Джак Кетчъм
Съседката (4)

IV

Мина седмица и половина, преди да я видя отново, като изключим няколкото пъти, в които я мярнах тук и там — един път изнасяше боклука, друг път плевеше в градината. Сега, когато знаех цялата история, беше дори по-трудно да я доближа. Никога не бях изпитвал съжаление. Репетирах какво бих могъл да й кажа. Но нищо не звучеше правилно. Какво можеш да кажеш на някой, който току-що е загубил половината си семейство? Беше като скала, която не можех да изкача. Така че я отбягвах.

След това тръгнахме със семейството ми на годишното пътуване по задължение до Съсекс, за да посетим сестрата на баща ми, така че за цели четири дни не ми се налагаше да мисля за това. Изпитвах почти облекчение. Казвам почти, защото по онова време по-малко от две години деляха родителите ми от развода и пътуването беше ужасно — три напрегнати дни мълчание в колата на отиване и връщане и много изкуствено веселие помежду им, предназначено да радва леля ми и чичо ми, но не се получаваше. Виждах ги как се споглеждаха от време на време, сякаш си казваха: „Господи, разкарай тези хора оттук.“

Те знаеха. Всички знаеха. Родителите ми вече не можеха да скрият нищо и от слепец.

След като се прибрахме обаче, отново започнах да се чудя за Мег. Не знам защо изобщо не ми хрумна просто да забравя всичко тя може би не искаше да й се напомня за смъртта на родителите й повече, отколкото на мен ми се говореше за нея. Но не ми хрумна. Смятах, че е редно да кажа нещо, а не знаех какво. Беше ми важно да не се покажа като идиот заради това. Беше ми важно изобщо да не се покажа като идиот пред Мег.

Чудех се и за Сюзън. За почти две седмици изобщо не я бях виждал. Това беше ново и различно за мен. Как може да живееш в съседство с някого и никога да не го видиш? Мислех за краката й и как Дони заяви, че белезите й били ужасни на вид. Може би се страхуваше да излиза. Разбирах я, ако бе така. Аз самият прекарвах много време вкъщи, избягвайки сестра й.

Все пак това не можеше да продължи вечно. Започваше първата седмица на юни, време за панаира на Киуанис^[1].

Да пропуснеш панаира беше като да пропуснеш лятото.

 

 

Точно срещу нас, на не повече от половин пресечка, се намираше старо основно училище с шест класни стаи, където всички учехме като малки, от първи до пети клас. Всяка година организираха панаира на училищната площадка. Откакто станахме достатъчно големи, за да ни бъде позволено да пресичаме улицата сами, ходехме и наблюдавахме как го подготвят.

През тази една седмица, живеещи толкова близо, ние бяхме най-щастливите деца в града.

Само концесиите бяха управлявани от Киуанис сергиите с храна, павилионите с игри, колелата на късмета. Всички атракции се строяха от професионална фирма и ги обслужваха панаирджии. Те ни се струваха ужасно екзотични. Грубовати мъже и жени, които работеха с цигара в уста, присвивайки очи срещу дима, виещ се към лицата им, с татуировки, мазоли и белези. Миришеха на грес и засъхнала пот. Псуваха и пиеха бира, докато се трудеха. И също като нас нямаха нищо против храченето в прахоляка.

Обичахме и панаира, и тези хора. Неизбежно беше. Те се залавяха с мястото ни за игра и само за един летен следобед го превръщаха от две полета за бейзбол, асфалтирана площадка и игрище за футбол в чисто нов град от платнища и въртяща се стомана. Правеха го толкова бързо, че бе трудно да повярваш на очите си. Беше като магия и всички магьосници имаха усмивки със златни зъби и надпис „Аз обичам Велма“ на бицепса. Неустоимо.

Все още бе доста рано и когато отидох там, не бяха свършили с разтоварването на камионите.

Това беше времето, в което нямаше как да говориш с тях. Бяха прекалено заети. По-късно, докато сглобяваха или тестваха машинариите, можеше да им подаваш инструменти, може би дори да получиш глътка бира за помощта. Все пак си изкарваха насъщния от местните деца. Искаха да се върнеш същата вечер с приятелите и семейството си, затова обичайно бяха приятелски настроени. Но докато работеха трябваше само да наблюдаваш и да не им стоиш на пътя.

Шерил и Дениз вече бяха там, подпрени на оградата на бейзболното игрище, близо до хоума, и гледаха през дупките.

Застанах при тях.

Обстановката изглеждаше напрегната. Можеше да се види защо. Беше едва сутрин, но небето бе тъмно и заплашително. Веднъж, преди няколко години, по време на панаира бе валяло всяка вечер, освен в четвъртък. Всички бяха съкрушени, когато това се случи. Сега панаирджиите бяха мрачни и работеха мълчаливо.

Шерил и Дениз живееха една срещу друга нагоре по улицата. Бяха приятелки, но според мен само заради това, което Зелда Гилрой от Шоуто на Доби Гилис наричаше близост по обстоятелства. Нямаха много общо помежду си. Шерил беше слаба, кльощава брюнетка, която вероятно щеше да бъде хубава след няколко години, но сега бе само ръце и крака, по-висока от мен и две години по-малка. Имаше двама братя — Кени и Малкълм. Малкълм беше просто дечко, който понякога си играеше с Джафльо. Кени бе почти на моята възраст, само че беше в долния клас в училище.

И трите деца бяха много тихи и възпитани. Родителите им, семейство Робъртсън, не търпяха простотии, но и се съмнявам, че по природа изобщо бяха склонни към такива неща.

Дениз беше сестра на Еди. Изцяло друг тип.

Бе раздразнителна, нервна, почти толкова безразсъдна като брат си, с ясно изразено влечение към подигравките. Сякаш целият свят беше една лоша шега и тя бе единствената, която знаеше смешната част.

— Дейвид — оповести тя.

И ето я подигравката, само от произнасянето на името ми. Не ми хареса, но го преглътнах. Това беше начинът да се справиш с Дениз. С времето ставаше по-нормална, като не й обръщаш внимание.

— Здрасти, Шерил. Дениз. Как е?

— Мисля, че онова там е Вихъра. Миналата година на негово място беше Октопода — отговори Дениз.

— Пак може да е Октопода — намеси се Шерил.

— Да, бе. Виждаш ли онези платформи? — Тя посочи към широките метални листове. — Вихъра има платформи. Изчакай да извадят количките. Ще видиш.

Беше права. Когато извадиха количките, оказа се точно тази атракция. Също като баща й и брат й Еди, Дениз я биваше в механичните работи, бе добра с инструменти.

— Притесняват се да не завали — допълни.

— Те се притесняват — включи се Шерил. — Аз се притеснявам!

Тя въздъхна отчаяно. Беше много пресилено. Усмихнах се. Винаги имаше нещо приятно сериозно, що се отнасяше до Шерил. Човек просто си знаеше, че любимата й книга е „Алиса в страната на чудесата“. Истината беше, че я харесвах.

— Няма да завали — отсече Дениз.

— Ти откъде знаеш?

— Просто няма — прозвуча, сякаш тя нямаше да разреши. — Виждате ли онова там? — посочи към един огромен сиво-бял камион, който караше на заден към центъра на футболното игрище. — Обзалагам се, че е виенското колело. Там го поставиха миналата година и по-миналата. Да отидем да видим?

— Естествено — съгласих се.

Промъкнахме се покрай Вихъра и някаква детска въртележка с лодки, които разтоварваха на асфалта, минахме покрай оградата, разделяща площадката от потока, пресякохме редица палатки, издигнати за хвърляне на рингове и на топки по бутилки и излязохме на игрището. Работниците тъкмо бяха отворили вратите на камиона. Нарисуваното върху тях ухилено клоунско лице бе прерязано през средата. Започнаха да изваждат трегерите.

Определено беше виенското колело.

— Баща ми твърди — заговори Дениз, — че миналата година в Атлантик Сити някой бил паднал. Изправил се бил. Вие някога изправяли ли сте се?

Шерил се намръщи.

— Разбира се, че не.

Дениз се — обърна към мен.

— Обзалагам се, че и ти никога не си, нали?

Пренебрегнах тона. На нея вечно й се налагаше да полага огромни усилия, за да бъде такава досада през цялото време.

— Не — отвърнах. — Защо да го правя?

— Защото е забавно!

Тя се усмихваше широко и би трябвало да е хубава, когато се усмихва. Имаше хубави бели зъби и прекрасна, деликатна уста. Но нещо все се объркваше с усмивката на Дениз. Винаги — имаше някаква маниакалност в нея. Сякаш в действителност изобщо не се забавляваше, въпреки това, което искаше ти да си мислиш.

Също така изчезваше твърде бързо. Беше изнервящо.

Така стана и сега и тя добави тихо, така че само аз да мога да я чуя:

— Мислех си за Играта преди.

Гледаше право в мен с широко отворени очи, сериозно, сякаш предстоеше да се случи още нещо, нещо важно. Чаках. Помислих, че може би се надява да отговоря. Не го направих. Вместо това извърнах поглед към камиона.

Играта, помислих си. Чудесно.

Не обичах да мисля за Играта. Но докато Дениз и някои от другите бяха наоколо, май нямах избор.

Започна се в началото на миналото лято. Една група деца — аз, Дони, Уили, Джафльо, Еди, Тони и Лу Морино, а накрая, след време, и Дениз — се срещахме при ябълковата градина, за да играем на нещо, което наричахме Командос. Играехме толкова често, че скоро се превърна просто в „Играта“.

Нямам идея кой я измисли. Може би Еди или братята Морино. Сякаш просто ни се случи един ден и оттогава насам си беше там.

В Играта един беше „то“. Той бе Командоса. Неговата „безопасна“ територия беше градината. Останалите бяхме взвод войници, които бивакуваха на няколко метра нагоре върху хълма, близо до потока, където някога, като малки, си играехме на Краля на планината.

Бяхме странни войници, предвид факта, че нямахме оръжия. Бяхме ги изгубили, предполагам, по време на някоя битка. Затова пък Командоса разполагаше с оръжия — ябълки от градината, толкова, колкото можеше да носи със себе си.

На теория той също така разполагаше с предимството на изненадата. След като се подготвеше, се промъкваше през градината и храсталаците и нападаше лагера ни. С малко късмет можеше да уцели поне един от нас, преди да бъде забелязан. Ябълките бяха бомби. Ако те уцели ябълка — умираш, вън си от играта. Така че целта беше да уцелиш колкото се може повече хора с ябълки, преди да те хванат.

Винаги те хващаха.

Това беше идеята.

Командоса никога не печелеше.

Хващаха те, защото, първо, всички останали седяха на един задоволителен по размери хълм, гледаха и те очакваха, и освен ако тревата беше особено висока и ти си голям късметлия, нямаше как да не те видят. Толкова за елемента на изненадата. Второ, бройката беше седем срещу един и ти разполагаше само с една „безопасна“ база в ябълковата градина, на метри далечина. Така че накрая се оказваше в ситуация, в която замеряш здраво през рамо, докато тичаш като луд към базата, а група хлапета те следваха по петите като глутница кучета. И може би щеше да уцелиш един, двама или трима, но накрая те щяха да хванат теб.

И както казах, това беше идеята.

Защото заловеният Командос беше връзван за дърво в горичката, с ръце зад гърба и крака, долепени един до друг.

Устата му се запушваше. Слагаше се превръзка на очите му.

И оцелелите можеха да му правят каквото си искат, докато другите — дори „умрелите“ — гледаха.

Понякога всички бяхме внимателни, а понякога — не.

Нападението отнемаше някъде към половин час.

Пленничеството можеше да трае цял ден.

Най-малкото беше плашещо.

На Еди, разбира се, винаги му се разминаваше. През половината време се страхуваш да го заловиш. Можеше да се обърне, нарушавайки правилата, и Играта да се превърне в кървава схватка „всичко е позволено“. Или ако го хванеш, винаги стоеше въпросът как да го освободиш. Ако си му направил каквото и да е, което не му е харесало, да го пуснеш беше като да разбуташ кошер с пчели.

И все пак точно Еди доведе сестра си.

А след като Дениз се присъедини, характерът на Играта напълно се промени.

Първоначално не. В началото беше както винаги. Всички получаваха ред, ти, аз, само дето някъде там имаше и едно момиче.

Но след това започнахме да се преструваме, че трябва да сме мили с нея. Вместо да се редуваме, я оставяхме да реши какво иска да бъде. Войник или Командос. Защото бе нова в Играта, защото бе момиче.

И Дениз започна да се преструва на обсебена от идеята да докопа всички ни, преди ние да я докопаме. Сякаш за нея беше предизвикателство. Всеки ден накрая щеше да бъде денят, в който тя щеше да спечели на Командос.

Ние знаехме, че това е невъзможно. Дениз хич не я биваше.

Тя никога не спечели на Командос.

Беше на дванайсет години. С къдрава червеникаво-кестенява коса и изпъстрена със светли лунички кожа.

Имаше наченки на гърди и ясно очертани бледи зърна.

 

 

Мислех за всичко това сега, без да откъсвам поглед от камиона, работниците и трегерите.

Но Дениз не преставаше.

— Лято е — продължи тя. — Защо не играем?

Дяволски добре знаеше защо не играем, но също така беше отчасти права — всъщност точно застудяването на времето прекрати Играта. Е, и чувството за вина, разбира се.

— Вече сме малко големи за това — излъгах аз.

Дениз сви рамене.

— Аха. Може би. А може би, вие, момчета, сте пъзльовци.

— Може и така да е. Обаче имам идея. Защо не питаш брат ти дали той е пъзльо?

Тя се изсмя.

— Да. Естествено. Веднага.

Небето ставаше все по-тъмно.

— Ще завали — намеси се Шерил.

Мъжете определено смятаха така. Заедно с трегерите бяха извадили и платна брезент, разстилаха ги върху тревата за всеки случай. Работеха бързо в опит да сглобят голямото колело преди пороя. Разпознах един от тях от миналото лято — жилав рус южняк на име Били Боб или Джими Боб нещо си, който бе дал на Еди цигара, когато поиска. Това само по себе си го направи запомнящ се. Сега съединяваше части от колелото с един голям чук и се смееше на нещо, което каза дебелият мъж зад него. Смехът му беше висок и остър, почти женски.

Чуваха се ударите на чука и ръмженето на предавките на камиона зад нас, както и работата на генератори и скърцането на машинарии — след което изведнъж прозвуча насечено трополене и дъждът тежко забарабани по утъпканата, суха земя на полето.

— Започва!

Извадих си тениската от панталона и я дръпнах над главата си. Дениз и Шерил вече бягаха към дърветата.

Моята къща бе по-близо от техните. Дъждът всъщност не ми пречеше. Но беше добро извинение да се разкарам от там за известно време. От Дениз.

Просто не можех да повярвам, че иска да говорим за Играта.

Личеше си, че пороят няма да трае дълго. Изливаше се твърде силно и твърде бързо. Може би докато се извалеше, някои от другите деца щяха да са дошли. И щях да й се изплъзна.

Изтичах покрай тях, сгушени под дърветата.

— Отивам си вкъщи! — подвикнах.

Косата на Дениз бе полепнала по челото и бузите й. Отново се усмихваше. Тениската й беше напълно прогизнала.

Видях как Шерил се протяга към мен. Как се поклаща тази дълга, кльощава, мокра ръка.

— Може ли да дойдем? — извика.

Престорих се, че не съм я чул. Дъждът биеше доста шумно по листата. Предполагах, че номерът ще мине. Продължих да тичам.

Дениз и Еди, помислих си. Божичко. Каква двойка само.

Ако някой някога ме забъркаше в неприятности, то това щяха да са те. Единият, другият или и двамата заедно. Не се съмнявах.

Рут беше на площадката и вадеше писмата от пощенската си кутия, когато притичах покрай къщата й. Обърна се, усмихна се и ми помаха, докато водата се стичаше от стрехите.