Джак Кетчъм
Съседката (40)

XL

Уили ме посрещна на вратата и беше ясно, че дори и да знаеха или подозираха, Уили имаше по-важни неща на главата.

— Хайде — каза.

Изглеждаше изпит и уморен, но въпреки това въодушевен, двете неща заедно го правеха още по-грозен от обикновено. Не се бе къпал, а дъхът му беше ужасен дори за него.

— Затвори вратата зад теб.

Направих го.

Слязохме долу.

Рут беше там, седеше в нейния сгъваем стол. И Джафльо. Еди и Дениз се бяха настанили на работната маса. А Сюзън, пребледняла, седеше до Рут и плачеше безмълвно.

Всеки един от тях седеше тихо, докато на студения и влажен бетонен под Дони се клатеше с грухтене върху Мег със свалени до глезените панталони, изнасилваше я, а голото й тяло беше завързано за ръцете и краката между дебелите подпорни греди.

Предположих, че най-накрая Рут си бе променила мнението за пипането веднъж завинаги.

Призля ми.

Обърнах се, за да си тръгна.

— Тц — поклати глава Уили. — Оставаш.

И ножът за гравиране в ръката му, и погледът в очите му казваха, че е прав. Останах.

Всички бяха толкова тихи, че се чуваха двете мухи, които бръмчаха наоколо.

Приличаше на лош и извратен сън. И аз направих това, което правиш насън. Пасивно изчаках да видя какво ще стане.

Дони покриваше по-голямата част от нея. Можех да видя само долната част на тялото й — краката и бедрата й. Те или бяха доста посинени след вчерашното ми посещение, или много се бяха изцапали. Стъпалата й бяха черни.

Почти можех да почувствам теглото му върху нея, как я натиска, как я блъска в грубия твърд под. Устата й беше запушена, но очите й не бяха завързани. Под парцала можех да чуя болката й и безпомощния й гняв.

Той изстена, внезапно се изви, хвана изгорената й гърда и след това бавно се изтърколи от нея.

До мен Уили си пое въздух с облекчение.

— А така — каза Рут и кимна. — Само за това ставаш.

Дениз и Джафльо се изкикотиха.

Дони си вдигна панталоните. Закопча ги. Хвърли поглед към мен, но не срещна погледа ми. Не можех да го виня. И аз не бих срещнал неговия.

— Сигурно си хванал сифилис — отбеляза Рут. — Но няма значение. В днешно време могат да те излекуват.

Сюзън внезапно започна да хълца.

— Мааамооо!

Тя не спираше да се люлее напред-назад на стола си.

— Искам при маамааа!

— О, защо не млъкнеш? — изсумтя Джафльо.

— Да — добави Еди.

— Млъкни, по дяволите — нареди Рут. — Млъкни!

Тя изрита стола й. Засили се и пак го ритна. Сюзън падна от него. Остана да лежи долу, пищейки, дращейки по пода с шините си.

— Стой си там! — извика Рут. — Просто си стой там! Стой, където си.

След това ни огледа поред.

— Кой още иска да се включи? Дейви? Еди?

— Аз — каза Уили.

Рут го погледна.

— Не знам за това. Брат ти току-що я мина. Мяза ми на кръвосмешение. Не знам.

— О, по дяволите, майко! — възропта Уили.

— Ами така си е. Не че на малката курва ще й пука. Ама аз щях да се чувствам много по-добре, ако беше Еди или Дейви.

— Дейви не я иска, за бога!

— Естествено, че я иска.

— Не, не я.

Тя ме погледна. Аз извърнах поглед.

Рут сви рамене.

— Може и да е така. Момчето е чувствително. Знам, че аз не бих я докоснала. Но пък аз не съм мъж, нали, Еди?

— Искам да я порежа — заяви Еди.

— Да. И аз! — включи се Джафльо.

— Да я порежеш? — Рут изглеждаше озадачена.

— Казахте ни, че можем да я режем, госпожо Чандлър — напомни Дениз.

— Така ли съм казала?

— Точно така каза — потвърди Джафльо.

— Така ли? Кога? Сега ли да я режете?

— Ей. Стига де, аз искам да я чукам — намеси се Уили.

— Млъквай — сряза го Рут, — сега говоря на Ралфи. Как да я режем?

— Да й сложим нещо — отвърна той. — Така че хората да знаят. Така че хората да знаят, че е била курва.

— Точно така. Като алената буква или нещо такова — добави Дениз. — Като в „Класически комикс“^[1].

— А, имаш предвид да я дамгосаме — уточни Рут. — Искаш да кажеш да я дамгосаме, не да я режем;

— Ти каза, че ще я режем — настоя Джафльо.

— Не ми обяснявай какво съм казала. Не отговаряй на майка си.

— Така беше, госпожо Чандлър — обади се и Еди. — Честно. Казахте, че ще я режем.

— Така ли?

— Чух ви. Всички ви чухме.

Рут кимна. Помисли по въпроса. След това въздъхна.

— Добре. Ще ни трябва игла. Ралфи, иди горе и ми донеси комплекта за шиене от… мисля, че е в шкафа в коридора.

— Добре.

Той изтича покрай мен.

Не можех да повярвам, че това се случва.

— Рут — проговорих. — Рут?

Тя ме погледна. Очите й сякаш пулсираха, потрепваха на местата си.

— Какво?

— Няма наистина да го направиш, нали?

— Казах, че може да го направим. Така че предполагам, ще го направим.

Наведе се близо до мен. Можех да подуша цигарения дим, който струеше от всяка нейна пора.

— Знаеш ли какво се опита да направи кучката снощи? — попита ме Рут. — Опита се да се измъкне. Някой е оставил вратата отключена. Решихме, че е Дони, понеже последен беше тук вчера, а и той е мил с нея. Винаги е бил. Така че най-накрая го оставих да я има. След като си бил с жена, не я искаш особено после. Затова смятам, че Дони вече е излекуван. Но е добре хората да виждат и да знаят каква е. Не мислиш ли?

— Майко — повика я Уили.

Започнал бе да мрънка.

— Какво?

— Защо не може аз?

— Какво не може?

— Да я чукам!

— Понеже аз така казах, по дяволите! Кръвосмешение е! Сега ме остави на мира вече. Искаш да си го пъхнеш там, където е останал боклука от брат ти? Това ли искаш? Не ми говори. Отвратителен си! Също като проклетия ти баща.

— Рут — упорствах. — Ти… не можеш да направиш това.

— Не мога?

— Да.

— Да? Защо?

— Не е… не е правилно.

Тя стана. Дойде до мен и трябваше да я погледна. Трябваше да я погледна право в очите.

— Моля те, не ми казвай какво е правилно, момченце — бавно произнесе Рут.

Гласът й беше ниско треперещо ръмжене. Забелязах, че се тресе от едва сдържана ярост. Очите й примигваха като угасващи свещи. Отстъпих назад. Помислих си: „О, боже, това е жена, която някога харесвах. Жена, която смятах за забавна, понякога дори хубава. Една от нас.“.

Тази жена ме уплаши до смърт.

Ще те убие, помислих си. Ще ни убие всичките, включително собствените си деца и дори няма да й пука или да помисли за това до по-късно.

Ако й дойде отвътре.

— Не ми казвай — повтори тя.

И мисля, че разбра какво си мислех тогава. Мисля, че ме разчете целия.

Това не я притесни. Обърна се към Уили.

— Ако това момче се опита да си тръгне — усмихна му се тя, — отрежи му топките и ми ги подай насам. Разбра ли?

Уили й върна усмивката.

— Разбира се, майко.

Джафльо се втурна в стаята, стиснал очукана картонена кутия за обувки. Подаде я на Рут.

— Не беше там — заяви той.

— А?

— Не беше в шкафа. Беше в спалнята, на тоалетката.

— О.

Тя я отвори. Мярнах оплетен канап и ролки с конци, игленици, копчета, игли. Рут сложи кутията на масата и започна да рови вътре.

Еди се премести от масата, за да й остави място, и занаднича през рамото й.

— Ето — каза тя.

О бърна се към Джафльо:

— Но трябва да я загреем добре, за да не се инфектира.

Държеше дълга и дебела игла за шиене.

Стаята внезапно се пръскаше от напрежение.

Погледнах иглата и след това към Мег, която лежеше на земята. Тя също я гледаше, както и Сюзън.

— Кой ще го направи? — попита Еди.

— Ами предполагам, че за да е честно, може всеки да направи по една буква. Така ставали?

— Супер. Какво ще напишем?

Рут го обмисли.

— Предлагам да е нещо простичко. Какво ще кажете да напишем: „Чукам се. Чукай ме.“. Това трябва да е достатъчно. Трябва да е достатъчно за всеки, който иска да разбере.

— Разбира се — потвърди Дениз. — Ще е върхът.

В този момент тя ми изглеждаше точно като Рут. Същата примигваща светлинка в очите, същото напрегнато очакване.

— Еха — възкликна Джафльо, — това са доста букви. Почти по две на всеки.

Рут преброи и кимна.

— Всъщност — реши тя, — ако Дейвид не иска да участва, а подозирам, че не иска, може всеки да направи по две, а аз само тази, която остане. Дейвид?

Поклатих глава.

— Така си и мислех — каза Рут; но не изглеждаше ядосана и не ми се подиграваше. — Добре. Аз ще взема първото „Ч“. Да го направим.

— Рут? — настоях. — Рут?

Уили се приближи до мен, като правеше бавни мързеливи кръгчета с ножа си точно под брадичката ми. Много ме изнервяше, понеже с него никога нищо не беше сигурно. Погледнах към Еди и видях как и той си играе с острието на собственото си швейцарско ножче, очите му бяха мъртви и студени, каквито си знаех, че ще бъдат дори преди да погледна. После към Дони. Това бе един нов Дони. И от него нямаше да получа помощ.

Но Рут просто се обърна към мен, все още не беше ядосана, звучеше спокойно и някак изморено. Все едно че се опитваше да ми обясни нещо, което трябваше да съм знаел през цялото време, единствено за мое собствено добро. Сякаш правеше нещо много хубаво за мен. Сякаш от всички хора в стаята аз й бях любимият.

— Дейвид, казвам ти. Просто го остави да се случи.

— Тогава искам да си тръгна — помолих. — Искам да се махна оттук.

— Не.

— Не искам да виждам това.

— Тогава не гледай.

Щяха да й го причинят. Джафльо имаше кибрит.

Той загряваше иглата.

Опитах се да не плача.

— Не искам и да го чувам.

— Твърде лошо — поклати глава Рут. — Освен ако нямаш тапи за уши, ще чуеш доста.

И наистина чух.