Джак Кетчъм
Съседката (30)

XXX

Сутринта, когато слязохме долу, Рут я беше развързала и й бе донесла нови дрехи, чаша горещ чай и две препечени филийки без масло. Мег седеше с кръстосани крака на надуваемия дюшек и ги пиеше и ядеше, когато влязохме.

Облечена, освободена, без превръзка на очите и парцал в устата — в нея нямаше загадъчност. Изглеждаше бледа, измъчена. Изморена и очевидно сърдита. Не беше лесно да си спомниш за гордата Мег или страдащата Мег от предишния ден.

Явно й бе трудно да преглъща.

Рут стоеше над нея като майка.

— Изяж си филийките — каза й.

Мег погледна нагоре към нея, после надолу към картонената чиния в скута си.

Можехме да чуем телевизора на горния етаж — вървеше някаква игра с въпроси.

Уили си влачеше краката.

Навън валеше, можехме да чуем и това.

Мег отхапа от коричката, след което дъвка сякаш цяла вечност, докато парченцето сигурно бе станало тънко като слюнка, преди да преглътне.

Рут въздъхна. Сякаш да гледа как Мег дъвче беше огромно изпитание за нея. Тя сложи ръце на кръста си и тъй като бе застанала с разкрачени крака, изглеждаше като Джордж Рийвс в първите сцени на „Супермен“.

— Хайде. Хапни си още.

Мег поклати глава.

— Прекалено е… Не мога. Устата ми е много пресъхнала. Може ли да почакам? Да го изям малко по-късно? Ще изпия чая.

— Няма да хабя храна, Мег. Храната е скъпа. Направих филийките за теб.

— Аз… знам. Само че…

— Какво искаш от мен? Да ги изхвърля?

— Не. Не може ли просто да ги оставиш тук? Ще ги изям след малко.

— Тогава ще са твърди. Трябва да ядеш сега. Докато са пресни. Ще привлекат буболечки. Хлебарки. Мравки. Няма да търпя буболечки в къщата си.

Това беше леко смешно, тъй като няколко мухи вече бръмчаха наоколо.

— Ще ги изям съвсем скоро, Рут. Обещавам.

Рут изглежда обмисляше въпроса. Промени стойката си, краката по-близо един до друг и скръсти ръце пред гърдите си.

— Мег, скъпа — започна, — искам да се опиташ да ги изядеш сега. Полезно е за теб.

— Знам, че е така. Но сега ми е трудно. Ще си изпия чая, става ли?

Тя вдигна чашата до устните си.

— Не се очаква да бъде лесно — отвърна Рут. — Никой не е казвал, че ще бъде лесно.

Тя се засмя.

— Ти си жена, Мег. Това е трудно — не е лесно.

Мег погледна към нея, кимна и продължи да отпива от чая.

Дони, Джафльо и аз седяхме по пижами на прага и наблюдавахме.

Аз самият започвах да огладнявам. Но нито Рут, нито Мег ни обръщаха внимание.

Рут наблюдаваше момичето и Мег не отделяше поглед от Рут и отпиваше, малки, внимателни глътки, защото чаят беше все още парещо горещ. Чувахме вятъра и дъжда отвън, дренажната помпа, която се включваше за известно време и спираше, а Мег все така отпиваше и Рут все така я гледаше.

След това Мег погледна надолу за момент, вдиша топлата ароматна пара от чая с явна наслада.

И Рут избухна.

Изби чашата от ръцете й. Тя се разби на парчета във варосаната тухлена стена. Чаят потече по нея, с цвят на урина.

— Изяж я! — заби пръст във филийката.

Беше се изплъзнала наполовина извън картонената чиния.

Мег вдигна ръце.

— Добре! Хубаво! Ще я изям! Ще я изям веднага! Може ли?

Рут се наведе към нея, така че носовете им почти се допираха и Мег не можеше да отхапе, дори и да искаше — не и без да забие филийката в лицето на Рут. Което нямаше да е добра идея. Защото тя беше направо бясна.

— Съсипа стената на Уили — изсъска Рут. — Мамка ти, счупи ми чашата. Мислиш ли, че са евтини? Че чаят е евтин?

— Съжалявам — Мег взе препечената филийка, но Рут бе все още близо до нея. — Ще ям. Става ли? Рут?

— И добре ще направиш, мамка му.

— Ще го направя.

— Съсипа стената на Уили.

— Съжалявам.

— Кой ще я изчисти? Кой ще изчисти стената?

— Аз. Съжалявам, Рут. Наистина.

— Да го духаш, сестро. Знаеш ли кой ще я изчисти?

Мег не отговори. Личеше си, че не знае какво да каже. Рут просто изглежда се вбесяваше все повече и повече и като че ли нищо не беше в състояние да я успокои.

— Знаеш ли?

— Н-не.

Рут се изправи и изрева:

— Сюююзън! Сююзън! Ела тука!

Мег се опита да се изправи. Рут я събори обратно.

И този път филийките наистина се изсипаха и паднаха на пода.

Мег се пресегна, за да ги вдигне и хвана тази, от която беше отхапала. Но кафявият пантоф на Рут се спусна върху другата.

— Забрави! — кресна. — Не искаш да ядеш, не ти трябва да ядеш.

Тя сграбчи картонената чиния. Останалата част от филийката полетя във въздуха.

— Мислиш, че трябва да ти готвя? Малка кучка. Малка неблагодарница!

Сюзън дойде, клатушкайки се по стълбите. Можеше да я чуеш много преди да я видиш.

— Сюзън, идвай тука!

— Да, госпожо Чандлър.

Направихме й място да мине. Докато вървеше покрай Джафльо, той се поклони и се изкикоти.

— Млъквай — скастри го Дони.

Но тя наистина изглеждаше изпълнена с твърде много достойнство за малко момиченце, беше облечена спретнато, вървеше изключително внимателно и имаше сериозен вид.

— Отивай до масата — заповяда Рут.

Детето направи каквото му бе казано.

— Обърни се.

Сюзън се обърна с лице към масата. Рут погледна към Мег, след това изниза колана си.

— Ето как чистим стената — продължи тя. — Чистим стената, като започваме на чисто.

Завъртя се към нас.

— Някой от вас, момчета, да дойде тук, да й вдигне роклята и да й свали гащите.

Това беше първото нещо, което ни каза онази сутрин.

Мег отново опита да се изправи, но Рут пак я събори грубо обратно.

— Ще установим правило — отсече. — Не ми се подчиняваш, правиш ми се на умна, отговаряш ми, каквото и да е от този род, госпожичке — и тя ще плаща. Тя ще яде пердаха. А ти ще гледаш. Ще опитаме така. И ако това не свърши работа, ще опитаме нещо друго.

Обърна се към Сюзън.

— Мислиш ли, че така е честно, Сузи? Ти да го отнасяш за пропадналата си сестра? За нещата, които тя прави?

Сюзън плачеше тихичко.

— Н-нееее — изстена.

— Естествено, че не. Никога не съм казвала, че е честно. Ралфи, ела тука и заголи малкия задник на това момиче. Останалите дръжте Мег, за в случай че стане толкова ядосана или тъпа, че да се опита да влезе в линията на огъня тук. Ако ви създава неприятности, плеснете я. И внимавайте къде я пипате. Сигурно има въшки или нещо друго такова. Един господ знае къде е била тая курва, преди да я приберем.

— Раци^[1]? — изуми се Джафльо. — Истински раци?

— Забрави — отвърна Рут. — Просто направи каквото ти казах. Имаш цял живот да учиш за курвите и срамните въшки.

 

 

И стана като миналия път, с изключение на това, че Мег беше там. С изключение на това, че причината беше ненормална.

Но по онова време ние вече бяхме свикнали.

Джафльо й свали гащите надолу през шините и този път дори не се наложи някой да я държи, докато Рут я удряше двайсет пъти, бързо, без прекъсване, докато тя пищеше и виеше, а задникът й ставаше все по-червен и по-червен в тази затворена малка стаичка, която Уили старши бе построил, за да издържи на атомна бомба. В началото Мег се опита да се бори, когато чу воя и плача, и звука на колана, който се спускаше, но Уили хвана едната й ръка, изви я зад гърба й и натисна Мег по лице върху дюшека, така че тя трябваше да прави всичко възможно само за да диша, камо ли да помага на някого. Сълзите течаха не само по лицето на Сюзън, но и по нейното и напояваха дюшека, докато Дони и аз стояхме, гледахме и слушахме в омачканите си пижами.

Когато свърши, Рут отстъпи и наниза колана си обратно, а Сюзън с мъка се наведе, шините й дрънчаха, вдигна гащите си и заглади рокличката си отгоре върху тях.

Уили пусна Мег и се дръпна.

Когато Сюзън се обърна към нас, Мег вдигна глава от дюшека и забелязах как уловиха погледите си. Видях нещо да преминава между тях. Нещо, което изглеждаше изненадващо ведро зад сълзите, тъжно и странно спокойно.

Това ме разстрои. Зачудих се дали все пак не са по-силни от всички нас.

И ми стана ясно, че нещата още веднъж ескалираха по някакъв начин.

След това погледът на Мег се премести върху Рут и видях причината.

Очите й бяха свирепи.

Рут също го забеляза и неволно отстъпи крачка назад. Собствените й очи се присвиха и прецениха стаята. Спряха се на ъгъла, където кирката, брадвата, лоста и лопатата стояха подпрени заедно като едно малко семейство на разрушението.

Тя се усмихна.

— Мисля, че Мег ни е ядосана, момчета.

Мег не каза нищо.

— Е, всички знаем, че с това нищо няма да постигне. Но нека все пак да изнесем тези неща там, за да не се изкушава излишно. Може би е достатъчно тъпа да се пробва. Така че ги вземете. И заключете вратата зад вас, като излизате.

После добави:

— Между другото, Меги, току-що пропусна обяда и вечерята. Желая ти прекрасен ден.

Рут се обърна и напусна стаята.

Гледахме я как излиза. Походката й бе малко нестабилна, помислих си, почти сякаш бе пила, макар да знаех, че не беше така. Джафльо попита Уили:

— Искаш ли пак да я вържем?

— Пробвай — предизвика го Мег.

Уили изгрухтя.

— Много готино, Мег — обади се той. — Прави се на яка. Можем да го направим, когато си поискаме и ти го знаеш. И Сюзън е тук. Не забравяй.

Мег се втренчи в него. Уили сви рамене.

— Може би по-късно, Джаф — каза той и отиде да прибере брадвата и лопатата.

Джафльо взе кирката и лоста и го последва.

После проведохме дискусия къде да сложим нещата сега, след като нямаше да стоят в убежището. Мазето понякога се наводняваше и имаше опасност да ръждясат. Джафльо искаше да ги окачи на подпорните греди на тавана. Дони предложи да ги заковем на стената. Уили каза: „Майната им, сложете ги до бойлера. Нека си ръждясват.“ Дони спечели и те отидоха до сушилнята да търсят чук и пирони в стария сандък от Втората световна война на Уили старши, който сега играеше ролята на кутия с инструменти.

Погледнах Мег. Трябваше да се насиля да го направя. Мисля, че очаквах омраза. Наполовина ужасен, наполовина изпълнен с надежда, че ще бъде там, защото поне тогава щях да знам какви бяха отношенията ми с нея и с останалите. Вече разбирах, че да играеш по средата щеше да е трудно. Но не видях никаква омраза. Очите й бяха спокойни. Някак безразлични.

— Можеш да избягаш — предложих й тихо. — Сигурно ще успея да ти помогна.

Тя се усмихна, но не беше красиво.

— И какво ще искаш в замяна, Дейвид? — попита ме. — Имаш ли идеи?

За момент прозвуча почти като курвата, която Рут твърдеше, че е.

— Не. Нищо не искам — казах.

Но ме беше хванала. Изчервих се.

— Наистина ли?

— Честно. Наистина. Нищо. Имам предвид, не знам къде можеш да отидеш, но поне ще се измъкнеш.

Мег кимна и погледна Сюзън. В този момент тонът й се промени напълно, съвсем реалистичен, изключително разумен и много възрастен отново.

— Аз бих могла — въздъхна. — Но тя не.

И внезапно Сюзън отново се разплака. Тя стоеше и гледаше Мег, след което докуцука до нея и я целуна по устните, по бузата и отново по устните.

— Ще направим нещо — изхлипа. — Мег? Ще направим нещо. Нали?

— Да — кимна Мег. — Добре.

И ме погледна.

Двете се прегърнаха и когато свършиха, Сюзън дойде при мен до вратата и ме хвана за ръка.

После заедно пак я заключихме вътре.