Джак Кетчъм
Съседката (38)

XXXVIII

Беше време, когато дори виновните показваха рядка невинност.

 

 

В нашето градче кражбите бяха нещо немислимо. Кражбите се случваха в градовете, но не и тук — това бе една от причините родителите ни да напуснат градовете по принцип.

Вратите се затваряха заради студа, вятъра и дъжда, но не и заради хората. Така че когато някоя ключалка на врата или прозорец се счупеше или ръждясаше, след като е била излагана години на лошо време, по-често се оставяше така. На никого не му трябваше ключалка, за да държи снега отвън.

Къщата на Чандлърови не беше изключение.

Имаше решетеста врата отзад с ключалка, която не мисля, че някога е работила, поне никой не си спомняше. След това имаше дървена врата, която леко се бе изметнала по такъв начин, че езичето на ключалката вече не пасваше на дупката в рамката.

Дори откакто държаха Мег като затворничка там, на никого не му беше хрумнало да я поправи.

И оставаше самата метална врата на убежището, която се затваряше с резе. Беше тромаво и шумно, но единственото, което трябваше да направиш, бе да махнеш резето.

Мислех, че може да се направи.

В три и двайсет и пет сутринта тръгнах да видя.

Имах джобно фенерче, джобно ножче и трийсет и седем долара от ринене на сняг в джоба си. Носех маратонки, дънки и тениската, която майка ми беше боядисала черна, след като Елвис носеше такава в „Обичам те“. До момента, в който прекосих алеята към двора им, тениската бе залепнала за гърба ми като втора кожа.

Къщата беше тъмна.

Качих се на верандата и зачаках, като се ослушвах. Нощта бе спокойна и ясна под почти пълната луна.

Къщата на семейство Чандлър сякаш дишаше към мен, проскърцвайки като костите на спяща стара жена.

Беше страшно.

В един момент исках да забравя всичко, да си отида вкъщи, в леглото и да дръпна завивките над главата си. Исках да съм в съвсем друг град. Цяла вечер си бях фантазирал как майка ми или баща ми казват: „Ами, Дейвид, не знам как да ти го съобщя, но се местим“.

Уви, нямах този късмет.

Продължавах да виждам как ме хващат на стълбите. Внезапно щеше да светне лампа и Рут щеше да се покаже над мен, насочила пушка. Съмнявам се, че имаха пушка. Но все пак го виждах. Отново и отново, като плоча, зациклила на последната мелодия.

Ти си луд, продължавах да си мисля.

Но бях обещал.

А и колкото и плашещо да беше това, днес се бях уплашил повече. Гледайки Рут, най-накрая бях видял всичко до края.

Не можеше да има грешка, със сигурност накрая щях да видя Мег да умира.

Не знам колко време съм стоял на верандата.

Достатъчно, за да чуя как високата роза драска по къщата от нежния бриз, да чуя жабите, крякащи от потока и щурците от гората. Достатъчно, за да привикнат очите ми към тъмнината и формацията от жаби и щурци, които си говорят в нощта, да ме поуспокои. Така че след известно време това, което чувствах, вече не беше пълният ужас, с който бях започнал, колкото вълнение — вълнение, че най-накрая правя нещо, нещо за Мег и за себе си, и то нещо, което никой от познатите ми хора никога не беше правил. Помагаше ми да мисля за това. За настоящата миг по миг реалност, в която бях. Ако го правех, можех да го превърна във вид игра. Нахлувах в къща през нощта и хората спяха. Това беше. Не опасни хора. Не Рут. Не Чандлърови. Просто хора. Бях ловък крадец. Спокоен, внимателен и незабележим. Никой нямаше да ме хване. Нито тази вечер, нито когато и да е.

Отворих външната мрежеста врата.

Тя съвсем леко проскърца.

С вътрешната врата беше по-трудно. Дървото се бе раздуло от влагата. Завъртях дръжката и натиснах с пръсти рамката, палецът ми беше на вратата. Бутнах бавно и внимателно.

Тя изстена.

Бутнах по-силно и по-здраво. Държах здраво дръжката, като леко я придърпвах назад, за да не се отвори внезапно, когато поддаде.

Вратата отново изстена.

Сигурен бях, че цялата къща ме чува. Всички.

Все още можех да избягам, ако се наложи. Добре беше да го знам.

След това тя внезапно се отвори. Дори по-тихо от другата врата.

Заслушах се.

Влязох в антрето.

Включих фенерчето. Стълбите бяха затрупани с парцали, мопове, четки, кофи — неща, които Рут използваше за чистене, заедно с буркани с пирони, кутии с боя и разредител. За мой късмет повечето неща бяха струпани от едната страна, страната срещу стената. Знаех, че стълбите ще са най-здрави и ще скърцат най-малко точно до стената, където имаха опора. Ако щяха да ме хванат, това беше най-вероятното място, мястото, където щях да вдигна най-много шум. Пристъпих внимателно надолу.

На всяко стъпало спирах и се ослушвах. Променях времето между стъпалата, за да няма ритъм.

Но всяко стъпало имаше какво да каже.

Отне ми цяла вечност.

След това най-накрая бях долу. Дотогава сърцето ми вече бе готово да се пръсне. Не можех да повярвам, че не са ме чули.

Прекосих помещението до вратата на убежището.

Мазето миришеше на влага, плесен и пране… и на нещо като разлято вкиснато мляко.

Вдигнах резето колкото можех по-тихо и плавно. Въпреки това металът престърга в метал.

Отворих вратата и пристъпих вътре.

Мисля, че чак тогава си припомних какво правех тук изобщо.

Мег седеше на ръба на дюшека, гърбът й беше опрян в стената, чакаше. В тънкия лъч светлина можех да видя колко е уплашена. И колко зле бе завършил денят за нея.

Бяха й дали да си облече тънка намачкана блузка и това беше всичко. Краката й бяха голи.

Уили бе поработил върху тях с ножа.

Имаше линии и драскотини, които се пресичаха по бедрата и по прасците й почти до глезените й.

Имаше кръв и по блузата. Повечето беше засъхнала… но не всичката. Част от нея продължаваше да се процежда.

Мег се изправи.

Тръгна към мен и видях нова синина на слепоочието й.

Въпреки всичко това тя все пак изглеждаше стегната и готова.

Опита се да каже нещо, но аз сложих пръст на устните си и я накарах да мълчи.

— Ще оставя резето и задната врата отворени — прошепнах. — Ще си помислят, че са ги забравили. Дай ми около половин час. На стълбите стой откъм стената и се опитай да не тичаш. Дони е бърз. Ще те хване. Ето.

Бръкнах в джоба си и й подадох парите. Мег ги погледна. После поклати глава.

— По-добре не — прошепна тя. — Ако нещо се обърка и ги намерят в мен, ще знаят, че някой е идвал. Никога няма да имаме друга възможност. Остави ми ги… — замисли се за момент. — Остави ги при Скалата. Сложи камък върху тях или нещо такова. Ще ги намеря, не се тревожи.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— Не знам. Все още. Може би обратно при господин Дженингс. Не твърде далеч. Искам да остана близо до Сюзън. Ще намеря начин да ти кажа веднага щом мога.

— Искаш ли фенерчето?

Мег отново поклати глава.

— Познавам стълбите. Задръж го. Сега си отивай. Тръгвай. Махай се оттук.

Обърнах се, за да си тръгна.

— Дейвид?

Завъртях се обратно и внезапно тя беше до мен и се пресягаше. Видях сълзите да искрят в очите й точно когато ги затвори и ме целуна.

Устните й бяха напукани, подути, разранени и разкъсани.

Те бяха най-мекото, най-прекрасното нещо, което някога ме бе докосвало, което аз някога бях докосвал.

Усетих собствените си сълзи да се надигат.

— Боже! Съжалявам, Мег. Съжалявам.

Едва успях да го кажа. Единственото, което можех да направя, беше да стоя там, да клатя глава и да я моля да ми прости.

— Дейвид — прекъсна ме тя. — Дейвид. Благодаря ти. Това, което правиш накрая… то има значение.

Погледнах я. Все едно я изпивах, все едно някак се превръщах в нея.

Избърсах очите и лицето си.

Кимнах и се обърнах да си вървя.

След това ми хрумна нещо.

— Чакай — казах.

Излязох от убежището и прокарах лъча от фенерчето по стените. Намерих това, което търсех. Свалих железния лост от пироните, отидох при нея и й го подадох.

— Ако ти потрябва.

Тя кимна.

— Успех, Мег — пожелах й и тихо затворих вратата.

 

 

И после отново бях насред всичко това, в близката дразнеща тишина на спящата къща, движех се бавно нагоре към коридора, претеглях всяка стъпка спрямо скърцането на леглата и шепота на клоните на дърветата.

Накрая излязох.

Претичах през двора към алеята, пресякох покрай задната част на нашата къща и влязох в гората. Луната светеше ярко, но аз познавах пътеката и без нея. Чух звука от пълноводния поток.

При Скалата спрях, за да взема няколко камъка и внимателно се спуснах по насипа. Повърхността на водата блестеше на лунната светлина, разбиваше се по скалите. Стъпих на Скалата, бръкнах в джоба си, събрах парите на купчинка и я затиснах с малка подредена пирамида от камъни.

Погледнах назад от насипа.

Парите и камъните ми се сториха езически, като жертвоприношение.

Хукнах към вкъщи през богатия зелен аромат на листа.