можеше да спре да плаче. Тя беше тиха, откакто Мег почина и сега тъгата и облекчението се изливаха от нея.

Рут и останалите наблюдаваха безстрастно.

Дженингс, когото Мег бе предупредила за Рут на четвърти юли, изглеждаше готов да убива.

С почервеняло лице, едва контролирайки гласа си, той продължаваше да изстрелва въпроси към нея — и си личеше, че не с това му се искаше да я обстрелва, а с пистолета, прикрепен на бедрото му, който упорито галеше. Как се случи това? Как се случи онова? Откога е тук долу? Кой направи онзи надпис?

Известно време Рут не отговаряше. Всичко, което правеше, бе да седи на мястото си и да почесва отворените рани на лицето си. След това заяви:

— Искам адвокат.

Дженингс се държеше все едно не я чуваше. Продължи с въпросите, но всичко, което тя казваше, беше:

— Искам да се обадя на адвокат.

Сякаш се подготвяше за Петата поправка^[1] и толкова.

Дженингс се ядосваше все повече и повече. Но това не помогна. Можех да му кажа, че няма да помогне.

Рут беше камъкът.

И, следвайки примера й, също и децата й.

— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете — намесих се. — Ние със Сюзън ще кажем.

— Видял ли си всичко това?

— Повечето — признах.

— Някои от тези рани са нанесени преди седмици. Видял ли си нещо от това?

— Част. Достатъчно.

— Видял си?

— Да.

Очите му се присвиха.

— Ти затворник ли си или пазач тука, хлапе? — изстреля.

Обърнах се към баща ми:

— Никога не съм я наранявал, татко. Никога. Честно.

— Но никога не си и помогнал — намеси се Дженингс.

Това бяха точно думите, които си бях повтарял сам цяла нощ.

Само че гласът на Дженингс ги стисна като в юмрук и ги захвърли към мен. За момент ми секнаха дъха.

Вярно, правилно, помислих си.

— Не съм — отвърнах. — Не съм, така е.

— Опита се — обади се Сюзън през сълзи.

— Така ли? — включи се и Томпсън.

Сюзън кимна.

Дженингс ме погледа още известно време, след което също кимна.

— Добре — отсече. — Ще поговорим по-късно. По-добре да съобщим, Фил. Всички да се качват горе.

Рут измърмори нещо.

— Какво? — попита Дженингс.

Тя говореше в пазвата си, мрънкаше.

— Не мога да ви чуя, госпожо.

Главата й се изправи рязко, очите й горяха.

— Казах, че беше мръсница! — ревна Рут. — Тя написа тези думи! Тя! ЧУКАМ СЕ. ЧУКАЙ МЕ. Да не мислите, че съм аз? Тя ги написа сама, върху себе си, защото се гордееше с това! Опитвах се да я науча, да я възпитам, да й покажа малко благоприличие. Написа го нарочно, за да ме ядоса, ЧУКАМ СЕ. ЧУКАЙ МЕ. И така и беше, изчука всички. Поне него, това е сигурно.

Тя посочи към мен. След това към Уили и Дони.

— И него, и него също. Всички ги изчука! Щеше да изчука и малкия Ралфи, ако не я бях спряла и не я бях вързала тук долу, където никой не трябваше да гледа краката й, задника й и путката й, путката й — защото, господине, тя беше точно това — боклук, жена, която не знае нищо друго, освен да се предложи на всеки, който я поиска, по всяко време. И й направих шибана услуга. Така че майната ти на теб и на твоето мнение. Скапано месо в униформа. Голям войник. Голямо лайно. Майната ти! Направих й шибана услуга…

— Госпожо — започна Дженингс, — мисля, че е по-добре да млъкнете.

Той се наведе по-близо и изглеждаше така, сякаш гледаше нещо, което бе настъпил на тротоара.

— Разбирате ли какво ви казвам, госпожо? Госпожо Чандлър? Моля ви, наистина се надявам, че разбирате. Тази помийна яма, която наричате уста — дръжте я затворена — той се обърна към Сюзън. — Можеш ли да вървиш, скъпа?

Тя подсмръкна.

— Ако някой ми помогне по стълбите.

— По-скоро ще я нося — каза Томпсън. — Няма да тежи много.

— Добре. Ти си пръв тогава.

Томпсън вдигна момичето и се запъти през вратата нагоре по стълбите. Уили и Дони го последваха, зазяпани в краката си, сякаш несигурни в пътя. Баща ми тръгна зад тях, все едно вече бе част от полицията и ги надзираваше, а аз вървях след него. Рут пък беше веднага след мен, съвсем по петите ми, сякаш изведнъж се беше разбързала да приключи с всичко това. Погледнах през рамо, видях Джафльо долепен зад нея, а полицай Дженингс ги следваше.

И тогава забелязах пръстена.

Блестеше на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца на задната врата.

Продължих да се изкачвам по стълбите, но за момент едва осъзнавах къде съм. Усетих топлина, която нахлу в тялото ми. Виждах Мег и чувах гласа й, който ме кара да обещая, че ще върна пръстена на майка й. Да помоля Рут за него, сякаш изобщо не принадлежеше на Мег, а Рут й го бе заела, сякаш Рут имаше някакво право на този пръстен, сякаш не беше просто една шибана крадла. Мисълта за всичко, през което Мег бе минала още преди да се срещнем — загубата на близките си, останала й беше само Сюзън — и след това да получи този заместител.

Тази пародия на майка. Това зло подобие на майка, което не просто й бе откраднало пръстена, а всичко — живота, бъдещето, тялото й — уж с цел да я отгледа. А всъщност това, което направи, бе не да я отгледа, а да я бута надолу, още надолу и надолу и й харесваше, обожаваше го, тържествуваше от това, стигайки, боже господи — толкова надолу, че накрая я докара до самата земя, където сега Мег щеше да лежи, неотгледана, изтрита, погубена.

Но пръстенът оставаше. И във внезапната си ярост аз осъзнах, че също мога да бутам.

Спрях и се обърнах. Вдигнах ръка към лицето на Рут, с широко отворени пръсти и видях как тъмните очи изумено и уплашено ме поглеждат за момент, преди да изчезнат под ръката ми.

Видях, че знаеше.

И че иска да живее.

Видях как се хвана за парапета.

Усетих как устата й се отваря.

За момент почувствах отпуснатата, студена плът на бузите й под пръстите си.

Знаех, че баща ми върви напред пред мен по стълбите. Почти ги беше изкачил.

Бутнах.

Никога друг път не съм се чувствал толкова добре или толкова силен.

Рут изпищя и Джафльо се протегна да я хване, както и полицай Дженингс, но Първото стъпало, в което тя се удари, беше това на полицая и докато тялото й се извиваше и въртеше, той едва я докосна. Кутии с боя полетяха надолу по бетона. Както и Рут, но малко по-бавно.

Разби си устата в стълбите. Инерцията я подмяташе наоколо като акробат, така че когато стигна до пода, се заби в него с лицето надолу — уста, нос и бузи експлодираха под цялото тегло на тялото й, което най-накрая се свлече като чувал с камъни.

Чух как вратът й се прекърши.

После остана да лежи там.

Внезапна смрад изпълни помещението. Почти се усмихнах. Беше се насрала като бебе и си помислих, че така е подобаващо, че всичко е наред.

След това изведнъж всички се оказаха долу моментално, Дони и Уили, баща ми и полицай Томпсън, без товара на Сюзън, и всички крещяха, обградили Рут, сякаш бе някаква археологична находка.

— Какво стана? Какво стана с майка ми! — крещеше Уили, а Джафльо плачеше.

Уили наистина бе обезумял, наведен над нея, вкопчил се в гърдите и корема й, опитвайки се с масаж да я върне обратно към живот.

— Какво стана, мамка му! — ревна и Дони.

Всички гледаха нагоре по стълбите към мен, сякаш искаха да ме разкъсат крайник по крайник, а баща ми застана в подножието за в случай че наистина опитат.

— Е, какво всъщност стана? — попита полицай Томпсън.

Дженингс ме погледна. Знаеше. Много добре знаеше какво се бе случило.

Само че точно тогава изобщо не ми пукаше. Чувствах се, все едно бях размазал оса. Някоя, която ме е ужилила. Нищо повече и нищо по-сериозно от това.

Пристъпих надолу по стълбите и застанах лице в лице с него.

Той ме погледа още известно време. След което повдигна рамене.

— Момчето се препъна — каза. — Без храна, липса на сън, приятелката му е умряла. Инцидент. Адски жалко. Случва се понякога.

Джафльо, Уили и Дони не се хванаха на тази въдица, но днес изглежда никой пет пари не даваше на какво се хващат и на какво — не.

Вонята от лайната на Рут беше ужасна.

— Ще донеса одеяло — заяви Томпсън.

Мина покрай мен.

— Този пръстен — казах и го посочих. — Този пръстен на пръста й беше на Мег. Бил е на майката на Мег. Сега трябва да принадлежи на Сюзън. Може ли да й го дам?

Дженингс ми хвърли измъчен поглед, в смисъл че стига толкова и да не си насилвам късмета.

Но и за това не ми пукаше.

— Пръстенът е на Сюзън.

Дженингс въздъхна.

— Вярно ли е, момчета? — попита. — Нещата ще тръгнат по-добре оттук нататък, ако не лъжете.

— Предполагам — смънка Дони.

Уили погледна брат си.

— Шибаняк — промърмори.

Дженингс повдигна ръката на Рут и погледна пръстена.

— Добре — внезапно гласът му омекна. — Иди и й го дай.

Свали го от пръста на Рут.

— Кажи й да не го губи.

— Ще й кажа.

Качих се по стълбите.

Изведнъж се почувствах много изморен.

Сюзън лежеше на дивана.

Отидох при нея и преди да успее да попита какво става, аз й показах пръстена. Видях я как го погледна, как осъзна какво е това и тогава погледът й накара коленете ми да омекнат, тя протегна бледите си слаби ръце към мен, прегърнах я и плакахме ли, плакахме.