Джак Кетчъм
Съседката (36)

XXXVI

Помагаше, че в момента поне другите бяха изключени. Трябваше да говоря с Мег. Трябваше да я убедя, че най-накрая ще й помогна.

Щях да я накарам да избяга, със или без Сюзън. Така или иначе, не смятах, че Сюзън е в голяма опасност. Досега нищо не й се бе случило, освен няколко наплясквания. Поне нищо, което да съм видял. Мег беше тази, която бе в беда. Досега, мислех си, трябва да го е осъзнала.

Беше едновременно по-лесно и по-трудно, отколкото очаквах.

По-трудно, защото установих, че и аз съм изключен.

— Майка ми не иска никой наоколо — обясни Дони.

Карахме колелата към общинския басейн, за пръв път от седмици. Беше горещо, без вятър и на три пресечки от нашата улица вече се потяхме.

— Как така? Аз нищо не съм направил. Защо аз?

Подкарахме по нанадолнището. За известно време се пуснахме по инерция.

— Не е в това въпросът. Чули какво направи Тони Морино?

— Какво?

— Каза на майка си.

— Какво?

— Да. Малкото лайно. Брат му, Луи, ни го подшушна. Е, все пак не всичко. Предполагам, че не е могъл да й каже всичко. Но достатъчно. Казал е, че държим Мег в мазето. Казал е, че Рут я е наричала „курва“ и „мръсница“ и я е била.

— Боже. И какво е направила майка му?

Дони се засмя.

— За наш късмет, семейство Морино са едни истински католици. Майка му заявила, че сигурно си го е заслужила, че сигурно е леко момиче или нещо подобно. Отсякла, че родителите имат права и Рут й е майка сега. А знаеш ли ние какво направихме?

— Какво?

— Двамата с Уили се престорихме, че не знаем. Накарахме Тони да дойде с нас до фермата на Блийкър, в горите отзад. Той изобщо не познава мястото. Оставихме го да се загуби и го зарязахме там, в блатата. Отне му два часа и половина, за да успее да се измъкне оттам и да се прибере, а дотогава се бе стъмнило. И знаеш ли кое беше най-хубавото? Майка му го счупи от бой, задето е изпуснал вечерята и се прибира вкъщи с кал и лайна от блатото. Майка му!

Засмяхме се. Спряхме на новата излята алея на сградата за възстановяване, паркирахме колелата си на стойките и отидохме през лепкавия, сладко миришещ асфалт към басейна.

Показахме пластмасовите си пропуски на портала. Басейнът бе претъпкан. Малки деца ритаха и се плацикаха в плиткото като училище за пирани. Бебешкият басейн беше пълен с майки и татковци, които помагаха на бебетата си, дундести пръстчета стискаха дръжките на патенца и дракони. Имаше дълги и нетърпеливи опашки при платформите за скачане и на щанда за напитки. Оси във всяко кошче, роящи се около опаковките от сладолед и газирани напитки.

Пищенето, плясъците и крещенето, докато всички тичаха около оградената трева и бетона, бяха оглушителни. Свирката на спасителя пропищяваше средно на около трийсет секунди. Постлахме кърпите си и отидохме до частта, която бе дълбока към два метра и половина. Седнахме, а краката ни се провесиха в миришещата на хлор вода.

— И това какво общо има с мен? — попитах го.

Той сви рамене.

— Не знам. Майка ми се е притеснила. Че някой ще каже.

— Аз? Исусе, няма да кажа — заявих.

Докато си мислех как стоя над спящата ми майка в тъмното.

— Знаеш, че няма да кажа.

— Знам. Рут просто е странна напоследък.

Не можех да продължавам. Дони не беше глупав като брат си. Той ме познаваше. Щеше да разбере, че настоявам, и да се зачуди.

Затова изчаках. Шляпахме с крака.

— Виж — обади се той, — ще говоря с нея, става ли? Това са глупости. Идваш у нас вече от колко години?

— Много.

— Тогава майната му. Ще говоря с нея. Хайде да се намокрим. Плъзнахме се в басейна.

 

 

Частта, която беше лесна, бе убеждаването на Мег да тръгне.

Имаше причина за това.

За последен път, казах си, ще трябва да стоя и да гледам, изчаквайки момента, в който мога да говоря. И тогава щях да я убедя. Дори си бях намислил план.

И всичко щеше да свърши.

Щеше да се наложи да се преструвам, че съм с тях, каквото и да става — че няма значение. За последен път.

И все пак за малко да не се случи.

Защото този последен път беше почти достатъчен, за да ни бутне и двамата през ръба. Този последен път бе ужасен.