Джак Кетчъм
Съседката (20)

XX

От нас до „Коузи Снакс“ се стигаше през гората, като прекосиш потока при Голямата скала и след това минеш покрай две стари къщи и един строеж. На следващия ден вървях точно от там с десертче „Тримата мускетари“, малко червени бонбони с корен от женско биле и дъвки „Дабъл Бабъл“ — за които, като се сетих за Мег, всъщност си бях платил — в хартиена торба, когато я чух да пищи.

Знаех, че е тя. Беше просто писък. Можеше да е на всеки. Но аз знаех.

Притихнах. Запромъквах се по брега.

Тя стоеше на Голямата скала. Уили и Джафльо трябва да са я изненадали там, докато е била с ръка във водата, защото ръкавът й бе навит нагоре, а ръката й беше покрита с капчици вода от потока и се виждаше дългият, морав белег, който приличаше на червей, пулсиращ по кожата й.

Замеряха я с консервените кутии от мазето и поне мерникът на Джафльо си го биваше.

Но тогава Уили се прицели в главата й.

По-трудна цел. Той винаги не улучваше.

Докато Джафльо не я уцели първо по голото коляно, а след това, когато се обърна, и в средата на гърба.

Мег се завъртя отново и ги видя как вдигат стъклените буркани от фъстъчено масло. Джафльо стреля.

Бурканът се разби пред нея и обсипа краката й със стъкло.

Щеше здраво да си изпати, ако я удареха с такъв буркан.

Нямаше къде да отиде, освен в потока. Не би могла да изкатери високия бряг при мен, поне не и навреме. Така че тя направи това, което можеше.

Влезе във водата.

Потокът течеше бързо този ден, а по дъното бяха разпръснати покрити с мъх камъни. Видях я как се подхлъзна и падна почти веднага, а един буркан се разби в близката до нея скала. Мег се изправи, задъхана и мокра до раменете, и се опита да бяга. Направи четири крачки и падна отново.

Уили и Джафльо виеха, смееха се толкова силно, че вече бяха забравили да хвърлят бурканите си.

Мег стана, този път успя да се задържи на крака и запляска надолу по течението.

Сви зад завоя, където имаше плътен гъсталак, който да я прикрива.

Край.

Чудно как никой не ме беше видял. И все още не ме виждаха. Чувствах се като призрак.

Наблюдавах ги как събират малкото си останали консерви и буркани. След това със смях тръгнаха надолу към тяхната къща. Чувах ги по целия път, гласовете им постепенно заглъхваха.

Задници, помислих си. Сега има стъкло навсякъде. Не можем да ходим из потока. Поне не и докато отново не стане пълноводен.

Внимателно прекосих по Скалата до другата страна.