Джак Кетчъм
Съседката (35)

XXXV

Еди беше там всеки ден след това за около седмица. На втория ден дойде и сестра му Дениз. Двамата заедно я тъпкаха насила с бисквити, които тя всъщност не можеше да изяде, тъй като бе седяла отново с парцала в устата цяла нощ и не й бяха давали вода. Еди се вбеси и я удари през устата с алуминиев корниз, изкривявайки го, оставяйки широка червена следа по цялата й буза и сцепвайки долната й устна.

През останалата част от деня отново си играха на боксова круша.

Рут почти никога не беше там. Главоболията й ставаха все по-чести. Оплакваше се, че кожата я сърби, особено лицето и ръцете. Струваше ми се, че е свалила килограми. На устната й се появи херпес и не се махна дни наред. Дори при пуснатия телевизор горе винаги можеше да я чуеш как кашля дълбоко, от дробовете.

След като Рут я нямаше, забраната за пипането на Мег изчезна.

Дениз бе тази, която започна. Дениз обичаше да щипе. Имаше силни пръсти за момиче на нейната възраст. Тя хващаше плътта на Мег и започваше да я извива, като й нареждаше да плаче. През повечето време Мег отказваше да заплаче. Това караше Дениз да се старае повече. Любимата й цел бяха гърдите на Мег — познаваше се, защото си ги пазеше за десерт.

И тогава, обикновено, Мег се разплакваше.

Уили обичаше да я просва на масата, да й сваля гащите и да я пердаши по задника.

Забавлението на Джафльо бяха насекомите. Той слагаше паяк или стоножка на корема й и я гледаше как се свива.

Дони обаче ме изненада. Когато мислеше, че никой не го гледа, той плъзваше ръцете си по гърдите й, стискаше ги леко или я пипаше между краката. Видях как го прави доста пъти, но не го издадох.

Правеше го нежно, като любовник. И веднъж, когато парцалът бе махнат, дори го видях да я целува. Беше неловка целувка, ала някак нежна и странно целомъдрена, като се има предвид, че можеше да й направи каквото си поиска.

След това Еди се появи един ден със смях, носейки кучешко лайно в пластмасова чинийка и я държаха наведена над масата, докато Джафльо й бе защипал ноздрите, така че тя трябваше да отвори уста, за да диша, и Еди го пъхна вътре. Така че това беше последният случай, в който някой я целуна.

 

 

В петък през същата седмица бях работил цял следобед на двора до около четири часа и когато отидох, можех да чуя радиото да свири шумно още от задната веранда. Слязох долу и видях, че групата пак се бе увеличила.

Беше се разчуло.

Там бяха не само Еди и Дениз, но и Хари Грей, Лу и Тони Морино, Глен Нот и дори Кени Робъртсън — десетина човека, сбутани в малкото убежище, ако брояхме мен и Мег, а Рут седеше на прага, гледаше и се усмихваше, докато те я удряха с лакти и рамене и я бутаха от един към друг като човешко топче за пинбол, хванато между десетина човешки ръчки за пинбол.

Ръцете й бяха вързани отзад.

Имаше кутийки от бира и кола по земята. Цигарен дим тегнеше над стаята в дебели сиви движещи се облаци. В някакъв момент по радиото пуснаха стар хит на Джери Лий Луис, „Без дъх“, всички се засмяха и започнаха да припяват.

Накрая оставихме Мег на земята, насинена и хълцаща. Ние измарширувахме нагоре, за да си вземем по нещо за пиене.

Моят филм продължаваше да върви.

Децата идваха и после си отиваха през цялата следваща седмица. Обикновено само стояха и гледаха, но си спомням как Глен Нот и Хари Грей й направиха нещо, което нарекоха „сандвич“ един ден — когато Рут не беше наоколо — отърквайки се в нея отпред и отзад, докато тя висеше на въжетата, които се спускаха от пироните, забити в гредите на тавана. Помня как Тони Морино донесе на Джафльо пет-шест градински плужека, които сложиха по цялото й тяло.

Но освен ако не болеше, сега Мег обикновено беше тиха. След случката с кучешкото лайно вече бе трудно да я унижиш. И не много неща можеха да я уплашат. Изглежда се беше предала. Все едно може би просто трябваше да изчака и вероятно на нас щеше да ни писне в някакъв момент и всичко това щеше да отмине. Тя рядко се бунтуваше. Ако го правеше, просто викахме Сюзън. Но през повечето време не се стигаше дотам. Мег вече сваляше или обличаше дрехите си почти по команда. Сваляше ги само когато знаехме, че Рут я няма или ако самата Рут го предложеше, което не беше много често.

И през голяма част от времето просто си седяхме там на масата, играехме карти или „Детектив“ и пиехме кола или разглеждахме списания, говорехме си и сякаш Мег дори не бе там, освен че от време на време подмятахме по нещо, за да й се подиграем или да я засрамим. Тормоз, който беше обикновен и нормален. Присъствието й ни въздействаше по същия пасивен начин като някой трофей — тя бе звездата в нашия клуб. Прекарвахме по-голямата част от времето си там. Беше средата на лятото, но всички бяхме станали бледни от висенето в мазето. Мег просто присъстваше там, завързана и мълчалива, и през повечето време не искахме нищо от нея. След това на някого му идваше идея — нов начин, по който да я ползваме — и я пробвахме.

Но по принцип като че ли тя бе права. Може би просто щеше да ни омръзне някой ден и щяхме да спрем да идваме. Рут изглеждаше твърде заета със себе си и с разнообразните си физически болежки — твърде заета, странна и сдържана. А без тя да налива масло в огъня, вниманието ни към Мег ставаше все по-рядко и по-малко интензивно.

Хрумна ми, освен това, че вече беше август. През септември всички отново почвахме училище. Уили, Дони и аз отивахме за първия си срок в чисто ново училище, Маунт Холи, което бе завършено през лятото, а Мег щеше да започне да ходи в гимназията. Трябваше да свърши дотогава. Само така беше логично. Можеше да държиш човек вързан, далече от хорските погледи през лятната ваканция и не бе задължително някой да забележи. Но да не изпращаш дете на училище беше нещо съвсем различно.

Така че до септември всичко трябваше да е приключило, по един или друг начин.

Затова си помислих, че сигурно Мег бе права. Може би просто трябваше да изчака.

След това си спомних какво попита Еди. И се притесних, че може и да е направила фатална грешка.

 

 

Еди беше този, който сложи край на клуба.

Направи го, като отново вдигна залога.

 

 

Имаше два инцидента. Първият стана в един дъждовен, грозен ден, от този тип дни, които започват сиви и не успяват да стигнат по-далече от цвета на гъбена крем супа, преди да прелеят отново в черно.

Еди бе откраднал два стека бира от баща си и ги беше донесъл. Той, Дениз и Тони Морино изгълтаха няколко бири, докато Уили, Джафльо, Дони и аз се справяхме по-бавно с нашите. Скоро те тримата бяха пияни, стековете ги нямаше и Уили се качи горе за още бира. В този момент Еди реши, че иска да пикае. Което му даде идея. Той я прошепна на всички наоколо.

Когато Уили се върна, той и Тони Морино свалиха Мег на земята, накараха я да легне по гръб и завързаха здраво ръцете й за краката на масата. Дениз хвана краката й. Постлаха няколко вестника под главата й.

След това Еди се изпика върху лицето й.

Ако Мег не беше вързана за масата, мисля, че щеше да се опита да го убие.

Но вместо това всички се смееха, докато тя се бореше и накрая се отпусна неподвижна на земята.

След това на Дони му хрумна, че на Рут това, няма да й хареса особено. Трябваше да почистят. Затова те изправиха Мег на крака, завързаха ръцете й зад гърба и я държаха, докато Джафльо занесе вестниците навън в пещта за смет, а Дони напълни с вода голямата циментова мивка, която имаха в мазето, за да изпразват водата от миялнята. Сложи вътре доста „Тайд“. След това се върна и тримата с Тони и Уили я изведоха от убежището в мазето право до мивката. Натиснаха главата й надолу в сапунената вода и я задържаха там, смеейки се, докато Уили търкаше косата й. За секунда или две тя се бореше. Когато я оставиха да се изправи, се беше задъхала и с мъка си поемаше въздух.

Но беше чиста.

След това на Еди му хрумна друга идея.

Трябва да я изплакнем, заяви.

Той източи сапунената вода и пусна чистата за изплакване директно вряла, точно както Рут бе направила с душа.

След това сам я потопи отдолу.

Когато я пусна да излезе отново на повърхността, лицето й беше червено като рак и тя пищеше, а ръката на Еди бе толкова алена, че човек се чудеше как я бе задържал там.

Но сега Мег беше изплакната.

Чиста и изплакната. И нямаше ли Рут да се зарадва на това?

Рут побесня.

През целия следващ ден тя слагаше студени компреси върху очите на Мег. Имаше сериозни притеснения за зрението й. Очите й бяха толкова подпухнали, че едва можеше да ги отвори и от тях непрекъснато сълзеше течност, много по-гъста отколкото би трябвало да са сълзите на човек. Лицето й беше цялото на петна и изглеждаше ужасно, сякаш се бе борила с отровен бръшлян. Но очите бяха това, което ни тревожеше.

Държахме я на дюшека. Хранехме я.

Еди беше достатъчно умен, за да стои настрана.

И на другия ден Мег бе по-добре. На следващия — още по-добре.

А на третия ден Еди се върна.

Тогава не бях там — баща ми ме беше повикал в „Орлово гнездо“ — но достатъчно скоро чух какво е станало.

Изглежда Рут си е лежала горе и те са решили, че е заспала, приспана от поредното главоболие. Джафльо, Дони и Уили са играели на „Лудите осмици“, когато влезли Еди и Дениз.

Еди поискал пак да й свалят дрехите, само за да гледа, казал, и всички се съгласили. Бил тих и спокоен. Пиел кола. Те я съблекли, запушили й устата и я завързали по гръб на масата, само че този път стегнали двата й крака към краката на масата. Идеята била на Еди. Искал да я разтвори. Оставили я за известно време, докато свършила играта на карти и Еди си допил колата.

След това Еди се опитал да пъхне бутилката от кола вътре в нея.

Предполагам, че всички са били толкова запленени и съсредоточени в онова, което той правел, че не чули Рут, която слязла зад тях, защото когато влязла през вратата, там бил Еди с гърлото на зелената бутилка от кола вече вътре в Мег и всички останали скупчени наоколо.

Рут хвърлила само един поглед и започнала да крещи как никой не трябвало да я пипа, никой, тя била мръсна, била болна и Еди и Дениз моментално се изнизали, оставяйки я да ругае Джафльо, Уили и Дони.

Останалото разбрах от Дони.

А той призна, че се уплашил.

Защото Рут наистина превъртяла.

Тя се разбесняла из стаята, късала всичко и ломотела разни налудничави неща как вече изобщо не излизала, нито на кино, нито на вечеря, нито на танци или партита, всичко, което правела, било да седи тук и да гледа тези проклети шибани деца, да чисти, да глади, да прави обеди и закуски, как остарявала там, стара, хубавите й години били отминали, как тялото й било изневерявало — като през цялото време блъскала по стените и по предпазната решетка на прозореца, и по масата и ритала бутилката от кола на Еди, докато тя не се разбила на парчета в стената. А след това извикала нещо като: „А ти! Ти!“ на Мег и се втренчила яростно в нея, сякаш била нейна вината, че тялото на Рут се разпадало и вече не можела да излиза, и я нарекла мръсница, курва и шибан боклук, който нищо не струва — после се засилила и я изритала, два пъти, между краката.

И сега тя имала синини там. Ужасни синини.

Слава богу, каза Дони, че носеше пантофи.

 

 

Можех да си представя.

 

 

Сънувах сън през онази нощ, след вечерта, в която той ми разказа.

Бях си вкъщи и гледах телевизия, имаше боксов мач, Шугър Рей Робинсън срещу някакъв голям тромав бял мъж, без лице и без име, а баща ми спеше до мен и хъркаше в мекия фотьойл, докато седях и зяпах от канапето. Освен светлината от телевизора, в къщата беше тъмно и аз бях много, много уморен… и тогава нещата се промениха, и аз внезапно бях на мача, бях точно до ринга, хората около мен викаха, а Шугър Рей нападаше мъжа по неговия си начин, движеше се като танк и замахваше решително. Беше вълнуващо.

И така, виках за Шугър Рей и се оглеждах за баща ми, за да видя дали и той вика за него, но той спеше като заклан на мястото до мен, точно както беше във фотьойла, и бавно се изсулваше към пода. „Събуди се“ — каза майка ми, като го побутна. Предположих, че е била там през цялото време, но не я бях видял. „Събуди се“ — повтори тя.

Той обаче не се събуди. И когато погледнах отново към ринга, вместо Шугър Рей там беше Мег. Мег, такава, каквато я бях видял за пръв път до потока онзи ден, с къси панталони и светла блузка без ръкави, конската й опашка бе червена като огън и се мяташе напред и назад зад нея, докато тя биеше човека, блъскаше го. Аз се изправих и започнах да я подкрепям с викове.

„Мег! Мег! Мег!“

Събудих се, плачейки. Възглавницата ми бе подгизнала от сълзи.

Почувствах се объркан. Защо трябваше да плача? Не чувствах нищо.

Отидох в стаята на родителите ми.

Сега те спяха на отделни легла. Имаха ги от години. Както и в съня ми, баща ми хъркаше. Майка ми спеше тихо до него.

Приближих се до леглото на майка ми, застанах там и я загледах, нежна дребна тъмнокоса жена, която в този момент, спяща, изглеждаше по-млада, отколкото си мислех, че някога съм я виждал.

Стаята беше пълна с мириса на съня им, с плесенясалия аромат на дишане.

Исках да я събудя. Исках да й разкажа. Всичко.

Тя беше единствената, на която можех да кажа.

— Мамо? — заговорих.

Но го произнесох съвсем тихо, част от мен все още бе много уплашена или нямах голямо желание да я безпокоя. Сълзи се стичаха по бузите ми. Носът ми течеше. Подсмръкнах. Смъркането ми прозвуча по-силно от гласа ми, който я викаше.

— Мамо?

Тя се завъртя, леко простенвайки.

Трябва да опитам само още веднъж, помислих си, за да я събудя.

И след това си представих Мег, сама в дългата тъмна нощ в убежището, как лежи там. И я боли.

После видях съня си.

Почувствах как нещо в мен се пречупи.

Не можех да дишам. Усетих внезапен объркващ надигащ се ужас.

Стаята стана черна. Почувствах как експлодирам.

И вече знаех участието си.

Моето спокойно равнодушно предателство.

Моето зло.

Усетих хълцането да се надига в мен, огромно и неволно, като писък. Аз се чувствах като писък. Покрих устата си и избягах, препъвайки се, от стаята, паднах на колене и се свих на кълбо в коридора пред вратата им. Седях там, тресях се и плачех. Не можех да спра да плача.

 

 

Седях там много дълго време.

Не се събудиха.

Когато се изправих на крака, беше почти сутрин.

Отидох в стаята си. През прозореца от леглото си гледах как нощта преминава през най-тъмното черно и после в богато тъмносиньо.

Мислите ми се въртяха в кръг и пикираха през мен като сутрешните врабчета, които се спускаха от стрехите.

Седях, опознавах себе си докрай, и спокойно наблюдавах изгрева.