Джак Кетчъм
Съседката (31)

XXXI

След това, сякаш за да омаловажа предложението си за помощ, се държах настрана.

Като се имат предвид обстоятелствата, това беше най-доброто, което можех да направя.

Преследваха ме различни образи.

Мег, която се смее на виенското колело, която лежи на Скалата при потока. Която работи в градината по къси панталони и блузка с гол гръб, с голяма сламена шапка на главата си. Която тича бързо по базите, там на игрището. Но най-вече голата Мег, разгорещена и напрегната, уязвима и отворена към мен.

От другата страна, виждах боксовата круша на Уили и Дони.

Виждах уста, притисната в дюшека, защото не е успяла да преглътне препечена филийка.

Образите си противоречаха. Объркваха ме.

И докато се опитвах да реша какво да направя и дали изобщо да правя нещо, и с извинението, че седмицата беше дъждовна и гадна, останах настрани.

През тази седмица видях Дони два пъти. Другите изобщо не ги мярнах.

Първия път, когато видях Дони, изхвърлях боклука, а той изтича в сивия следобеден ръмеж с тениска, вдигната над главата си.

— Познай какво — каза ми. — Тази вечер е без вода.

Беше валяло в продължение на три дни.

— А?

— Мег, тъпчо. Рут не й дава да пие никаква вода тази вечер. Чак до утре сутрин.

— Как така?

Дони се усмихна.

— Дълга история. Ще ти разкажа после.

И след това изтича обратно в къщата.

Вторият път беше след няколко дни. Времето се бе прояснило и аз точно се качвах на четирискоростното ми колело, за да отида до магазина заради майка ми. Дони се появи на алеята зад мен, яхнал стария си „Шуин“.

— Къде отиваш?

— До магазина. На майка ми й трябват мляко и други тъпотии. Ти?

— При Еди. Ще имаме мач при водната кула по-късно. Смелчагите срещу Овните. Искаш ли да те чакаме?

— Не.

Това беше Малката лига^[1] и не ми беше интересно.

Дони поклати глава.

— Трябва да се махна оттам — заяви той. — Това направо ме побърква. Знаеш ли какво ме карат да правя сега?

— Какво?

— Да й изхвърлям тенджерата с лайната навън, в дъното на двора. Представяш ли си?

— Не разбирам. Защо?

— Вече изобщо не й дават да ходи горе. Без тоалетна, нищо. И тъпата малка кучка се опитва да стиска. Но дори и тя трябва да пикае и да сере понякога и сега на мен ми възложиха тая простотия! Представяш ли си? Какво, по дяволите, му има на Джафльо? — сви рамене Дони. — Но майка ми казва, че трябва да е някой от нас, по-големите.

— Защо?

— Откъде да знам, дявол да го вземе!

Той се отблъсна.

— Ей, сигурен ли си, че не искаш да те чакаме?

— Не. Не и днес.

— Добре. До скоро тогава. Отбий се, а?

— Хубаво, ще намина.

Но не го направих. Не и тогава.

Изглеждаше ми толкова чуждо. Дори не можех да си я представя да ходи до тоалетна, камо ли да използва тенджера, която някой трябва да изхвърли на двора. Ами ако отидех при тях и още никой не беше почистил? Ами ако трябваше да помириша пикнята и лайната й там долу? Цялата работа ме отвращаваше. Тя ме отвращаваше. Това не беше Мег. Бе някой друг.

Тази представа се превърна в още един странен нов образ, който да ме тормози. И проблемът беше, че нямаше с кого да поговоря, нямаше с кого да седна и да си изясня нещата.

Ако човек попиташе децата от квартала, ставаше ясно, че всички имаха някаква идея за онова, което се случваше там — някои имаха бегла представа, а други знаеха всички подробности. Но никой нямаше мнение по въпроса. Сякаш това, което ставаше, беше като залеза или като бурята, някаква природна стихия, която просто понякога се случва. И нямаше смисъл да се обсъждат летните бури.

Знаех достатъчно, за да ми е ясно, че ако си момче, трябва да обсъдиш някои неща с баща си.

И се опитах.

 

 

Сега, след като бях по-голям, от време на време трябваше да прекарвам някакви часове в „Орлово гнездо“ да помагам със зареждането на стока, с почистването и с какво ли още не. Работех върху грила в кухнята с точилото и вода със сода, като избутвах мазнината през страничните дупки с точилото, докато грилът бавно изстиваше и водата със сода отпускаше мазнината — черна работа, от типа, който бях виждал Мег да върши хиляди пъти, когато внезапно започнах да говоря.

Баща ми правеше салата от скариди, добавяйки парченца хляб в нея, за да я изкара по-голяма.

Точно пристигаше доставка на алкохол и през частта с прозореца между бара и кухнята можехме да видим Хоуди, бармана от дневната смяна, който отмяташе кашоните в списъка с поръчката и спореше с доставчика за две касетки водка. Беше от нашата марка и очевидно човекът го бе ощетил. Хоуди беше бесен. Той бе тънък като клечка и нравът му беше достатъчно избухлив, за да го задържи в ареста през половината война. Доставчикът се потеше.

Баща ми гледаше и се забавляваше. Освен за Хоуди, две касетки не бяха кой знае какво. Стига баща ми да не плащаше за нещо, което не получаваше. Но може би точно гневът на Хоуди ме накара да започна.

— Татко — казах. — Някога виждал ли си момче да удря момиче?

Баща ми вдигна рамене.

— Да, предполагам. Деца. Пияници. Виждал съм няколко пъти. Защо?

— Мислиш ли, че някога е… нормално… да го направиш?

— Да е нормално? Имаш предвид да е оправдано?

— Да.

Той се засмя.

— Този е труден. Една жена понякога наистина може да те изкара извън нерви. По принцип бих казал, че не. Искам да кажа, сигурно има и по-добър начин да се разбереш с някоя жена. Трябва да имаш предвид, че жените са слабият пол. Това е все едно да си побойник, сещаш ли се?

Избърса ръце в престилката си. След това се усмихна.

— Въпросът е, трябва да ти кажа, че съм ги виждал да си го заслужават от време на време. Като работиш в бар, виждаш такива неща. Жената си пийва повечко, става агресивна, шумна, дори може да блъсне човека, с който е. И какво се предполага да направи той? Просто да си седи? И той й перва един. Трябва да прекъсваш тези неща моментално. Разбираш ли, това е изключението, което потвърждава правилото. Никога не бива да удряш жена, никога, и, не дай си боже, някога да те хвана да го правиш. Защото ако те хвана, край с тебе. Но понякога няма нищо друго, което можеш да направиш. Предизвикват те. Разбираш ли? Работи и по двата начина.

Потях се. Беше колкото от разговора, толкова и от работата, но заради работата си имах извинение.

Баща ми бе подхванал салата от риба тон. И в нея имаше хляб и малко кисели краставички. В съседната стая Хоуди беше закарал човека обратно до камиона, за да търсят изчезналата водка.

Опитах се да разбера какво ми казва — никога не бе нормално, но понякога беше.

Предизвикват те.

Това ми остана в главата. Дали Мег бе предизвикала Рут твърде много в някакъв момент? Дали бе направила нещо, което не бях видял?

Дали това беше „никога“ или „понякога“ ситуация?

— Защо питаш? — поинтересува се баща ми.

— Не знам — отвърнах. — Просто си говорехме.

Той кимна.

— Е, най-добре е да се сдържаш. Мъже или жени. Така не си навличаш неприятности.

— Да, сър.

Налях още малко вода със сода върху трила и я загледах как цвърчи.

— Хората казват, че бащата на Еди бие госпожа Крокър. Както и Дениз и Еди.

Баща ми се намръщи.

— Да. Знам.

— Искаш да кажеш, че е вярно.

— Не съм казал, че е вярно.

— Но е вярно, нали?

Той въздъхна.

— Слушай, не знам защо внезапно това те заинтересува толкова. Но си достатъчно голям, за да знаеш, да разбереш… че е както казах преди малко. Понякога те предизвикват, мъжът се чувства предизвикан и прави това… което знае, че не би трябвало да прави.

И беше прав. Бях достатъчно голям, за да разбера. Чух и подтекст тук. Далечен като ехото на Хоуди, който викаше на доставчика отвън.

В някакъв момент и по някаква причина баща ми бе ударил майка ми.

И дори наполовина си го припомних. Как се събуждам от дълбок сън. Трясъкът на мебелите. Викането. И една плесница.

Много отдавна.

Внезапно почувствах пристъп на гняв към него. Погледнах към тялото му и си помислих за майка ми. Тогава бавно се настани студенината, усещането за изолация и безопасност.

И ми хрумна, че майка ми беше човекът, с когото трябваше да говоря за всичко това. Тя щеше да знае какво е чувството, какво значи.

Но не можех тогава. Не и дори ако тя беше там точно в този момент. Не се опитах.

Гледах как баща ми довърши салатите и избърса ръцете си в бялата памучна престилка, за която се шегувахме, че министерството на здравеопазването ще ни осъди, след което започна да реже салам на електрическата резачка за месо, която току-що си бе купил и от която беше много горд, а аз бутах мазнината през дупките, докато грилът стана съвсем чист.

И за нищо не бе намерено обяснение.

 

 

Скоро се върнах отново.