Джак Кетчъм
Съседката (29)

XXIX

Докато лежахме в леглата, мисълта за Мег ни бе обладала. Не можехме да заспим.

Времето минаваше в абсолютна тишина и тогава някой казваше нещо — как изглеждаше, когато Уили махна и последната книга, какво ли е чувството да стоиш там толкова време с ръце, вързани над главата, дали болеше, какво беше да видиш най-накрая голото тяло на момиче. После говорехме известно време, но почти веднага отново се умълчавахме, докато всеки от нас се увиваше в собствения си пашкул от мисли и мечти.

Но в тези мечти имаше само едно нещо. Мег. Мег, както я бяхме оставили.

И накрая трябваше да я видим отново.

Дони едва го бе предложил, когато видяхме възможните рискове. Рут ни бе казала да я оставим на мира.

Къщата беше малка и звуците се разнасяха, а Рут спеше само през една тънка врата, в стаята на Сюзън — дали и Сюзън лежеше будна като нас мислейки си за сестра си? — точно над убежището. Ако Рут се събудеше и ни хванеше, можеше да се случи немислимото — да ни изключи всичките за в бъдеще.

Вече знаехме, че ще има такова бъдеще.

Но образите, които бяхме запомнили, бяха твърде силни. Все едно имахме нужда от потвърждение, че наистина се бяхме намирали там. Голотата на Мег и достъпността й бяха като песен на сирена. Абсолютно примамващи.

Трябваше да рискуваме.

Нощта беше безлунна и черна.

Дони и аз слязохме от горните легла. Уили и Джафльо се измъкнаха от долните.

Вратата на Рут бе затворена.

Минахме на пръсти покрай нея. Поне веднъж Джафльо устоя на импулса да се изхили.

Уили вдигна едно фенерче от масата в кухнята, а Дони внимателно отвори вратата към избата.

Стъпалата скърцаха. Нищо не можеше да се направи, освен да се молиш и да се надяваш на късмет.

Вратата на убежището също изскърца, но не толкова силно. Отворихме я и влязохме вътре, стоейки с голи крака на студения бетонен под, също като нея — и ето я и Мег, точно както я бяхме запомнили, сякаш не бе минало никакво време, точно както си я представяхме.

Е, не съвсем.

Ръцете й бяха бели, на червени и сини петна. И дори на слабата неравномерна светлина на фенерчето можеше да се види колко е бледо тялото й. Цялата беше настръхнала, зърната й бяха сбръчкани, кафяви и стегнати.

Тя ни чу да влизаме и издаде слаб хленчещ звук.

— Тихо — прошепна Дони.

Мег се подчини.

Гледахме я. Беше сякаш сме пред някакъв олтар… или гледаме някакво странно екзотично животно в зоологическа градина.

Сякаш и двете едновременно.

 

 

Сега се чудя дали нещо щеше да е различно, ако тя не беше толкова хубава, ако тялото и не бе така младо, здраво и силно, а грозно, дебело, отпуснато. Вероятно не. Вероятно щеше да се случи при всички положения. Неизбежното наказание на външния човек.

Но ми се струва, че беше точно защото Мег бе красива и силна, а ние не бяхме. Затова Рут и ние останалите й причинихме това. За да направим някаква преценка на тази красота, какво означаваше и какво не означаваше за нас.

— Обзалагам се, че би искала вода — обади се Джафльо.

Мег закима. Да. О, да, моля.

— Ако й дадем вода, трябва да махнем парцала — каза Уили.

— И какво? Тя няма да вдига шум.

Той пристъпи напред.

— Няма да вдигаш шум, нали, Мег? Не бива да събуждаме майка.

Не. Тя завъртя глава от една страна на друга. Виждаше се, че много иска тази вода.

— Вярваш ли й? — попита Уили.

Дони сви рамене.

— Ако вдигне шум, и тя ще си изпати. Не е глупава. Така че да й дадем. Защо не?

— Аз ще донеса — предложи Джафльо.

Имаше мивка до сушилнята. Джафльо отвори кранчето и чухме как водата слабо тече зад нас. Той беше необикновено тих.

Също и необикновено добър, за Джафльо.

Уили отвърза шалчето, точно както по-рано, и извади мръсния парцал от устата й. Тя изстена и започна да раздвижва челюстите си.

Джафльо се върна с един стар буркан от плодове, пълен с вода.

— Намерих го до кутиите с боя — обясни той. — Не мирише твърде лошо.

Дони го взе от него и го наклони към устните на Мег. Тя пиеше жадно и издаваше тихи звуци на задоволство при всяка глътка. Пресуши го за нула време.

— О, боже — въздъхна. — О, боже. Благодаря ви.

Чувството беше странно. Сякаш всичко бе простено. Сякаш наистина ни беше благодарна.

По някакъв начин бе невероятно. Че само един буркан с вода можеше да направи такова нещо.

Отново си помислих колко безпомощна беше.

И се зачудих дали и останалите изпитват същото като мен — тази завладяваща, почти главозамайваща нужда да я докосна. Да сложа ръцете си върху нея. Да видя точно как е на пипане. Гърди, задник, бедра. Онази къдрава русоляво-червена туфичка между краката й.

Точно това, което не биваше да правим.

Имах чувството, че ще припадна. Притеглянето и отблъскването. Толкова беше мощно.

— Искаш ли още? — попита Джафльо.

— Може ли? Моля?

Той изтича до мивката и се върна отново с пълен буркан. Даде го на Дони и тя изпи и него.

— Благодаря. Благодаря ви.

Мег си облиза устните. Бяха груби и сухи, напукани на места.

— Можете ли… мислите ли, че можете…? Въжетата… много ме нараняват.

И се виждаше, че е така. Въпреки че краката й бяха на пода, тя все още беше разпъната.

Уили погледна Дони.

След това и двамата погледнаха към мен.

За момент се почувствах объркан. Защо ги интересуваше какво мисля аз? Все едно търсеха нещо от мен и не бяха сигурни, че са го намерили.

Както и да е, кимнах.

— Предполагам, че можем — каза Дони. — Малко. Но при едно условие.

— Всичко. Какво е?

— Трябва да обещаеш да не се бориш.

— Да се боря?

— Трябва да обещаеш да не вдигаш никакъв шум или нищо подобно и трябва да обещаеш, че няма да се бориш и после няма да кажеш на никого. На никого никога.

— Какво да кажа?

— Че сме те докоснали.

И ето.

Това беше, за което си бяхме мечтали всички в спалнята горе. Не биваше да съм изненадан. Но бях. Едва дишах. Имах чувството, че всички в стаята могат да чуят ударите на сърцето ми.

— Докоснали? — не разбра Мег.

Дони силно се изчерви.

— Сещаш се.

— О, Боже Господи! — възкликна тя; поклати глава. — Исусе. Стига. — Мег въздъхна. После се замисли за момент.

— Не — отсече тя.

— Няма да те нараним или да ти направим нещо — настоя Дони. — Само ще те докоснем.

— Не.

Сякаш го бе измерила и преценила и просто не виждаше начин да го направи, без значение какво се случваше и това беше последната й дума по въпроса.

— Честно. Нищо няма да ти направим.

— Не. Няма да правите това с мен. Никой от вас.

Сега вече беше бясна. Но и Дони също.

— И без това можем да го направим, тъпачко. Кой ще ни спре?

— Аз.

— Как?

— Ще успеете да го направите само веднъж, проклети да сте, и то само един от вас. Защото няма просто да кажа. Ще пищя.

И нямаше съмнения, че ще го направи. Щеше да пищи. Не й пукаше.

Беше ни хванала.

— Добре — отстъпи Дони. — Хубаво. Тогава оставяме въжетата както са си. Слагаме парцала обратно и това е.

Виждаше се, че сълзите й са близо. Но нямаше да се предаде пред него. Не и за това. Гласът й звучеше горчиво.

— Давай — подкани го. — Запуши ми устата. Направи го. И излезте. Махайте се оттук!

— Ще го направим.

Той кимна на Уили и Уили пристъпи напред с парцала и шалчето.

— Отваряй — заповяда той.

За момент Мег се поколеба. След това отвори уста. Уили напъха парцала и завърза шалчето отгоре. Върза го по-здраво, отколкото трябваше, по-здраво, отколкото беше преди.

— Все пак имаме уговорка — напомни Дони. — Получи вода. Но ние никога не сме били тук. Разбираш ли ме?

Тя кимна. Беше трудно да си гол, да висиш там и да си горд в същото време, но Мег някак успяваше.

Нямаше как да не й се възхитиш.

— Добре — каза Дони и се обърна да си ходи.

Дойде ми една идея.

Посегнах, хванах го за ръката, докато минаваше покрай мен и го спрях.

— Дони?

— Да?

— Виж. Нека я поотпуснем малко. Съвсем малко. Само трябва да бутнем масата леко напред, три-четири сантиметра. Рут няма да забележи. Искам да кажа, погледни я. Да не искаш да си изкълчи рамото или нещо друго? Утрото е още много далече, нали ме разбираш?

Изговорих всичко това с достатъчно силен глас, така че и тя да ме чуе.

Той сви рамене.

— Дадохме й избор. Не беше заинтересувана.

— Знам — съгласих се.

След което се наведох към него, усмихнах му се и прошепнах:

— Но може да е благодарна. Сещаш ли се? Може да си спомни. Следващия път.

 

 

Бутнахме масата.

Всъщност по-скоро я вдигнахме и я пренесохме, за да не вдигаме много шум — с нас тримата и Джафльо, не беше особено трудно. И когато приключихме, Мег имаше още може би два сантиметра свободни, точно колкото да може да присвие леко лактите си. Беше повече, отколкото бе имала от доста време.

— До скоро — прошепнах, като затварях вратата.

И в тъмното мисля, че тя кимна.

Сега бях конспиратор, помислих си. По два начина. И за двете страни.

Работех и за двете страни от средата.

Каква страхотна идея.

Бях горд от себе си.

Почувствах се умен, добродетелен и развълнуван. Бях й помогнал. Един ден щеше да дойде и отплатата. Знаех си, че един ден Мег щеше да ми позволи да я докосна. Щеше да се стигне дотам. Може би не и на другите… но на мен.

Щеше да ми позволи.

И затова прошепнах: „До скоро, Мег“.

Сякаш щеше да ми благодари.

Бях се побъркал. Бях луд.