Джак Кетчъм
Съседката (45)

XLV

Дългата, мразовита нощ се точеше бавно.

Нямаше повече посещения от горе.

Къщата бе тиха. Слабо долавяхме радиото, което работеше в стаята на момчетата, песента на Евърли — „Всичко, което трябва да направя, е да мечтая“ и „Твърдоглавата жена“ на Елвис. Всяка песен ни се присмиваше.

Досега майка ми сигурно беше откачила. Можех да си я представя как звъни във всяка къща в квартала, за да провери дали съм там, на палатка или просто съм останал да пренощувам при някого, без да й кажа. След което баща ми щеше да се обади в полицията. Продължавах да очаквам това официално звучащо почукване на вратата. Не разбирах защо още не са дошли.

Надеждата се превърна в безсилие, безсилието в гняв, гневът в тъпо смирение. След което цикълът започна отново. Нямаше нищо друго за правене, освен да чакам и да мия лицето и челото на Мег.

Тя имаше треска. Задната част на главата й лепнеше от засъхваща кръв.

Потъвахме в сън и се будехме отново.

Умът ми постоянно въртеше някоя мелодия или реклама. „Използвайте Аякс! Пенещият се препарат за почистване-да-да-да-да-да-да-дъм. Пратете мръсотията в канала-да-да-дада-да-да-дъм. През реката, през гората… реката и гората… реката и гората…“ Не можех да се хвана за нищо. Обаче не можех и да пусна нищо.

Понякога Сюзън започваше да плаче.

Понякога Мег леко помръдваше и стенеше.

Бях щастлив в тези моменти. Това значеше, че е жива.

 

 

Събуди се два пъти.

Първия път, когато го направи, прокарвах парцала по лицето й и тъкмо щях да спра за малко, тя отвори очи. Едва не го изпуснах, толкова бях изненадан. Бързо го скрих зад гърба си, защото беше порозовял от кръв и не исках Мег да види. Някак идеята за това наистина ме тревожеше.

— Дейвид?

— Да.

Изглежда се ослушваше. Погледнах очите й и забелязах, че едната й зеница бе наполовина по-малка от другата. Зачудих се какво ли вижда.

— Чуваш ли я? — попита ме. — Тя… там ли е?

— Чувам само радиото. Обаче тя е там.

— Радиото. Да — Мег бавно кимна. — Понякога я чувам. По цял ден. Уили и Джафльо също… и Дони. Мислех си, че мога да слушам… и да чуя и науча нещо, да разбера защо тя ми причинява това… като я слушам как върви през стаята или сяда в стола. Аз… така и не проумях.

— Мег? Слушай. Не мисля, че трябва да говориш, знаеш ли? Доста зле са те подредили.

Беше усилие, личеше си. Заваляше думите, сякаш внезапно езикът й бе станал грешният размер за устата й.

— Ъ-ъ. Не. Искам да говоря. Никога не говоря. Никога няма с кого да разговарям. Но…?

Тя ме погледна някак особено.

— Ти как така си тук?

— И двамата сме тук. И аз, и Сюзън. Заключиха ни. Помниш ли?

Мег опита да се усмихне.

— Мислех, че може да си те фантазирам. И преди ми се е случвало понякога. Аз имам много… много фантазии. Имам ги и после те… изчезват. А понякога се опитваш да имаш, искаш да имаш и не можеш. Не можеш да измислиш нищо. След което… става. Преди я умолявах, знаеш ли? Да спре. Просто да ме пусне. Мислех си, че трябва, че ще го прави известно време и после ще ме пусне. Ще види, че трябва, така както аз виждам. След това осъзнах, че няма да спре, трябва да се измъкна, но не мога. Не я разбирам, как можа да го остави да ме изгори?

— Моля те, Мег…

Тя облиза устни. Усмихна се.

— Ти обаче се грижиш за мен, нали?

— Да.

— И за Сюзън.

— Да.

— Къде е тя?

— Спи.

— И за нея е трудно — прошепна.

— Знам. Знам, че е така.

Тревожех се. Гласът й отслабваше. Трябваше да се наведа много близо, за да я чувам.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита.

— Разбира се.

Мег стисна ръката ми. Хватката й не беше силна.

— Върни ми пръстена на майка ми? Нали знаеш кой? Тя няма да ме послуша. Не й пука. Но може би… Би ли могъл ти да я помолиш? Ще можеш ли да ми върнеш пръстена?

— Ще го взема.

— Обещаваш ли?

— Да.

Пусна ме.

— Благодаря — каза.

И момент по-късно:

— Знаеш ли? Никога не съм обичала майка си достатъчно. Не е ли странно? А ти?

— Не. Предполагам, че не.

Тя затвори очи.

— Мисля, че бих искала да поспя.

— Разбира се — отвърнах. — Почивай си.

— Странно е — продължи. — Няма болка. Би помислил, че ще има. Те ме гориха пак и пак, но няма болка.

— Почивай си.

Мег кимна. След което заспа. Аз седях и се ослушвах за почукването на полицай Дженингс, текстът на „Зелена врата“ се въртеше нелепо през ума ми, като ярко боядисана въртележка, отново и отново… полунощ, още една безсънна нощ,/ гледаме, докато не дойде утрото,/ зелена врата, каква тайна криеш?/ Зелена врата?

Докато и аз не се унесох.

 

 

Когато се събудих, вероятно беше сутрин.

Сюзън ме разтърсваше.

— Спри я! — гласът й бе уплашен шепот. — Спри я! Моля те! Не й позволявай да прави това!

За момент помислих, че съм у дома, в собственото си легло.

Огледах се наоколо. Спомних си.

И Мег вече не беше до мен.

Сърцето ми започна да блъска в гърдите, гърлото ми се стегна. След това я видях.

Беше захвърлила одеялото, така че бе гола и прегърбена в ъгъла до масата. Дългата й сплъстена коса висеше на раменете й. Гърбът й беше изпъстрен с избледнели кафяви петна, пресечени линии засъхваща кръв. Тилът й блестеше влажно под светлината на работната лампа.

Виждах как мускулите й се движат по раменете и встрани от елегантната линия на гръбнака, докато работеше. Чувах дращене на нокти.

Станах и отидох при нея.

Тя копаеше.

С пръсти копаеше бетонния под там, където се съединяваше с тухлената стена. Копаеше тунел. Чуваха се тихи звуци от усилията й. Ноктите й бяха пречупени назад и кървяха, единият вече липсваше, връхчетата на пръстите й също бяха окървавени, кръвта й се смесваше със ситните камъчета, които бе изровила от ронещия се бетон, докато произвеждаше неравни количества от двете. Последният й отказ да се предаде. Последният й акт на неподчинение. Волята, която се издига над едно победено тяло, за да се наложи на солиден камък.

Камъкът беше Рут. Неподатлива — отронваше само ситни камъчета и песъчинки.

Рут бе камъкът.

— Мег. Хайде. Моля те — казах.

Хванах я подмишниците и я повдигнах. Тежеше колкото пеленаче. Тялото й беше топло и изпълнено с живот.

Отново я положих на дюшека и я завих с одеялото. Сюзън ми подаде кофата и се заех да мия пръстите й. Водата стана още по-червена.

Започнах да плача.

Не исках да плача, защото Сюзън бе там, но това не беше нещо, което можех да контролирам или спра. Просто се случи, потече, като кръвта на Мег по стената.

Горещината й беше от треската. Горещината й бе лъжа.

Почти можех да помириша смъртта по нея.

Бях я видял в разширената зеница на окото й, една разширяваща се дупка, в която можеше да потъне съзнание.

Миех пръстите й.

Когато приключих, преместих Сюзън така, че Мег да е между двама ни, и ние тихо лежахме заедно, наблюдавайки слабото й дишане. Всяка глътка въздух, която минаваше през дробовете й, бе още един миг от тези, които ни свързваха, още няколко секунди милостиня, потрепването на притворените й клепачи говореше за живота, който протичаше нежно под наранената повърхност — и когато Мег отново отвори очи, ние не се стреснахме. Радвахме се да я видим, че ни гледа, старата Мег, която живееше преди това, в същото време, в което и ние, а не в това трескаво нереално пространство.

Тя помръдна устни. След което се усмихна.

— Мисля, че ще успея — каза и хвана ръката на Сюзън. — Мисля, че ще бъда добре.

 

 

Под изкуствения блясък на работната лампа, на зазоряване, което за нас не беше зазоряване, Мег издъхна.