Джак Кетчъм
Съседката (34)

XXXIV

Но само веднъж.

Не бягах повече.

След този ден бях пристрастен и наркотикът ми беше знанието. Знанието какво е възможно. Знанието докъде може да се стигне. Докъде биха посмели да го докарат.

Винаги бяха „те“. Аз бях отвън или поне така се чувствах. От Мег и Сюзън от една страна и от Чандлърови от друга. Не бях участвал в нищо директно. Бях гледал. Не бях докосвал. И това бе всичко. Докато поддържах тази позиция, можех да си представям, че съм, ако не невинен, то поне не съвсем виновен.

Беше като да си на кино. Понякога филмът бе страшен, да — човек се чудеше дали главният герой и героинята ще успеят да се справят. Но само толкова. Просто един филм. Когато свършеше, щеше да станеш, прилично уплашен и развълнуван, и да си тръгнеш от тъмното, да го оставиш зад себе си.

А понякога беше повече като вида филми, които се появиха по-късно през шейсетте — основно чужди филми — където основното чувство, което изпитваш, бе, че обитаваш някаква забележителна, хипнотична плътност от неясна илюзия, от слоеве и слоеве от значения, които накрая показваха абсолютна липса на значение, където актьори с безизразни лица се движеха пасивно из сюрреалистични кошмарни пейзажи, изпразнени от емоции, носени от течението.

Като мен.

Разбира се, ние сами пишехме и режисирахме тези наши въображаеми филми, както и сами си ги гледахме. Така че, предполагам, беше неизбежно да добавим още хора в списъка с участниците.

Предполагам, че също бе неизбежно първото ни прослушване да е на Еди Крокър.

Беше ясна слънчева сутрин, към края на юли, три седмици откакто Мег бе пленена, когато за пръв път отидох у тях и го заварих там. В няколкото дни след душа й бяха позволили да е облечена — имаше мехури и ги оставяха да се излекуват — и се държаха с нея доста добре като цяло. Хранеха я със супа и сандвичи, даваха й вода, когато поискаше, Рут дори беше сложила чаршафи на дюшека и бе измела цигарените фасове от пода. Беше трудно да се каже дали Уили се оплакваше повече от болящия го зъб, или от това колко скучни са станали нещата.

С Еди всичко се промени.

Мег все още беше с дрехите, когато пристигнах — чифт изтъркани дънки и блуза — но отново я бяха вързали и й бяха запушили устата. Тя лежеше по корем върху работната маса, всяка ръка вързана към един от краката на масата. Глезените й бяха вързани заедно на пода. Еди бе свалил единия от кецовете си и я пердашеше по дупето.

След това спираше за известно време и Уили продължаваше да обработва гърба, краката и задницата й с един кожен колан. Удряха я силно. Особено Еди.

Джафльо и Дони седяха и гледаха.

Аз също. Но само за кратко.

Не ми харесваше той да е там.

Еди беше прекалено отдаден.

Твърде лесно бе да си го представя как върви към нас по улицата онзи ден, ухилен, с черната змия между зъбите си и как я размахва отново и отново, докато не пада мъртва на улицата.

Това беше хлапето, което би отхапало главата на жаба.

Това беше хлапето, което веднага щом те види, би те ударило по главата с камък или би те фраснало в топките с пръчка.

Еди бе фанатичен.

Онзи ден беше горещо и потта се лееше от него, стичаше се от късо подстриганата му морковеночервена коса надолу по челото му.

Както обикновено бе свалил тениската си, за да виждаме страхотното му тяло и миризмата на пот също се лееше от него.

Миришеше солено и лепкаво-сладко, като старо развалено месо.

Не останах.

Качих се по стълбите.

Сюзън редеше пъзел на кухненската маса. До нея имаше полупразна чаша мляко.

Телевизорът като никога мълчеше. Чуваха се само плющенето и смехът от долу.

Попитах за Рут.

Рут, каза ми Сюзън, лежала в спалнята. Едно от нейните главоболия. Напоследък често й се случвало.

Така че стояхме, без да си казваме нищо. Аз си взех „Будвайзер“ от хладилника. Сюзън се справяше доста добре с пъзела. Беше наредила повече от половината. Картината се казваше „Търговци на кожа се спускат по Мисури“ от Джордж Кейлъб Бингам и показваше как мрачен чепат стар мъж със смешна заострена шапка и тийнейджър със замечтано изражение са седнали в кану и гребат по течението на залез, а една черна котка е вързана за носа на кануто. Сюзън бе подредила рамката, котката, кануто и по-голямата част от мъжа и момчето. Оставаха й само небето, реката и някои от дърветата.

Гледах я как постави едно парче от реката. Пийнах си от бирата.

— Как я караш? — попитах.

Тя не вдигна очи към мен.

— Добре — отвърна.

Чух смях от убежището.

Сюзън опита с друго парченце. То не пасна.

— Това притеснява ли те? — продължих.

Имах предвид звуците.

— Да — отговори ми.

Но не го произнесе, сякаш наистина бе така. Беше просто факт.

— Много ли?

— Аха.

Кимнах. Нямаше какво повече да кажа след това. Гледах я и пиех от бирата. Скоро тя завърши момчето и започна да подрежда дърветата.

— Не мога да ги накарам да спрат, нали знаеш? — обадих се.

— Знам.

— Еди е там. Освен всичко друго.

— Знам.

Довърших бирата.

— Щях, ако можех — заявих.

Зачудих се дали беше истина. Тя също.

— Така ли?

И за пръв път Сюзън ме погледна, очите й бяха много зрели и замислени. Доста подобни на тези на сестра й.

— Разбира се, че щях.

Тя отново се върна към пъзела, намръщена.

— Може би ще им писне — допълних, осъзнавайки в момента, в който го казах, колко тъпо звучеше.

Сюзън не отговори.

Но момент по-късно звуците спряха и чух стъпки нагоре по стълбите.

Бяха Еди и Уили. И двамата зачервени и с разкопчани ризи. Дебелото смъртнобледо грозно шкембе на Уили лъщеше. Не ни обърнаха внимание и отидоха към хладилника. Гледах как си отвориха кола за Уили и „Будвайзер“ за Еди, след това затършуваха вътре, търсейки нещо за ядене. Предполагам, че нямаше кой знае какво, тъй като пак затвориха вратата.

— Трябва да й го признаеш — казваше Еди. — Не плаче много. Не е бъзла.

Ако аз се бях чувствал настрани от всичко това, то Еди бе в изцяло различна реалност. Гласът му беше като лед. Уили бе дебел и грозен, но Еди беше този, който ме отвращаваше.

Уили се засмя.

— Това е щото вече се е наплакала. Трябваше да я видиш след изтъркването оня ден.

— Да, предполагам. Мислиш ли, че трябва да занесем нещо долу на Дони и Джафльо?

— Не са искали нищо. Ако искат, да си вземат.

— Ще ми се да имахте някаква храна, човече — възропта Еди.

И се запътиха обратно надолу. Продължиха да ни игнорират. Това ме устройваше. Гледах ги как изчезват по стълбището.

— И какво ще правите? — попита Еди.

Усетих как гласът му се издигна към мен като полъх отровен дим.

— Ще я убиете?

Замръзнах.

— Мне — отвърна Уили.

След това добави още нещо, но звукът от стъпките им го удави за нас.

Ще я убиете? Почувствах как думите се плъзгат по гръбнака ми. „Някой се разхожда по гроба ми“ — би казала майка ми.

Остави на Еди, помислих си. Остави на него.

Да посочи очевидното.

Бях се чудил колко далеч би могло да стигне, как би могло да завърши. Чудил се бях безстрастно, сякаш беше математически проблем.

И ето го невъобразимото, тихо въобразено, обсъждано от две момчета, с кола и бира в ръка.

Помислих си за Рут, която лежеше в спалнята със силното си главоболие.

Мислех си как сега те бяха долу, сами с нея — и Еди бе с тях.

Можеше да се случи. Да, можеше.

Можеше да се случи бързо. Почти по случайност.

Не ми хрумна да се зачудя защо все още приравнявах Рут с надзор. Просто го правех.

Все пак тя беше възрастна, нали?

Възрастните не можеха да позволят това да се случи, нали?

Погледнах Сюзън. Ако беше чула какво бе казал Еди, не го показваше. Продължаваше да реди пъзела.

С треперещи ръце, уплашен да слушам и също толкова уплашен да не го правя, аз се заех да й помагам.