Джак Кетчъм
Съседката (43)

XLIII

Лежахме прегърнати в мрака.

Бяха махнали работната лампа и бяха затворили вратата, така че бяхме сами — Мег, Сюзън и аз — и лежахме на надуваемия дюшек, който Уили старши бе осигурил за семейството си.

Чувах стъпки да прекосяват от дневната към трапезарията и обратно. Тежки стъпки. Дони или Уили.

След това къщата утихна.

С изключение на стенанията на Мег.

Беше припаднала, когато я докоснаха с лоста, скова се и след това внезапно се отпусна, сякаш ударена от гръм.

Но сега някаква част от нея се бореше отново да дойде в съзнание. Страхувах се да мисля какво щеше да бъде за нея, когато се свестеше. Не можех да си представя болката. Не и тази болка. Не исках.

Бяха ни развързали. Поне ръцете ни бяха свободни.

Можех някак да се погрижа за нея.

Чудех се какво ли правеха там горе сега. Какво си мислеха. Можех да си ги представя. Еди и Дениз щяха да са се прибрали у дома за вечеря. Рут щеше да се е излегнала във фотьойла, с крака на табуретката и горяща в пепелника до нея цигара, втренчена в празния екран на телевизора. Уили щеше да е изтегнат на дивана и да яде. Джафльо щеше да е по корем на пода. А Уили, седнал изправен на някой от кухненските столове с права облегалка, може би щеше да гризе ябълка.

В печката щеше да има замразени полуфабрикати за вечеря пред телевизора.

Бях гладен. Не бях ял от сутринта насам.

Вечеря. Замислих се над това.

Когато не се приберях, родителите ми щяха да се ядосат. След което щяха да започнат да се тревожат.

Родителите ми щяха да се тревожат.

Съмнявам се, че някога преди този момент въобще ми бе хрумвало какво точно означава това.

И за миг ги обичах толкова много, че едва не заплаках.

После Мег пак простена и я усетих как трепери до мен.

Помислих си за Рут и останалите, които седяха горе мълчаливо.

Чудейки се какво да правят с нас.

Защото фактът, че аз бях тук, променяше всичко.

След днес вече не можеха да ми вярват. И за разлика от Мег и Сюзън, моето отсъствие щеше да бъде забелязано.

Дали родителите ми щяха да дойдат да ме търсят? Разбира се, естествено. Но кога? Дали щяха да ме потърсят тук? Не им бях казал къде, по дяволите, ще бъда.

Тъпо, Дейвид.

Още една грешка. Знаеше, че тук може да си навлечеш неприятности.

Чувствах как мракът около мен се стяга, някак ме смалява, смачква пространството и ограничава възможностите и потенциала ми. И добих слаба представа за онова, през което трябва да е минала Мег всичките тези седмици, сам-сама тук долу.

Почти ти се искаше да се върнат отново, само и само за да облекчат напрежението от очакването и чувството на изолация.

В мрака, осъзнах, постепенно изчезваш.

— Дейвид?

Беше Сюзън. Стресна ме. Мисля, че това бе първият път, в който я чух да ми говори — или на който и да било друг всъщност — без първа да е била заговорена.

Гласът й бе уплашен треперлив шепот. Сякаш Рут беше на вратата и слушаше.

— Дейвид?

— Да? Добре ли си, Сюзън?

— Добре съм. Дейвид? Мразиш ли ме?

— Да те мразя? Не, разбира се, че не. Защо бих те…?

— Би трябвало. И Мег също. Защото вината е моя.

— Не си ти виновна, Сюзън.

— Съм. Аз съм виновна. Без мен Мег можеше да избяга и да не се върне.

— Тя се опита, Сюзън. Хванаха я.

— Не разбираш.

Дори и без да я виждаш, бе лесно да усетиш колко й е трудно да не заплаче.

— Хванаха я в коридора, Дейвид.

— А?

— Дойде да ме вземе. Беше се измъкнала някак.

— Аз я пуснах. Оставих вратата отворена.

— Качи се по стълбите до стаята ми, сложи ръка тук, на устата ми, за да мълча и ме вдигна от леглото. Носеше ме надолу по коридора, когато Рут… когато Рут…

Повече не можеше да се сдържа. Заплака. Протегнах се и докоснах рамото й.

— Успокой се. Всичко е наред.

— … когато Рут излезе от стаята на момчетата — предполагам, че ни е чула — хвана Мег за косата и я събори на пода, а аз паднах върху нея, така че не можеше да мърда, и после дойдоха Уили, Дони и Джафльо и започнаха да я бият, да я удрят и да я ритат. След това Уили отиде в кухнята, взе един нож, опря го в гърлото й и каза, че ако мръдне, ще й отреже главата. Ще й отреже главата, това каза. Накрая ни заведоха долу. И там ми свалиха шините. Тази е счупена.

Чух я как потраква.

— После продължиха да я удрят и Рут използва цигарата си на… на нейната…

Сюзън се плъзна към мен и сложи ръката ми около себе си, докато плачеше на рамото ми.

— Не разбирам — прошепнах. — Щеше да се върне за теб. Щяхме да измислим нещо. Защо сега? Защо се е опитала да те вземе? Защо се е опитала да те вземе със себе си?

Тя избърса очи. Чух я как подсмърча.

— Мисля, че защото… Рут — трудно й беше да продължи. — Рут… ме докосва. Долу… нали знаеш… там долу. И веднъж тя… тя ме накара да кървя. И Мег… аз казах на Мег… и тя се ядоса… наистина се ядоса и каза на Рут, че знае и Рут я наби отново, наистина лошо, с лопата от камината и…

Гласът й се пречупи.

— Съжалявам! Не исках. Трябваше да си отиде! Трябваше! Не съм искала да я наранят. Не можах да се сдържа! Мразя, когато ме докосва! Мразя Рут! Мразя я! И аз казах на Мег… казах й какво е направила и затова я хванаха. Затова се върна за мен. Заради мен, Дейвид. Заради мен!

Държах я и чувството бе като да люлееш бебе, толкова беше крехка.

— Шшштт. Отпусни се. Всичко ще бъде… наред.

Помислих си за Рут, която я докосва. Можех да си го представя. Счупеното, безпомощно малко момиче, което не можеше да се бори, и жената с празните блестящи очи като повърхността на бързо течащ поток. После блокирах тези мисли.

След доста време Сюзън се успокои.

— Имам нещо — подсмръкна тя. — Дадох го на Мег. Пресегни се зад далечния крак на работната маса. Зад нея. Опипай наоколо.

Направих го. Намерих кибрит и петсантиметров остатък от свещ.

— Откъде…?

— Отмъкнах го от Рут.

Запалих свещта. Меденото й сияние изпълни убежището. Почувствах се по-добре.

Докато не видях Мег.

Докато и двамата не я видяхме.

Тя лежеше по гръб, покрита до кръста със стар, тънък, мръсен чаршаф, който бяха хвърлили върху нея. Гърдите и рамене й бяха голи.

Имаше натъртвания навсякъде. Изгарянията й се бяха отворили и от тях изтичаше течност.

Дори в съня й мускулите на лицето й се бяха стегнали от болка. Тялото й трепереше.

Написаното проблясваше.

ЧУКАМ СЕ ЧУКАЙ МЕ

Погледнах Сюзън и видях, че се кани отново да се разплаче.

— Обърни се — помолих.

Защото беше зле. Всичко бе много зле.

Но най-лошото беше не онова, което й бяха направили, а това, което Мег сама си причиняваше.

Ръцете й бяха извън чаршафа. Тя спеше.

А мръсните, нащърбени нокти на ръката й работеха непрестанно и дълбоко от левия й лакът чак до китката.

Мег разкъсваше белега.

Опитваше се да го отвори.

Тялото, насилвано и пребивано, най-накрая се обръщаше против себе си.

— Не гледай — поръчах.

Свалих си тениската и успях да отхапя и разкъсам подгъва отдолу. Откъснах две ленти. Махнах пръстите на Мег от белега. Стегнато увих лентите два пъти около ръката й. След това ги завързах и отгоре, и отдолу. Вече не можеше да направи кой знае какво.

— Добре.

Сюзън плачеше. Беше видяла. Достатъчно, за да разбере.

— Защо? — изхлипа тя. — Защо прави така?

— Не знам.

Но знаех, донякъде. Почти можех да почувствам гнева на Мег към нея самата. Задето се е провалила. Задето не е успяла да се освободи, задето е предала себе си и сестра си. Може би дори заради това, че е човек, на когото може да му се случи нещо такова изобщо. Затова че му е позволила да се случи и се е надявала, че някак ще го преживее.

Не беше честно, нито правилно да се чувства така, но смятах, че я разбирам.

Тя се бе подлъгала и сега здравият й разум се ядосваше на себе си. Как можах да съм толкова глупава! Почти сякаш си заслужаваше наказанието. Беше се подлъгала да повярва, че Рут и останалите са хора по същия начин, по който тя бе човек, и съответно нещата можеха да стигнат само донякъде. Само донякъде. А това не беше вярно. Те изобщо не бяха същите. Вече го бе осъзнала. Твърде късно.

Видях пръстите й да опипват белега.

През плата се просмукваше кръв. Все още не твърде много. Но усетих странната тъжна ирония от осъзнаването, че в края на краищата може би ще се наложи да използвам тениската, за да я вържа пак в някакъв момент, с цел да я предпазя.

Горе звънна телефонът.

— Вдигни — чух да се провиква Рут.

Стъпки прекосиха стаята. Долових гласа на Уили, след това пауза и после гласа на Рут, който приказваше по телефона.

Чудех се кое време е. Погледнах малката свещ и се запитах колко ли ще издържи.

Ръката на Мег падна от белега.

Тя си пое въздух и простена. Клепачите й запърхаха.

— Мег?

Тя отвори очи. Те бяха станали стъклени от болка.

Пръстите й се върнаха на белега.

— Недей — спрях я. — Не прави така.

Мег ме погледна, първоначално, без да ме разбира. След това махна ръката си.

— Дейвид?

— Да. Аз съм. И Сюзън е тук.

Сюзън се наведе напред, за да може да я види и кранчетата на устата на Мег се вдигнаха нагоре в най-блед призрак на усмивка. Но дори това изглежда й причиняваше болка.

Тя изстена.

— О, боже. Боли.

— Не мърдай — казах й. — Знам, че боли.

Придърпах чаршафа до брадичката й.

— Има ли нещо… нещо, което да искаш да…?

— Не — простена тя, — просто ме остави да… О, боже.

— Мег? — обади се Сюзън.

Трепереше. Пресегна се през мен, но не можа да я достигне.

— Съжалявам, Мег. Съжалявам. Съжалявам.

— Всичко е наред, Суз. Опитахме. Наред е. Всичко е…

Почти можеше да усетиш изпепеляващата болка, която минаваше през нея.

Не успявах да измисля какво да направя. Продължавах да гледам свещта, сякаш светлината щеше да ми подскаже нещо, но тя не го направи. Нищичко.

— Къде… къде са те? — попита Мег.

— Горе.

— Там ли ще останат? Нощ… ли е?

— Почти. Горе-долу време за вечеря. Не знам. Не знам дали ще останат.

— Не мога… Дейвид? Не мога да издържам повече. Разбираш ли?

— Знам.

— Не мога.

— Почини си. Просто си почивай — поклатих глава.

— Какво? — прошепна тя.

— Иска ми се да имаше нещо…

— Какво?

— … с което да ги нараним. Което да ни измъкне оттук.

— Няма нищо. Нищо. Не знаеш колко нощи съм…

— Имаме това — обади се Сюзън.

Тя вдигна шината за ръце.

Погледнах я. Беше права. Бе направена от лек алуминий, но ако я хванеш за края и размахаш частта със ставата, можеше да причиниш някакви щети.

Но не и достатъчно, помислих си. Не и срещу Уили и Дони заедно. И Рут. Не трябваше да я подценявам. Може би ако бяха така добри да идват един по един с няколко минутки почивка между тях, щях да имам шанс, но едва ли щеше да се случи. Така или иначе никога не се бях проявявал като кой знае какъв боец.

Човек просто трябваше да помоли Еди.

Имахме нужда от нещо друго.

Огледах се. Бяха махнали почти всичко. Пожарогасителят, радиото, кашоните с храна, дори будилника и помпата за дюшека ги нямаше. Бяха отнесли даже въжето за простиране, с което ни бяха вързали. Всичко, което имахме, беше работната маса — твърде тежка дори да я местиш сам, камо ли да я хвърлиш — матраците, чаршафът на Мег, пластмасовата й чашка за вода и дрехите на гърба ни. И кибритът и свещта.

След това ми хрумна как да ползваме клечките кибрит и свещта.

Поне можехме да ги накараме да дойдат при нас, когато ние решим, а не когато на тях им скимне. Можехме да ги объркаме и изненадаме. Все пак беше нещо. Нещо.

Поех си дълбоко въздух. Една идея се оформяше.

— Добре — казах, — искате ли да опитаме няколко неща?

Сюзън кимна. Мег също, едва-едва.

— Може и да не проработи. Но е възможност.

— Давай — окуражи ме Мег. — Направи го.

Тя изпъшка.

— Не мърдай — помолих я. — Не ми трябваш.

— Добре. Просто го направи — отвърна тя. — Хвани ги.

Свалих кецовете си, измъкнах връзките им и ги вързах една за друга. След това свалих обувките на Сюзън и завързах техните връзки за моите, така че имах почти четири метра въже, с което да работя. Стегнах здраво единия му край за долната панта на вратата, след това го прокарах до първата от дебелите подпорни греди и го завързах и там на около осем сантиметра от земята. Така направих преграда за препъване, която минаваше под лек ъгъл между вратата и гредата и ограждаше около една трета от лявата част от стаята на влизане.

— Слушайте — заобяснявах. — Това ще е трудно. И опасно. Искам да кажа, че няма да са само те. Смятам да запаля огън тук. Точно ей там, пред масата, почти в средата на помещението. Те ще подушат дима и ще дойдат. И да се надяваме, че някой ще уцели това въженце. Междувременно аз мога да стоя от другата страна до вратата с една от шините на Сюзън. Но ще има много пушек, а няма достатъчно въздух. Ако не дойдат бързо, ще се окажем в много неприятно положение. Разбирате ли ме?

— Ще викаме — предложи Сюзън.

— Да. Надявам се да помогне. Все пак трябва да изчакаме малко, за да подушат първо пушека. Хората се паникьосват около огън и това ще ни е от полза. Какво мислите?

— Какво мога да направя яз? — попита Сюзън.

Трябваше да се усмихна.

— Не много, Суз.

Тя се замисли, нежните й черти на малко момиченце бяха гробовни.

— Знам какво мога да направя. Мога да застана ето тук, до дюшека, и ако някой се опита да мине, да го спъна!

— Добре, но се пази. Без повече счупени кости. И гледай да ми оставиш достатъчно място да размахвам това чудо.

— Ще ти оставя.

— Мег? Ти съгласна ли си?

Тя изглеждаше бледа и слаба. Но кимна.

— Каквото и да е.

Съблякох си тениската.

— Ще ми… ще ми трябва чаршафа — казах.

— Вземи го.

Внимателно го смъкнах от нея.

Мег премести ръце, за да покрие мястото, където я бяха изгорили. Но не и преди да видя черно-червената блестяща рана. Потръпнах, тя ме видя и извърна лице. През тениската на ръката й започна отново да човърка белега. Нямах сърце да я спра, да й привлека вниманието върху това, което правеше.

И внезапно нямах търпение да използвам тази шина върху някого. Събрах чаршафа на купчина и го сложих, където исках, пред масата. Поставих тениската си и чорапите си отгоре.

— И моите — обади се Сюзън.

Те нямаше да променят нещата особено, но тя имаше нужда да помогне, затова ги свалих от нея и ги метнах на купчината.

— Искаш ли и това от ръката ми? — попита Мег.

— Не. Задръж го.

— Добре — ноктите й продължиха да дълбаят.

Тялото й изглеждаше старо, мускулите бяха тънки и отпуснати.

Взех шината от Сюзън и я опрях на стената до вратата. След това вдигнах остатъка от свещта и отидох до купчината.

Стомахът ми се сви от страх.

— Да го направим — отсякох и спуснах свещта.