Джак Кетчъм
Съседката (21)

XXI

Мег отвърна на удара на четвърти юли.

Беше на здрачаване, топлата вечер бавно потъваше в мрак и стотици от нас бяха навън, насядали върху одеяла на площадката пред училището, в очакване да започнат фойерверките.

Ние с Дони седяхме с моите родители — бях го поканил на вечеря онази вечер — а те се бяха събрали с техните приятели семейство Хендерсън, които живееха на две пресечки от нас.

Хендерсънови бяха католици и нямаха деца, което моментално подсказваше, че нещо не бе наред, въпреки че изглежда никой не знаеше какво точно. Господин Хендерсън беше едър, обичаше да е навън, падаше си по шотландския кариран плат и рипсеното кадифе, бе човек, който бихте нарекли „мъжко момче“ и ние го смятахме за относително забавен. Развъждаше гончета и понякога ни позволяваше да стреляме с въздушните му пушки, когато бяхме на гости. Госпожа Хендерсън беше слаба, руса, с чип нос и красива.

Дони веднъж каза, че не можел да види проблем. Той самият би я изчукал на секундата.

От мястото, на което седяхме, можехме да видим Уили, Джафльо, Мег, Сюзън и Рут отсреща на площадката, седнали до семейство Морино.

Целият град беше там.

Ако човек бе в състояние да върви, да пълзи или да шофира, на четвърти юли задължително идваше за фойерверките. Като изключим парада на Деня на загиналите във войните, това беше единственият ни спектакъл за годината.

И ченгетата бяха там проформа. Никой не очакваше неприятности в действителност. Градът все още бе в онази фаза, в която всеки познава всеки или някой, който познава всички останали. Хората си оставяха вратите отворени, в случай че някой решеше да се отбие, а те не си бяха вкъщи.

Ченгетата бяха семейни приятели, поне повечето от тях. Баща ми ги познаваше от бара или от ВЧВ^[1].

Присъстваха най-вече за да подсигурят никой да не хвърля пиратки твърде близо до одеялата. Стояха наоколо в очакване на шоуто като останалите.

Ние с Дони слушахме господин Хендерсън, който говореше за новото кучило на гончетата. Пиехме студен чай и се оригвахме с аромат на печено един срещу друг. Заливахме се от смях. Майка ми винаги правеше печеното с много лук вътре. Това подлудяваше баща ми, но ние точно така го харесвахме. До половин час щяхме да започнем да пърдим здраво.

През уредбата гърмеше марш на Джон Филип Суса.

Над училищната сграда се бе издигнал полумесецът.

В мрачната сива светлина се виждаше как през тълпата се гонят деца. Хората палеха бенгалски огън. Зад нас загърмяха фойерверки като картечен огън.

Решихме да отидем за сладолед.

Камионът на „Добро настроение“ въртеше чудесен бизнес, децата се тълпяха наоколо от всички страни. Постепенно си пробихме път до него, без да ни стъпчат. Аз си взех „Кафява крава“, а Дони „Фъджсикъл“ и започнахме да се измъкваме обратно.

Тогава видяхме, че отстрани на камиона е застанала Мег и говори с господин Дженингс.

И това ни закова на място.

Защото господин Дженингс бе също така полицай Дженингс. Беше ченге.

Имаше нещо в начина, по който Мег се държеше, в начина, по който жестикулираше и се навеждаше напред към него, така че веднага разбрахме какво правеше.

Беше страшно, шокиращо.

Стояхме като вкаменени.

Мег разказваше. Предаваше Рут. Предаваше Дони и всички.

Обърната бе с гръб към нас.

За момент просто я зяпахме, след това сякаш по сигнал се спогледахме.

После тръгнахме към тях. Ядяхме си сладоледите. Много небрежно. Застанахме до нея, леко встрани.

Господин Дженингс ни погледна за момент, след което завъртя очи по посока на Рут, Уили и останалите, и накрая, като кимаше и слушаше внимателно, спря погледа си обратно на Мег.

Ние усърдно си ближехме сладоледите. И зяпахме наоколо.

— Е, това е нейно право, предполагам — каза полицаят.

— Не — отвърна Мег. — Не разбирате.

Но не можахме да чуем останалото.

Господин Дженингс се усмихна и повдигна рамене. Постави една голяма, изпъстрена с лунички ръка на рамото й.

— Слушай — продължи, — не зная дали собствените ти родители не биха постъпили по абсолютно същия начин. Кой би могъл да каже? Сега трябва да мислиш за госпожица Чандлър като за майка, нали така?

Мег поклати глава.

И тогава полицаят ни забеляза, наистина забеляза мен и Дони, видя кои сме и за първи път осъзна връзката ни с разговора, който водеха. Изражението му видимо се промени. Но Мег все още говореше, спореше.

Той погледна към нас над рамото й, огледа ни дълго и обстойно. След това я хвана за ръката.

— Да повървим.

Видях я как се обърна нервно по посока на Рут, но вече ставаше трудно да се вижда в мрака, почти плътен, само луната, звездите и някой и друг бенгалски огън светеха, така че нямаше голяма вероятност Рут да ги бе забелязала. От мястото, на което стоях, тълпата вече се бе превърнала в безформена маса като храсталаците и кактусите в прерията. Знаех къде седят, но не можех да ги различа, както и семейството ми или Хендерсънови.

Но беше пределно ясно защо тя се страхува. И аз самият се чувствах уплашен. Това, което правеше Мег, бе вълнуващо и забранено, точно като опита ми да я наблюдавам през прозорците, качен на брезата.

Господин Дженингс ни обърна гръб и внимателно я отведе настрани.

— Мамка му — прошепна Дони.

Чух свистене. Небето избухна. Искрящо бели фойерверки се разбиха и заваляха към земята.

— Ооооо — се понесе из тълпата.

И в облялата ни призрачнобяла светлина аз го погледнах. Видях объркване и тревога.

Той винаги се бе държал колебливо по отношение на Мег. И сега беше така.

— Какво ще правиш? — попитах.

Дони поклати глава.

— Няма да й повярва — отсече. — Нищо няма да направи. Ченгетата говорят, но никога не ти правят нищо.

Звучеше като нещо, което Рут ни бе казала веднъж. Ченгетата говорят, но никога не действат.

Той го повтори отново, докато вървяхме обратно към одеялата си, все едно беше неговото верую. Сякаш трябваше да се случи.

Почти като молитва.