Джак Кетчъм
Съседката (32)

XXXII

Това, което ме доведе обратно, беше единствено неспирният образ на тялото на Мег.

То разпалваше хиляди фантазии, ден и нощ. Някои от тях нежни, някои агресивни, някои направо смешни.

Както си лежах нощем в леглото, със скрито под възглавницата транзисторно радио, свирещо „Ет дъ хоп“ на Дани енд дъ джуниърс, затварях очи и там беше Мег, танцуваше с някакъв невидим партньор, единственото момиче в „Тийн Кантийн“, танцуваше с навити надолу бели чорапи и нищо друго. Голотата й беше удобна, все едно току-що си бе купила новите дрехи на краля.

Или докато играехме Монопол, седяхме един срещу друг и аз уцелвах Бродуок или Марвин Гардънс, а тя ставаше, въздишаше и сваляше тънките си бели памучни гащички.

Но по-често песента по радиото беше нещо като „Здрач“ на Платърс и Мег бе гола в ръцете ми в дълбоката синя светлина на звездите и ние се целувахме.

Или играта беше Играта и нямаше нищо забавно в това.

Чувствах се изнервен и раздразнителен.

Чувствах, че трябва да отида. Въпреки че се страхувах от онова, което можеше да намеря.

Дори майка ми го забеляза. Виждах я как ме наблюдава със свити устни и се чуди, когато скочех от масата за вечеря, разливайки чашата с вода или се промъквах в кухнята за кола.

Може би това беше едната причина, поради която никога не говорих с нея. Или вероятно бе просто, защото тя беше майка ми и бе жена.

Но накрая отидох.

И когато го направих, нещата отново се бяха променили.

Влязох у тях и първото нещо, което чух, беше как Рут кашля, а след това как говори с нисък глас и осъзнах, че вероятно говореше на Мег. Държеше този тон, който не би използвала с никой друг от нас, сякаш бе учителка, която говори на малко момиченце, инструктира го. Слязох долу.

Бяха префасонирали работната лампа, бяха закачили кабела от контакта до миялната към една кука, забита в напречните греди на Уили старши. Обезопасената в клетка крушка се люлееше и светеше ярко.

Рут седеше в сгъваем стол, част от стария комплект за карти, който държаха долу, седеше с гръб към мен и пушеше. По пода се въргаляха цигарени фасове, изглеждаше, че е там от известно време.

Момчетата ги нямаше.

Мег стоеше пред нея в натруфена жълта рокля, съвсем не от вида, който човек би си помислил, че би носила и реших, че е била на Рут, стара и очевидно не много чиста. Имаше къси набрани ръкави и плисирана пола, така че ръцете и краката й бяха голи.

Рут носеше синьо-зелена версия на нещо подобно, но по-обикновено, с по-малко волани и украшения.

През цигарения дим надушвах камфор. Топчета срещу молци.

Рут продължаваше да говори.

Човек можеше да ги помисли за сестри в началото, почти същото тегло, макар че Рут бе по-висока и по-слаба, и двете с коси, които сега бяха малко омазнени, и двете носеха тези стари миризливи, рокли сякаш пробваха костюми за някакво парти.

Само че Рут просто седеше там и пушеше.

Докато Мег беше до една от подпорните греди на Уили, ръцете й бяха здраво вързани за нея зад гърба й, краката й също бяха вързани.

Устата й бе запушена, но не и очите й.

— Когато бях момиче като теб — казваше Рут, — го правех, търсех Господ. Опитах всяка църква. Баптистка, лютеранска, епископална, методистка. Каквато се сетиш. Дори отидох при новените оттатък Свети Матис и седях на балкона, където се намираше органът.

Това беше преди да разбера какви са жените. И знаеш ли кой ме научи? Майка ми.

Разбира се, тя не знаеше, че ме учи, не и както аз уча теб. По-скоро се дължеше на онова, което видях.

Сега, искам да знаеш и да разбереш, че ми дадоха всичко, родителите ми — всичко, което едно момиче може да поиска, имах го. Освен колеж, разбира се, ама и без това момичетата не ходеха много в колежи по онова време. Но татко, мир на праха му, работеше здраво и мама и аз имахме всичко. Не както Уили направи с мен.

Тя запали нова „Тарейтън“ от угарката на предишната и хвърли фаса на земята. Предположих, че не ме е забелязала зад себе си или пък не й пукаше, защото въпреки че Мег гледаше право в мен със странно изражение на лицето и въпреки че бях вдигнал обичайния шум, докато слизах по старите скърцащи стълби, Рут не се обърна, нито спря да говори, дори когато палеше цигарата. Продължи да говори през пушека.

— Но татко пиеше като Уили — продължи тя — и го чувах. Чувах го как се прибира нощем и отива право в леглото и яхва майка ми като кобила. Чувах ги как се боричкат, как майка ми вика: „Не-не-не“ и по някой и друг случаен шамар от време на време и това също беше точно като Уили. Защото жените повтарят същите грешки, които са правили и майките им, отдавайки се на мъжете. И аз имах същата слабост и така се озовах с всички тези момчета, с които той ме остави да гладуваме. Не мога да работя както по-рано, по време на войната. Мъжете получават всички работни места сега. А аз имам деца да отглеждам.

О, Уили праща чековете, но това не е достатъчно. Знаеш го. Виждащ го. И вашите чекове не помагат особено.

Разбираш ли какво ти казвам? Ти имаш Проклятието. И нямам предвид цикъла ти. Имаш го дори по-зле, отколкото аз някога съм го имала. Подушвам го върху теб, Меги! Ще правиш точно това, което и аз, и майка ми сме правили с някое скапано ирландско копеле, което ще те пребива и ще те чука, ще те кара да го харесваш, ще те кара да го обичаш и след това, бам, и ще изчезне.

Това чукане. Това е. Това топло влажно твое котенце. Това е Проклятието, разбираш ли? Проклятието на Ева. Това е слабостта. Там ни хващат.

Казвам ти. Една жена не е нищо, освен курва и животно. Трябва да го разбереш, трябва да го запомниш. Само я използват, шибат и наказват. Нищо друго, освен тъпа загубена курва с дупка в нея и това е, което винаги ще бъде.

Единственото нещо, което мога да направя за теб, е това, което правя. Мога да опитам някак да го изгоря от теб.

Рут запали клечка кибрит.

— Разбираш ли?

Хвърли я по жълтата рокля на Мег. Тя угасна, когато я достигна и падна пушейки на пода. Рут запали още една.

— Разбираш ли?

Наведе се повече този път, хвърли я и когато клечката уцели роклята, все още гореше. Падна между диплите. Мег се заизвива на подпората и успя да я изтръска.

— Силно младо здраво момиче като теб — мислиш си, че миришеш толкова прясно и хубаво. Но на мен ми миришеш на изгоряло. На гореща путка. Имаш Проклятието и слабостта. Имаш ги, Меги.

Малко черно петънце се бе появило на роклята й, там, където я беше докоснала клечката. Мег ме гледаше и издаваше звуци иззад парцала.

Рут хвърли цигарата си и премести крак, за да я стъпче.

После стана от стола, наведе се напред и запали нова клечка. Стаята внезапно се насити с миризмата на сяра.

Тя я задържа до подгъва на роклята.

— Разбираш ли? Мислех, че ще си ми благодарна.

Мег се сгърчи, борейки се здраво с въжетата. Подгъвът се овъгли в кафяво и после в черно, но не се запали.

Клечката изгоря почти докрай. Рут я изгаси и я пусна на земята.

След това запали още една.

Задържа я до подгъва, на същото място, което вече бе горила. Имах чувството, че гледам странен луд учен, който провежда експеримент в някой филм.

Обгорената рокля миришеше на гладене.

Мег се бореше. Рут просто хвана роклята й в ръка и задържа клечката, докато не пламна, след което я пусна обратно върху крака на Мег.

Гледах как тънката линийка от пламъка започна да пълзи.

Да се разпростира.

Беше като Джафльо и войничетата му в печката. Само че сега бе наистина. Високите заглушени писъци на Мег го правеха истинско.

Вече беше до средата на бедрото й.

Започнах да се движа, за да угася пламъците с ръце. Тогава Рут се пресегна и поля роклята й с колата, която стоеше до нея на пода.

Погледна ме, смеейки се.

Мег се отпусна облекчено.

Предполагам, че изглеждах доста уплашен. Защото Рут продължаваше да се смее. И осъзнах, че част от нея трябва да е знаела, че съм зад нея през цялото време. Но не я интересуваше. Това, че подслушвах, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен концентрацията й върху урока, който преподаваше на Мег. Имаше нещо в очите й, нещо, което не бях виждал преди.

След това го виждах.

Твърде често.

В очите на първата ми жена след втория й нервен срив. В очите на някои от спътниците й в „почивния дом“. Един, от които, ми беше казано, убил жена си и невръстното си дете с чифт градински ножици.

Това е студена, абсолютна празнота, в която няма никакъв смях. Никакво съчувствие и никаква милост. Диво е. Като очите на животно, тръгнало на лов.

Като очите на змия.

 

 

Това беше Рут.

— Какво мислиш? — попита ме. — Дали ще ме послуша?

— Не знам — казах.

— Искаш ли да поиграем карти?

— Карти?

— Лудите осмици или нещо друго.

— Да. Предполагам.

„Каквото и да е“ — помислих си. Каквото и да поискаш.

— Само докато се приберат момчетата — добави тя.

Отидохме горе, играхме и мисля, че не си казахме и десет думи по време на цялата игра.

Аз изпих много кола. Рут изпуши много цигари.

Тя спечели.