Джак Кетчъм
Съседката (33)

XXXIII

Оказа се, че Дони, Уили и Джафльо са били на дневна прожекция на „Как да направиш чудовище“. Това обикновено би ме ядосало, понеже само преди няколко месеца бяхме ходили да гледаме двойна прожекция на „Аз бях върколак-тийнейджър“ и „Аз бях Франкенщайн-тийнейджър“, а този филм беше нещо като продължение със същите чудовища и трябваше да ме изчакат или поне да ми напомнят. Но те казаха, че не бил толкова хубав, колкото предишните два така или иначе, а аз още си мислех за онова, което бях видял долу, и когато Рут и аз стигнахме до последните няколко раздавания, темата се завъртя около Мег.

— Тя смърди — заяви Джафльо. — Мръсна е. Трябва да я измием.

Не бях забелязал никаква воня.

Само камфор, дим и сяра.

А и това, казано от Джафльо.

— Добра идея — съгласи се Дони. — Отдавна не се е случвало. Обзалагам се, че ще й хареса.

— На кого му пука какво й харесва? — изсумтя Уили.

Рут само слушаше.

— Ще трябва да я оставим да се качи горе — замисли се Дони. — Може да се опита да избяга.

— Да, бе. И къде ще отиде? — намеси се Джафльо. — Накъде ще избяга? Можем и да я вържем.

— Предполагам.

— Можем да доведем и Сюзън.

— Сигурно.

— Къде е тя?

— Сюзън си е в стаята — обади се Рут. — Мисля, че се крие от мен.

— Нее — поклати глава Дони. — Тя чете през цялото време.

— Крие се. Мисля, че се крие.

Очите на Рут още ми изглеждаха странни и бляскави и май и на останалите също им се струваше така. Защото никой не се опита да й противоречи повече.

— Какво ще кажеш, майко? — попита Джафльо. — Може ли?

Играта ни на карти беше свършила, но Рут все още седеше и бъркаше тестето. След това кимна.

— Мисля, че добре ще й дойде — каза тя глухо.

— Ще трябва да я съблечем — отбеляза Уили.

— Аз ще го направя — реши Рут. — Нали помните, момчета.

— Да — потвърди Джафльо. — Помним. Да не пипаме.

— Точно така.

Погледнах Уили и Дони. Уили се мръщеше. Ръцете му бяха в джобовете. Пристъпваше от крак на крак, беше се изгърбил.

Какъв малоумник, помислих си.

Но Дони изглеждаше замислен, като възрастен мъж с цел и работа, която трябва да свърши, и сега обмисля най-добрия и най-ефикасния начин да го направи.

Джафльо се усмихна широко.

— Добре, да я хванем!

Измарширувахме надолу, Рут както винаги се влачеше най-отзад.

Дони я отвърза, първо краката и след това ръцете, даде й малко време да си разтърка китките и след това ги върза отново пред нея. Свали й парцала от устата и го прибра в джоба си.

Никой не спомена изгарянията или петната от кола по роклята й. Въпреки че това трябваше да е първото, което забелязваш.

Мег си облиза устните.

— Нещо за пиене? — попита тя.

— След минутка — обеща Дони. — Отиваме горе.

— Така ли?

— Да.

Мег не попита защо.

Държейки въжето, Дони я заведе горе, Джафльо беше пред него, а Уили и аз бяхме точно зад тях. Рут отново вървеше по-назад от нас. Много добре я усещах, там отзад. Нещо не беше наред с нея — в това бях сигурен. Изглеждаше уморена, дистанцирана, сякаш не бе изцяло там. Стъпките й по стъпалата като че ли бяха по-леки от нашите, по-леки, отколкото трябваше да бъдат, едва доловим шепот — сякаш се движеше бавно и трудно, сякаш беше качила десет килограма. Тогава не знаех много за умствените проблеми, но знаех, че това, което виждах, не бе съвсем нормално. Тя ме притесняваше.

Когато се качихме, Дони сложи Мег да седне до масата във всекидневната и й наля чаша вода от кухненската мивка.

За пръв път забелязах мивката. Беше пълна с мръсни чинии, повече отколкото биха ползвали само за един ден. По-скоро чиниите от два или три дни бяха натикани там.

И след като видях това, забелязах и други неща, което ме накара да се поогледам малко наоколо.

Не бях дете, което се впечатлява от праха. Кой ли го правеше? Но сега забелязах колко е прашно и мръсно, най-много личеше по крайните масички във всекидневната зад мен, където имаше отпечатъци от ръце по повърхността. Масата пред Мег бе обсипана с трохички хляб. Пепелникът до нея изглеждаше, все едно не е чистен от десетилетия. Видях две кибритени клечки върху изтривалката в коридора до парче хартия, което изглеждаше като смачкана горна част от кутия цигари, небрежно изхвърлена там.

Изпитах някакво много странно усещане. За нещо, което върви надолу. Което бавно се разпада.

Мег допи чашата с вода и помоли за още една. „Моля“ — каза тя.

— Не се притеснявай — усмихна се Уили. — Ще получиш вода.

Мег доби объркан вид.

— Ще те измием — поясни той.

— Какво?

— Момчетата решиха, че ще е хубаво да си вземеш душ — намеси се Рут. — Това ще ти хареса, нали?

Мег се поколеба. Разбираемо защо. Не беше същото, което Уили бе казал. Той бе казал „ще те измием“.

— Д-да — отговори тя.

— Много мило от тяхна страна — добави Рут. — Радвам се, че си доволна.

Тя сякаш говореше на себе си, почти мънкаше.

Дони и аз се спогледахме. Виждах, че той се притесняваше малко за нея.

— Мисля, че ще си взема една бира — реши Рут.

Тя стана и отиде в кухнята.

— Някой друг да иска?

Изглежда никой не искаше. Това само по себе си беше необичайно. Рут надникна в хладилника. Огледа го. След това отново го затвори.

— Не е останала нито една — отбеляза, тътрейки се обратно към всекидневната. — Защо никой не е купил бира?

— Майко — погледна я Дони. — Не можем. Деца сме. Не ни позволяват да купуваме бира.

Рут захихика.

— Вярно.

След това отново се обърна.

— Тогава ще си сипя скоч.

Тя бръкна в шкафа и извади бутилка. Върна се в трапезарията, взе чашата за вода на Мег и си сипа около пет сантиметра от течността.

— Ще го правим ли или не? — попита Уили.

Рут отпи.

— Разбира се — каза тя.

Мег погледна всеки от нас.

— Не разбирам — въздъхна. — Какво да правите? Мислех, че аз… Че ще ми позволите да си взема душ.

— Така е — потвърди Дони.

— Но трябва да те наглеждаме все пак — добави Рут.

Тя отпи нова глътка и алкохолът сякаш внезапно запали огън в дъното на очите й.

— За да сме сигурни, че ще си чиста — допълни.

Тогава Мег я разбра.

— Не искам — каза.

— Няма значение какво искаш — обади се Уили. — Има значение само какво искаме ние.

— Смърдиш — изсумтя Джафльо. — Трябва ти душ.

— Вече е решено — заяви Дони.

Тя погледна Рут. Рут се наведе над чашата си, гледайки я като стара изморена хищна птица.

— Защо не можете просто… да ми оставите… малко уединение?

Рут се засмя.

— Мислех, че ти е стигнало уединението там долу по цял ден.

— Нямах това предвид. Имах предвид…

— Знам какво имаш предвид. И отговорът е, че не можем да ти вярваме. Не можем да ти вярваме за едно, не можем и за друго. Ще влезеш вътре, ще се понамокриш малко, а това не е „чисто“.

— Не, няма. Кълна се, че няма. Бих убила за един душ.

Рут сви рамене.

— Ами добре. Получаваш го. И не трябва да убиваш за него, нали?

— Моля те.

Рут махна с ръка.

— Сега съблечи тази рокля, преди да си ме ядосала.

Мег погледна всеки един от нас поотделно и след това предполагам реши, че душ под надзор все пак е по-добре от никакъв душ, защото въздъхна.

— Ръцете ми — протегна ги тя.

— Вярно — кимна Рут. — Свали й ципа, Дони. След това й развържи ръцете. После пак ги вържи.

— Аз?

— Да.

И аз бях леко изненадан. Вероятно беше решила да смекчи малко правилото да не пипаме.

Мег се изправи и Дони също. Роклята имаше цип до средата на гърба. Той го дръпна. След това отиде отново зад нея, за да свали роклята от рамената й.

— Може ли поне да получа кърпа?

Рут се усмихна.

— Все още не си мокра — каза тя и кимна на Дони.

Мег затвори очи и застана съвсем неподвижна и скована, докато Дони хвана късите набрани ръкави и ги дръпна по ръцете й, оголвайки гърдите й, след това хълбоците и бедрата й. Накрая роклята падна изцяло на пода. Мег я прекрачи. Очите й все още бяха здраво затворени. Сякаш ако тя не ни виждаше и ние не виждахме нея.

— Завържи я отново — нареди Рут.

Осъзнах, че съм затаил дъх.

Дони отиде пред Мег. Тя събра ръцете си и Дони започна да ги завързва.

— Не — обади се Рут. — Този път ги вържи отзад.

Очите на Мег рязко се отвориха.

— Отзад! Как ще се мия, ако…

Рут се изправи.

— Мамка му! Не ми се опъвай, момиче! Ако кажа отзад, значи ще са отзад, а ако кажа да си ги завреш в гъза, значи ще трябва да го направиш! Не ми се опъвай! Чуваш ли? Мамка му! Мамка ти! Аз ще те мия — така ще стане! Сега прави каквото ти се казва. Бързо!

Виждаше се, че Мег бе уплашена, но не се съпротивляваше, когато Дони хвана ръцете й отзад и ги завърза за китките. Отново затвори очи. Само че този път имаше малки мокри езерца около тях.

— Добре, водете я — заповяда Рут.

Дони я поведе по тесния коридор към банята. Ние ги следвахме. Банята беше малка, но всички се скупчихме вътре.

Джафльо седна на тоалетната чиния. Уили се подпря на мивката. Аз застанах до него.

В коридора срещу банята имаше килер и Рут тършуваше из него. Излезе оттам с чифт жълти гумени ръкавици.

Сложи си ги. Стигаха й чак до лактите.

Наведе се и пусна водата във ваната.

На кранчето пишеше „Т“ за топла вода.

Тя завъртя само него.

Остави я да потече известно време.

Пробва я с ръка, като струята обливаше гумената ръкавица.

Устата й беше тънка сурова линия.

Водата течеше силно и изпускаше пара. Плющеше в канала. След това Рут смени на „душ“ и дръпна прозрачната найлонова завеса.

Банята се изпълни с пара.

Очите на Мег все още бяха затворени. Сълзи се стичаха по страните й.

Мъглата от парата обгърна всички ни.

Внезапно Мег я усети. И разбра какво означава.

Тя отвори очи и се метна назад, уплашена и пищяща, но Дони вече я бе хванал за едната ръка, а Рут улови другата. Мег се бореше с тях, дърпаше се и се извиваше, крещеше: „Не, не!“. И беше силна. Все още беше силна.

Рут я изпусна.

— Мамка ти! — изрева тя. — Искаш ли да доведа сестра ти? Искаш ли да доведа безценната ти Сюзън? Искаш ли тя да е там вместо теб? Да гори?

Мег се изви към нея. Внезапно бясна. Подивяла. Полудяла.

— Да! — изкрещя. — Да! Кучка такава! Доведи Сюзън! Доведи я! Вече не ми пука!

Рут я погледна с присвити очи. След това се обърна към Уили. Сви рамене.

— Доведи я — каза му тя небрежно.

Не се наложи.

Обърнах се, когато той мина покрай мен и го видях да спира, тъй като Сюзън вече бе там, стоеше и ни гледаше от коридора. И тя плачеше.

Мег също я видя.

И се срина.

— Нееее — изплака тя. — Нееее. Моооляяя…

И за момент останахме смълчани в тежката топла мъгла, заслушани във врящата пара и хълцането й. Знаехме какво ще се случи. Знаехме как ще бъде.

След това Рут дръпна завесата.

— Вкарай я — нареди на Дони. — И се пази.

Гледах как я натикват вътре и как Рут наглася дюзата на душа, за да праща изгарящите пръски бавно по краката й, бедрата й, корема й и накрая по гърдите й, да се разпръскват по зърната й, докато отзад ръцете й отчаяно се напрягаха да се освободят, и навсякъде, където уцелваше водата, кожата внезапно почервеняваше, червено, цветът на болката — докато накрая не можах да издържа писъците.

И побягнах.