Джак Кетчъм
Съседката (37)

XXXVII

— Няма проблем — ми съобщи Дони на следващия ден. — Майка каза, че няма проблем да дойдеш.

— Къде да дойде? — попита майка ми.

Тя се намираше зад мен, до кухненския плот, и режеше лук. Дони стоеше на верандата, зад вратата против комари. Аз му бях на пътя и той не я бе забелязал.

Кухнята смърдеше на лук.

— Къде ще ходите? — попита тя пак.

Погледнах го. Той бързо го измисли.

— Ще се опитаме да се качим на Спарта следващата събота, госпожо Моран. Нещо като семеен пикник. Мислехме си, че може и Дейвид да дойде. Става ли?

— Не виждам защо не — усмихна се майка ми.

Дони неизменно беше учтив с нея, без да е досаден и заради това тя го харесваше, въпреки че не понасяше другите членове на семейството му.

— Страхотно! Благодаря, госпожо Моран. До скоро, Дейвид — махна ми той.

Така че след малко отидох у тях.

 

 

Рут отново се бе включила в Играта.

Тя изглеждаше ужасно. Имаше разранени места по лицето и се разбираше, че ги е чесала, защото на две от тях вече им бяха паднали коричките. Косата й беше мазна, безжизнена, пълна с пърхот. Тънката памучна риза изглеждаше така, сякаш беше спала с нея няколко дена. И сега бях сигурен, че е отслабнала. Виждаше се по лицето й — празнините под очите й, кожата, която се бе опънала по скулите.

Както обикновено пушеше и седеше в сгъваемия стол срещу Мег. До нея в една картонена чинийка имаше наполовина изяден сандвич с риба тон и Рут го ползваше за пепелник. Две угарки от „Тарейтън“ стърчаха от мокрия бял хляб.

Тя гледаше внимателно, беше се навела на стола, очите й бяха присвити. Помислих си за начина, по който изглеждаше, когато гледаше любимите си игри по телевизията, игри като „Двайсет и едно“. Чарлз Ван Дорен, учителят по английски от Колумбия, току-що беше наречен измамник, задето бе спечелил сто двайсет и девет хиляди долара в играта предишната седмица. Рут беше неутешима. Все едно бяха измамили нея. Но сега гледаше Мег също толкова напрегнато и замислено, както бе гледала Ван Дорен в звукоизолираната му кабинка.

Взимаше участие.

Докато Джафльо мушкаше Мег с джобното си ножче.

Отново я бяха окачили за тавана и тя стоеше на пръсти, напрягайки се, томовете от Световната енциклопедия бяха разпръснати до краката й. Беше гола. Беше мръсна, беше насинена. Кожата й бледнееше под слоя пот. Никое от тези неща обаче нямаше значение. Би трябвало да има, но нямаше. Магията — малката жестока магия от това да я виждам така — се понесе над мен за момент като заклинание. Мег беше всичко, което знаех за секса. И всичко, което знаех за жестокостта. За момент усетих как това ме заля като тежко вино. Бях с тях отново.

А после погледнах Джафльо.

По-малка моя версия, или поне на онова, което можех да бъда, с нож в ръка.

Нищо чудно, че Рут се концентрираше.

Всички го правеха, Уили и Дони също, никой не казваше нищо, защото ножът не беше въже или колан, или струя гореща вода. Ножовете можеха да те наранят сериозно, необратимо, а Джафльо бе достатъчно малък, за да го разбира едва-едва, да знае, че смъртта и нараняванията можеха да се случат, но не и да осъзнае последствията. Хлъзгаха се по тънък лед и го разбираха. И все пак го оставяха. Искаха да Се случи. Образоваха се.

На мен този урок не ми трябваше.

Засега нямаше кръв, но знаех, че има голям шанс да се стигне дотам, беше просто въпрос на време. Дори с превръзката на очите и запушената уста се виждаше, че Мег е ужасена. Гръдният й кош и коремът й се издигаха и спускаха от пресекливо дишане. Белегът на ръката й изпъкваше като нащърбена светкавица.

Той я мушна в корема. Както беше на пръсти, нямаше начин да се дръпне от него. Само опъна въжетата конвулсивно. Джафльо се изкикоти и я мушна под пъпа.

Рут ме погледна, кимна за поздрав и запали нов „Тарейтън“. Видях сватбения пръстен на майката на Мег да стои хлабаво на безименния й пръст.

Джафльо плъзна острието по ребрата на Мег и я бодна под мишницата. Направи го толкова бързо и безотговорно, че през цялото време гледах за кървава линия по ребрата й. Но този път извади късмет. Забелязах нещо друго обаче.

— Какво е това?

— Кое какво е? — попита Рут разсеяно.

— Там, на крака й.

Имаше червен петсантиметров клинообразен белег на бедрото й, точно над коляното.

Тя си дръпна от цигарата. Не ми отговори.

Направи го Уили.

— Майка гладеше — обясни той. — Мег се направи на интересна и майка метна ютията по нея. Одра я. Нищо особено, само че сега ютията не работи.

— Нищо особено, друг път — възрази Рут.

Имаше предвид ютията.

Междувременно Джафльо плъзна ножа обратно към корема на Мег. Този път я поряза точно под ребрата.

— Опа — възкликна той.

Обърна се да погледне Рут. Тя се изправи.

Дръпна си от цигарата и изтръска пепелта.

След това отиде при тях.

Джафльо отстъпи.

— По дяволите, Ралфи — каза тя.

— Съжалявам — промърмори той.

Пусна ножа. Той издрънча на пода.

Виждаше се, че е уплашен. Но тонът й беше безизразен като лицето й.

— Мамка му — продължи. — Сега трябва да го обгорим.

Рут вдигна цигарата.

Извърнах поглед.

Чух Мег да пищи иззад парцала, пронизителен висок заглушен писък, който рязко се превърна във вой.

— Млъкни — нареди Рут. — Млъкни или ще го направя отново.

Мег не можеше да спре.

Почувствах, че треперя. Взирах се в голата бетонна стена.

Почакай, помислих си, чух изсъскването. Чух писъка й.

Усетих миризмата на изгоряло.

Погледнах и видях Рут с цигарата в едната ръка, докато другата държеше гърдата й през сивата памучна рокля. Масажираше я. Видях следите от изгорено близо една до друга под ребрата на Мег, тялото й се къпеше във внезапно появила се пот. Видях Рут рязко да придвижва ръката си по измачканата рокля, за да я притисне между краката си, докато сумтеше и се люлееше, а цигарата отново отиваше напред.

Щях да разваля всичко. Знаех го. Можех да усетя как се трупа в мен. Щеше да се наложи да направя нещо, да кажа нещо. Каквото и да е, за да спра изгарянето. Затворих очи, но все още виждах ръката на Рут, която се бе вкопчила между краката й. Мирисът на горяща плът беше навсякъде около мен. Стомахът ми се сгърчи. Обърнах се и крясъците на Мег започнаха отново, а после внезапно чух Дони да казва: „Майко! Майко! Майко!“ с приглушен глас, изпълнен със страх.

Не разбирах.

И след това го чух. Чукането.

Имаше някой на вратата.

Входната врата.

Погледнах Рут.

Тя се взираше в Мег и лицето й беше спокойно и отпуснато, далечно и безгрижно. Бавно вдигна цигарата към устните си и си дръпна дълго и дълбоко. С наслада.

Усетих как стомахът ми отново се сгърчи.

Чух тропането.

— Отворете — каза Рут. — Бавно. Полека.

Стоеше тихо, докато Уили и Дони се спогледаха и след това отидоха горе.

Джафльо погледна Рут, а след това Мег. Изглеждаше объркан, внезапно отново беше малко момче, на което някой трябваше да каже какво да прави. Трябва ли да отида или трябва да остана? Но нямаше помощ за него, не и от Рут в това й състояние. И накрая той сам реши. Последва братята си.

Изчаках го да излезе.

— Рут? — обадих се.

Изглежда не ме чуваше.

— Рут?

Тя просто продължаваше да се взира.

— Не мислиш ли…? Искам да кажа, ако е някой… Трябва ли да ги оставяш те да се оправят? Уили и Дони?

— Хмм?

Рут ме погледна, но не съм сигурен, че ме видя. Никога не бях виждал някой да се чувства толкова празен.

Но това беше шансът ми. Може би единственият ми шанс. Знаех, че трябва да я накарам.

— Не мислиш ли, че трябва ти да се оправиш, Рут? Ами ако пак е господин Дженингс?

— Кой?

— Господин Дженингс. Полицай Дженингс. Ченгетата, Рут.

— О.

— Аз мога… да я наглеждам.

— Да я наглеждаш?

— За да се уверя, че не…

— Да. Добре. Наглеждай я. Добра идея. Благодаря ти, Дейви.

Тя тръгна към вратата, движеше се бавно и като насън. След това се обърна. И сега гласът й беше много рязък, гърбът й бе изправен. Очите й блестяха с отразена светлина.

— Гледай да не се издъниш.

— Какво?

Рут допря пръст до устните си и се усмихна.

— Само да чуя звук оттук долу и обещавам, че ще ви убия и двамата. Няма да ви накажа. Ще ви убия. Мъртви. Разбра ли, Дейви? Наясно ли сме по този въпрос?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, госпожо.

— Добре. Много добре.

Тя се обърна и чух как пантофите й шумолят нагоре по стълбите. Долових гласове отгоре, но не можех да ги различа.

Обърнах се към Мег.

Видях къде я беше изгорила третия път. По дясната гърда.

— Господи, Мег — възкликнах и отидох при нея. — Дейвид е.

Махнах превръзката от очите й, за да може да ме види. Погледът й бе обезумял.

— Мег — казах. — Мег, слушай ме. Моля те, слушай. Моля те, не издавай никакъв звук. Нали я чу какво каза? Ще го направи, Мег. Моля те, не викай, става ли? Искам да ти помогна. Нямаме много време. Слушай ме. Ще махна парцала, окей? Няма да викаш? Няма да помогне. Всеки може да е горе. Жената от „Ейвън“. Рут ще се измъкне от тази ситуация с приказки. Тя е способна да се измъкне почти от всяка ситуация с приказки. Но аз ще ти помогна да избягаш оттук, разбираш ли ме? Ще ти помогна да избягаш!

Говорех много бързо, но не можех да се спра. Махнах парцала, за да е в състояние да ми отговори.

Мег облиза устните си.

— Как? — попита ме.

Гласът й беше тихо и болезнено стържене.

— Тази вечер. Късно. Когато заспят. Трябва да изглежда сякаш сама си го направила. Съвсем сама. Окей?

Тя кимна.

— Имам малко пари — добавих. — Ще се оправиш. А аз ще се навъртам тук, за да съм сигурен, че нищо няма да се случи на Сюзън. След това вероятно ще успеем да измислим как да измъкнем и нея. Да отидем отново при ченгетата може би. Да им покажем… това. Става ли?

— Става.

— Добре. Тази вечер, обещавам.

Чух предната врата да се затръшва и стъпки, които минаха през всекидневната и след това слязоха по стълбите. Сложих й обратно парцала в устата и превръзката на очите.

Бяха Дони и Уили.

Втренчиха се в мен.

— Откъде знаеше? — попита Дони.

— Какво да знам?

— Ти ли им каза?

— На кого? Какво да съм казал? За какво говорите?

— Не се занасяй с мен, Дейвид. Рут заяви, че си изтърсил, че може да е Дженингс.

— И кой мислиш, че беше, задник?

О, боже, помислих си. Мамка му. А я бях помолил да не вика.

Можехме да спрем всичко още тогава.

Но трябваше да го изиграя пред тях.

— Майтапиш се — поклатих глава.

— Не се майтапя.

— Господин Дженингс? Господи, беше просто предположение.

— Доста добро предположение — подхвърли Уили.

— Беше просто нещо, което казах, за да я накарам да…

— Да я накараш какво?

Да се качи горе, помислих си.

— Да я накарам да се раздвижи. Боже, нали я видяхте. Приличаше на шибано зомби тук долу!

Те се спогледаха.

— Станала бе доста странна — призна Дони.

Уили сви рамене.

— Да, предполагам.

Исках да продължа темата. Да им отвлека мислите от това, че бях сам тук с нея.

— Какво му казахте? — попитах. — Мег ли търсеше?

— Нещо такова — отвърна Дони. — Спомена, че просто се отбил, за да провери как се справят прекрасните малки момичета. Показахме му Сюзън в нейната стая. Излъгахме го, че Мег е на пазар. Сюзън не обели думичка, разбира се. Не посмя. И мисля, че Дженингс се хвана. Изглеждаше, че му е някак неудобно. Малко е стеснителен за ченге.

— Къде е майка ви?

— Каза, че иска малко да си полегне.

— Какво ще правите за вечеря?

Беше лудост да кажа такова нещо, но това бе първото, което ми хрумна.

— Не знам. Ще си направим по някой хотдог на скарата, предполагам. Защо? Искаш да се включиш ли?

— Ще питам майка ми — отговорих.

Погледнах към Мег.

— Ами тя?

— Какво „тя“?

— Просто ще я оставите тук или какво? Поне трябва да й сложите нещо на изгарянията. Ще се инфектират.

— Майната й — изсумтя Уили. — Не съм сигурен, че съм приключил с нея все още.

Той се наведе и взе ножа на Джафльо.

Подхвърли го в ръка, за острието и за дръжката, отпусна го, захили се и я погледна.

— А пък може и да съм. Не знам. Не знам.

Тръгна към Мег. И след това, така че тя да може да го чуе съвсем ясно и отчетливо, добави:

— Просто не знам.

Подиграваше й се.

Реших да не му обръщам внимание.

— Ще отида да питам майка ми — подхвърлих към Дони.

Не исках да седя и да гледам какъв щеше да е изборът му. Нищо не можех да направя така или иначе. От някои неща просто трябва да се откажеш. По-добре да мислиш за нещата, които можеш да направиш. Обърнах се и се заизкачвах по стълбите.

Когато стигнах горе, ми отне няколко секунди да проверя вратата.

Разчитах на техния мързел, на липсата им на организация. Проверих ключалката.

 

 

И да, все още беше счупена.