Джак Кетчъм
Съседката (44)

XLIV

Огънят гореше бавно, но определено имаше пушек. Извиваше се към тавана и се кълбеше навън. Наш собствен гъбен облак в убежището.

След секунди изпълни стаята. Едва виждах до мястото, където Мег лежеше на пода. Кашляхме сериозно.

Докато димът се сгъстяваше, същото ставаше и с виковете ни.

Чувахме гласовете горе. Объркване. Страх. После трополенето на стъпки по стълбите. Тичаха. Бяха разтревожени. Това беше добре. Бях хванал шината здраво и чаках точно до вратата.

Някой започна да се бори с резето. След това вратата рязко се отвори и Уили застана на прага, на светлината от мазето, псувайки, докато димът се носеше над него като внезапна мъгла. Той залитна навътре. Уцели въжето от връзки, спъна се, падна и се плъзна по пода до купчината с главата напред, разпищя се и замаха с ръце да отлепи парцала, който гореше на бузата му, и цвърчащата мазна тениска, която се топеше по челото му.

Рут и Дони влязоха рамо до рамо, Дони беше по-близо до мен, опитваше се да различи какво се случва през дима. Замахнах с шината. Видях как кръв хвръкна от главата на Дони и опръска Рут и прага, докато той падаше, пресегнат към мен. Стоварих шината надолу, като брадва, но Дони се дръпна. Шината се удари в пода. След това внезапно Рут се стрелна покрай мен към Сюзън.

Сюзън. Пешката й. Щитът й.

Завъртях се и замахнах с шината, уцелих я по ребрата и гърба, но това не бе достатъчно, за да я спре.

Беше бърза. Втурнах се след нея, размахвайки шината от земята нагоре като бекхенд при тениса, но тя се протегна към кльощавото телце на Сюзън и я бутна към стената, след което я дръпна за косата към себе си и пак я блъсна назад. Чух глухо тупване като от изпусната тиква и Сюзън се свлече по стената. Замахнах с шината към гърба на Рут с всичка сила. Тя изрева и се свлече на колене.

Забелязах движение с периферното си зрение. Обърнах се.

Дони се бе изправил и идваше към мен през изтънелия пушек. След това и Уили.

Размахах шината напред-назад пред себе си. Първо се движеха бавно, предпазливо. Достатъчно близо, за да видя изгореното лице на Уили, едното му око беше затворено и сълзеше. Имаше кръв по ризата на Дони.

После Уили се втурна ниско към мен в атака. Замахнах с шината и го уцелих през рамото, след това тя се плъзна и се удари с дрънчене във врата му. Той изпищя и падна.

Видях Дони да се накланя напред и дръпнах шината обратно, чух драскащ звук зад себе си.

Рут се хвърли върху мен, дереше ме, съскаше като котка. Запрепъвах се под нейната гърчеща се тежест. Коленете ми поддадоха. Паднах. Дони се приближи и усетих рязка, изгаряща болка през бузата си, след което вратът ми изщрака. Изведнъж замирисах на кожа. Кожа на обувка. Ритнал ме бе точно като футболна топка. Видях ослепителна светлина. Пръстите ми се опитаха да се сключат около шината, но тя вече не беше там. Нямаше я.

Ярката светлина бързо избледня в мрак. Борех се да се изправя на колене. Той ме ритна в корема. Паднах, не ми стигаше въздух. Отново пробвах да стана, но равновесието ми не бе наред. Почувствах вълна на гадене и объркване. След това някой друг също започна да ме рита, в ребрата, в гръдния кош. Свих се на топка, стегнах мускули и закачах мракът да се вдигне. Продължаваха да ме ритат и да псуват. Но започваше да действа, започвах да виждам, най-накрая достатъчно, за да установя къде е масата. Търколих се към нея, под нея и погледнах нагоре към краката на Рут и на Дони пред себе си. А после отново се обърках, защото имаше още едни крака там, където трябваше да бъде Мег, точно там, където тя лежеше на дюшека.

Голи крака. Изгорени и изпъстрени с белези.

Краката на Мег.

— Не! — викнах.

Изпълзях от, изпод масата. Рут и Дони се обърнаха, тръгнаха към нея.

— Ти! — кресна Рут. — Ти! Ти! Ти!

И до ден-днешен не знам какво си мислеше, че прави Мег тогава, дали изобщо е вярвала, че може да помогне — може би просто й бе писнало от това, от Рут, омръзнало й бе до смърт от болката, омръзнало от всичко — но трябва да е знаела накъде ще бъде насочена цялата ярост на Рут, не към мен или към Сюзън, а право към нея, като идеална зла отровна стрела.

В очите й обаче нямаше страх. Те бяха решителни и ясни. Колкото и да беше слаба, успя да направи една крачка напред.

Рут се хвърли върху нея обезумяла. Хвана главата й между двете си ръце като мисионер, който изцерява някого.

След което я заби в стената.

Тялото на Мег започна да трепери.

Гледаше към Рут, право в очите й, и за момент доби озадачено изражение, сякаш дори сега питаше Рут защо? Защо?

После падна. Право на дюшека като торба без кости.

Потрепери още малко и накрая спря.

Протегнах се към масата за опора.

Рут просто стърчеше, вторачена в стената. Сякаш не вярваше, че Мег вече не стои там. Лицето й беше пепеляво бяло.

Дони и Уили също не помръдваха.

Тишината в стаята бе внезапна и необятна.

Дони клекна. Сложи ръка пред устните на Мег, след това на гърдите й.

— Тя… диша ли?

Никога не бях чувал Рут толкова плаха.

— Да. Леко.

Рут кимна.

— Покрийте я — каза. — Покрийте я. Закрийте я с нещо.

Кимна отново към никого конкретно, след което се обърна и прекоси стаята толкова внимателно и бавно, сякаш минаваше през натрошено стъкло. Спря на вратата, за да се окопити. После си тръгна.

И останахме само ние, децата.

Уили помръдна първи.

— Ще взема одеяла — промърмори.

Ръката му беше на лицето и покриваше окото му. Половината му коса бе изгоряла.

Но вече никой не изглеждаше ядосан.

Огънят пред масата все още тлееше, изпращайки нагоре струйки дим.

— Майка ти се обади — измънка Дони.

Гледаше към Мег.

— А?

— Майка ти — повтори. — Обади се. Искаше да знае къде си. Аз вдигнах. Рут говори с нея.

Не беше нужно да питам какво й бе казала. Не ме бяха виждали.

— Къде е Джафльо?

— Вечеря при Еди днес.

Вдигнах шината и я занесох на Сюзън. Не мисля, че разбра или че й пукаше. Гледаше към Мег. Уили се върна с одеялата. Огледа всички ни един по един, след което ги хвърли на пода, обърна се и излезе.

Чухме го как стъпва тежко по стълбите.

— Какво ще направиш, Дони? — попитах.

— Не знам — отвърна той.

Гласът му звучеше плосък и разсеян, смаян — сякаш него бяха ритали в главата, а не мен.

— Тя може да умре — натъртих. — Тя ще умре. Освен ако не направиш нещо. Няма кой друг. Знаеш го. Рут няма да направи нищо. Уили също.

— Знам.

— Тогава направи нещо.

— Какво?

— Нещо. Кажи на някого. На ченгетата.

— Не знам — поклати глава той.

Вдигна едно от одеялата от земята и покри Мег така, както Рут му бе казала. Зави я много нежно.

— Не знам — повтори.

Отново поклати глава. След което се обърна.

— Трябва да тръгвам.

— Остави ни работната лампа, а? Поне това направи. За да можем да се грижим за нея.

Изглежда го обмисляше за момент.

— Да. Добре — съгласи се накрая.

— И малко вода? Парцал и малко вода?

— Добре.

Излезе в мазето и чух течаща вода. Върна се с кофа и няколко парцала за прах и ги сложи на пода. След това закачи работната лампа за куката на тавана. Не ни погледна. Нито веднъж.

Пресегна се към вратата.

— Ще се видим — каза.

— Да — отвърнах. — Ще се видим.

После той затвори вратата.