Джак Кетчъм
Съседката (11)

XI

До един часа бяхме изгорили всяко гнездо в двора на Чандлърови и Рут се бе оказала права — птиците пируваха.

Смърдях на керосин.

Умирах от глад и можех да убия човек за няколко хамбургера в този момент. Реших, че ще бъде сандвич със салам.

Прибрах се вкъщи.

Измих се в кухнята и си направих един.

Чувах как майка ми глади във всекидневната и си припява към оригиналния албум на Мюзик Мен. Миналата година тя и баща ми бяха отишли до Ню Йорк, за да го гледат, точно преди нещата да се разсмърдят покрай това, което можех само да предполагам, че е поредната изневяра на баща ми. Баща ми имаше много възможности за връзки и се възползваше от тях. Беше съсобственик на бар и ресторант, наречен „Орлово гнездо“. Срещаше се с тях и късно, и рано.

Но вероятно майка ми бе забравила всичко това в момента и си припомняше хубавите мигове с професор Харолд Хил и компания.

Мразех Мюзик Мен.

Затворих се в стаята си за известно време и запрелиствах по-омачканите си броеве на „Страховито“ и „По-странно от науката“, но не намерих там нещо, което да ми е интересно, и реших отново да изляза.

Отворих вратата към двора и видях Мег да стои на задната веранда на Чандлърови и да изтръсква килимчетата от всекидневната им. Тя ме забеляза и ми махна да се приближа.

За момент се почувствах неудобно, верността ми бе раздвоена.

Ако Мег беше в черния списък на Рут, сигурно имаше добра причина за това.

От друга страна, още си спомнях возенето на виенското колело и сутринта при Скалата.

Тя внимателно сложи килимчетата на желязното перило, слезе по стълбите и тръгна по алеята, за да ме посрещне. Петънцето на лицето й бе изчезнало, но още носеше мръсната жълта блуза и старите навити бермуди на Дони. Имаше прах в косата й.

Хвана ме за ръката и ме поведе мълчаливо към страната на къщата, така че да не се виждаме от прозореца на всекидневната.

— Не разбирам… — каза тя.

Виждаше се, че нещо я притесняваше, нещо, върху което бе размишлявала.

— Защо не ме харесват, Дейвид?

Не беше това, което очаквах.

— Кои, семейство Чандлър ли?

— Да.

Мег ме погледна. Бе сериозна.

— Как да не те харесват. Харесват те.

— Не, не ме харесват. Искам да кажа, правя всичко, което мога, за да ме харесат. Свършвам повече от полагащата ми се работа. Опитвам се да говоря с тях, да ги опозная, те да ме опознаят, но те изглежда просто не желаят. Сякаш искат да не ме харесват. Сякаш е по-добре така.

Беше смущаващо. Тя говореше за приятелите ми.

— Виж — заговорих, — Рут ти се ядоса. Не знам защо. Може би е имала лош ден. Но никой друг не се ядоса. Уили, Джафльо и Дони не се ядосаха.

Тя поклати глава.

— Не разбираш. Уили, Джафльо и Дони никога не се ядосват. Не е там проблемът. Не и при тях. Те просто сякаш не ме виждат. Все едно не съществувам. Все едно нямам никакво значение. Казвам им нещо и те изсумтяват и си тръгват. Или пък когато все пак ме забележат, има нещо… неправилно. Начинът, по който ме гледат. А Рут… — беше започнала и вече нищо не можеше да я спре. — … Рут ме мрази! И мен, и Сюзън. Ти не го виждаш. Ти си мислиш, че е било само това единствено нещо, само този единствен път, но не е така. Случва се през цялото време. Някой път по цял ден изпълнявам задачите й и просто не мога да й угодя, нищо не е както трябва, нищо не е така, както тя би го направила. Знам, че ме смята за глупава, мързелива, грозна…

— Грозна? — поне това беше очевидно нелепо.

Мег кимна.

— Никога преди не съм си го мислела, но сега не знам. Дейвид, ти познаваш тези хора практически целия си живот, нали?

— Да, така е.

— Тогава защо? Какво съм направила? Лягам си вечер и не мога да мисля за нищо друго. И двете бяхме много щастливи преди. Знаеш ли, преди да дойдем тук, аз рисувах. Нищо особено, само по някой акварел от време на време. Предполагам, че не бях чак толкова добра. Но майка ми ги харесваше. И Сюзън ги харесваше, и учителите ми. Все още имам боите и четките, но просто не мога да започна да рисувам вече. Знаеш ли защо? Защото знам какво ще направи Рут, знам какво ще си помисли. Знам какво ще каже. Тя само ще ме погледне и аз ще знам, че съм глупачка да си губя времето дори да опитвам.

Поклатих глава. Това не беше онази Рут, която аз познавах. Можеше да се види, че Уили, Джафльо и Дони ставаха странни около Мег — все пак бе момиче. Но Рут винаги се бе държала добре с нас. За разлика от останалите майки от квартала, тя винаги имаше време за нас. Вратата й беше винаги отворена. Рут ни даваше коли, сандвичи, курабийки и от време на време по някоя бира. Нямаше никаква логика и й го казах.

— Хайде, Рут не би го направила. Опитай. Нарисувай й нещо. Нарисувай един акварел за нея. Сигурен съм, че ще го хареса. Може би просто не е свикнала да има момичета наоколо, нали разбираш. Може би просто отнема време. Направи го. Опитай да й нарисуваш картина.

Тя се замисли.

— Не бих могла — каза. — Честно.

За момент само си седяхме там. Мег трепереше. Знаех, че каквото и да става, тя не се шегуваше.

Хрумна ми идея.

— Ами за мен тогава? Можеш да нарисуваш една за мен.

Без идеята, която имах, без плана, никога не бих посмял да я попитам. Но сега беше различно.

Тя се ободри малко.

— Наистина ли искаш?

— Разбира се. Много бих искал.

Мег ме загледа настойчиво, докато не извърнах очи. След това се усмихна.

— Добре. Ще го направя, Дейвид.

Изглеждаше почти в обичайното си състояние. Боже! Харесваше ми да се усмихва. И тогава чух задната врата да се отваря.

— Мег?

Беше Рут.

— По-добре да тръгвам.

Тя хвана ръката ми и я стисна. Можех да усетя камъчетата по брачната халка на майка й. Лицето ми почервеня.

— Ще го направя — обеща Мег и изтича зад ъгъла.