Джак Кетчъм
Съседката (22)

XXII

Патрулната кола спря пред къщата към осем на следващата вечер. Видях как господин Дженингс се качи по стълбите, почука и Рут го покани вътре. След това зачаках, наблюдавайки от прозореца на дневната. Нещо се обръщаше и обръщаше в стомаха ми.

Родителите ми бяха на рожден ден в „Рицарите на Колумб“, а гледачка ми беше Линда Котън — на осемнайсет, луничава и както си мислех — сладка, макар че не можеше да се сравнява с Мег. За седемдесет и пет цента на час нямаше как да й пука по-малко какво точно правех, стига да беше тихо и да не й пречех да гледа „Приключенията на Елъри Куин“ по телевизията.

Двамата с Линда имахме уговорка. Аз нямаше да кажа нищо за гаджето й Стив, което идваше понякога, и как двамата се натискаха на дивана по цяла нощ и можех да правя горе-долу каквото си искам, при условие че бях в леглото, преди родителите ми да се приберат. Тя знаеше, че и без това вече ставам твърде голям за бавачки.

Така че изчаках патрулната кола да се махне, след което отидох у Рут. Беше около девет без петнайсет.

Седяха във всекидневната и в трапезарията. Всички те. Беше тихо, никой не помръдваше и имах чувството, че е било така доста дълго време.

Всички гледаха Мег. Дори Сюзън.

Обзе ме много странно чувство.

По-късно, през шейсетте, щях да осъзная какво беше. Щях да отворя писмо от Донаборната комисия и да прочета, че статусът ми сега е сменен на 1A.

Беше чувство за ескалация.

Че залогът вече бе по-висок.

 

 

Стоях на прага. Рут беше тази, която ми обърна внимание.

— Здравей, Дейвид — каза тя тихо. — Седни. Присъедини се към нас.

След това въздъхна.

— Някой би ли ми донесъл една бира?

Уили се изправи, отиде в кухнята, взе една бира за Рут и една за себе си, отвори ги и й подаде едната. След което пак седна.

Рут запали цигара.

Гледах към Мег, която седеше на един сгъваем стол пред празното сиво око на телевизора. Изглеждаше уплашена, но решителна. Сетих се за Гари Купър, който излиза на тихата улица в края на „Точно по пладне“.

— Така — промърмори Рут. — Така.

Отпиваше от бирата, пушеше си цигарата.

Джафльо се въртеше на дивана.

За малко да се обърна и пак да си тръгна.

Тогава Дони се изправи в трапезарията. Отиде до Мег. Застана пред нея.

— Ти доведе ченге при майка — натърти той. — При моята майка.

Мег погледна нагоре към него. Лицето й леко се отпусна. Все пак това беше Дони. Колебливият Дони.

— Съжалявам — каза тя. — Трябваше да се уверя, че няма…

Ръката му се стрелна и я зашлеви през лицето.

— Млъквай! Млъквай, ти!

Ръката му остана пред лицето й, в готовност, трепереща.

Изглеждаше сякаш това беше всичко, което можеше да направи, за да не я удари отново, и то много по-силно този път.

Мег го гледаше слисано.

— Седни — тихо се обади Рут.

Дони сякаш не я чу.

— Седни!

Той се отдръпна. Завъртането му кръгом бе почти по военному. Закрачи обратно към трапезарията.

Отново настъпи тишина.

Най-сетне Рут се наведе напред.

— Искам да знам следното. Какво си мислеше, Меги? Какво ти минаваше през ума?

Мег не отговори.

Рут започна да кашля. С онази дълбока, суха нейна кашлица.

След това се овладя.

— Имам предвид, мислеше си, че той ще ви отведе или нещо подобно ли? Теб и Сюзън? Ще ви измъкне от тук? Мога да ти кажа, че няма да стане. Няма да те отведе никъде, момиченце. Защото не му пука. Ако му пукаше, вече да го е направил още при фойерверките, но не е, нали така? Така че какво остава? Какво си мислеше? Може би, че ще се уплаша от него?

Мег просто стоеше там, със скръстени ръце и онзи решителен поглед в очите.

Рут се усмихна и отпи от бирата си.

Тя също изглеждаше решителна по неин си начин.

— Проблемът е какво да правим сега? — продължи. — Няма нищо в този мъж или в който и да било друг, което да ме плаши, Меги. Ако не си била наясно с това преди, вече със сигурност се надявам да го знаеш. Но и не мога да те оставя да търчиш при ченгетата на всеки десет, двайсет минути. Така че въпросът е — сега какво? Бих те пратила някъде, ако имаше къде. Повярвай ми, че бих. Проклета да съм, ако ми трябва някаква малка курва, която да ми съсипва репутацията. И бог знае, че не ми плащат достатъчно, за да се мъча да те превъзпитавам. Мамка му, с парите, които получавам, е цяло чудо, че изобщо успявам да ви храня!

Рут въздъхна.

— Предполагам, че трябва да помисля — отсече.

След това се изправи и отиде в кухнята. Отвори хладилника.

— Отивай си в стаята. Сузи също. И стойте там.

Тя се пресегна за нова бира и се засмя.

— Преди Дони да е решил, че може да дойде и пак да те зашлеви.

Отвори кутийка „Будвайзер“.

Мег хвана сестра си за ръка и я поведе към спалнята.

— И ти, Дейвид — продължи Рут. — По-добре си отивай у дома. Съжалявам. Трябва да помисля сериозно.

— Няма проблем.

— Искаш ли кола или нещо за из път?

Усмихнах се. За из път. Живеех в съседната къща.

— Не, няма нужда.

— А да ти изкарам една бира?

В погледа й се бе появила пакостлива искра. Напрежението се стопи. Засмях се.

— Би било готино.

Подхвърли ми една. Хванах я.

— Благодаря — казах й.

— Не го споменавай — отвърна ми Рут и този път всички се разсмяхме, защото „не го споменавай“ си беше код помежду ни.

Винаги ни казваше това, когато ни позволяваше да правим нещо, което родителите ни не биха искали да правим и не правехме в собствените си домове. Не го споменавай.

— Няма — кимнах.

Прибрах кутийката под ризата си и излязох навън.

Когато се върнах вкъщи, Линда се бе свила пред телевизора и гледаше как Ед Бърнс си реши косата в отварящата сцена на „77 Сънсет Стрип“. Изглеждаше мрачна. Предположих, че Стив няма да идва тази вечер.

— Лека — пожелах й и си отидох в стаята.

Пиех от бирата и мислех за Мег. Чудех се дали не трябва да се опитам да й помогна някак. Чувствата ми бяха противоречиви. Все още бях привлечен от Мег и я харесвах, но Дони и Рут бяха много по-стари приятели. Чудех се дори дали изобщо й бе нужна помощ. Децата все пак ги пердашеха. Децата ги тормозеха. Чудех се накъде отиваха нещата.

„И сега какво?“ — попита Рут.

Гледах към рисунката на Мег на стената и започнах да се чудя и за нея.