Джак Кетчъм
Съседката (19)

XIX

Играта се разпадна около час след като беше започнала. По това време почти всички деца от квартала бяха дошли, не само Кени, Еди, Дениз и Лу Морино, но и Уили, Дони, Тони Морино и дори Глен Нот и Хари Грей, които се появиха, понеже Лу играеше. С по-големите деца ставаше хубава, бърза игра — поне докато Еди не удари от линията на трета база и не започна да тича.

Всички, освен Еди знаехме, че е фал. Но никой не смееше да му го каже. Той обикаляше базите, докато Кени не тръгна да гони топката. И тогава последва обичайният спор. Майната ти и майната ти, и не, твойта майна.

Единствената разлика беше, че този път Еди взе бухалката и тръгна към Лу Морино.

Лу бе по-голям и по-едър от Еди, но Еди имаше бухалка и това доведе до решението, че вместо да рискува счупен нос или сътресение, той запристъпя по полето заедно с Хари и Глен в една посока, докато Еди пристъпваше в другата.

Останалите започнахме да си подаваме топката.

Това правехме, когато Мег се върна.

Пусна няколко монети в ръката ми и аз ги прибрах в джоба си.

— Дължа ти осемдесет и пет цента — съобщи ми тя.

— Добре.

Забелязах, че косата й е леко мазна, сякаш не я бе мила днес. Въпреки това изглеждаше добре.

— Искаш ли да правим нещо? — попита ме.

— Какво?

Огледах се. Мисля, че ме беше страх какво ще чуят останалите.

— Не знам. Да отидем до потока?

Дони ми хвърли топката. Аз я метнах към Уили. Както обикновено, той се наведе към нея твърде бавно и не можа да я хване.

— Няма значение — каза Мег, — явно си твърде зает.

Беше раздразнена или обидена, или нещо такова. Обърна се да си тръгне.

— Не, изчакай малко.

Не можех да я питам дали й се играе. Мятахме силно, а тя нямаше ръкавица.

— Добре, няма проблем. Ще отидем до потока. Дай ми минутка.

Имаше само един начин да го направя галантно. Трябваше да питам и останалите.

— Ей, хора! Искате ли да отидем до потока? Да половим малко раци или нещо друго? Много е горещо тук.

Всъщност ходенето до потока не ми звучеше никак зле. Наистина беше топло.

— Разбира се, аз идвам — откликна Дони.

Уили повдигна рамене и кимна.

— И аз — включи се и Дениз.

Супер, помислих си. Дениз. Сега ни липсва само Джафльо.

— Ще отида да хапна — обади се Кени. — Може би ще дойда по-късно направо там.

— Добре.

Тони се поколеба, а след това реши, че и той е гладен. И останахме само ние петимата.

— Хайде да минем през нас — предложи Дони. — Да вземем буркани за раците и термос с кулейд^[1].

Влязохме през задната врата. Чуваше се пералнята в мазето.

— Дони? Ти ли си?

— Да, майко.

Той се обърна към Мег:

— Би ли взела кулейда? Аз ще сляза за буркани и ще видя какво иска.

Седнах с Уили и Дениз на кухненската маса. По нея имаше трохички от препечени филийки, които избърсах на земята. Имаше и пепелник, препълнен с фасове. Прегледах угарките, но не видях нито една, която да мога да си свия за по-късно.

Мег беше извадила термоса и внимателно наливаше лимонен кулейд в него от голямата кана на Рут, когато те се качиха по стълбите.

Дони носеше два буркана от фъстъчено масло и няколко консервени кутии. Рут бършеше ръце в избелялата си престилка. Тя ни се усмихна и после погледна към Мег в кухнята.

— Какво правиш? — попита.

— Само наливам малко кулейд.

Рут бръкна в джоба на престилката си, извади кутия „Тарейтън“ и си запали цигара.

— Мисля, че ти казах да не влизаш в кухнята.

— Дони искаше кулейд. Беше негова идея.

— Не ме интересува чия идея е било.

Тя издуха малко пушек и се разкашля. Беше лоша кашлица, идваше от дробовете и за момент не й позволяваше дори да говори.

— Само кулейд е — каза Мег. — Не ям.

Рут кимна.

— Въпросът е — продължи тя и пак си дръпна от цигарата, — въпросът е какво си отмъкнала, преди да вляза?

Мег свърши с наливането и остави каната.

— Нищо — въздъхна тя, — нищо не съм отмъкнала.

Рут отново кимна.

— Ела тук.

Мег просто стоеше.

— Казах, ела тук.

Тя се приближи.

— Отвори уста и ми дъхни.

— Какво?

До мен Дениз се разкиска.

— Не ми се прави на интересна. Отвори уста.

— Рут…

— Отвори.

— Не!

— Какво беше това? Какво каза?

— Нямаш право да…

— Имам всичкото право на света. Отваряй.

— Не!

— Казах отваряй, лъжкиньо.

— Не съм лъжкиня.

— Е, знам, че си курва, така че предполагам си и лъжкиня. Отваряй!

— Не.

— Отвори уста!

— Не!

— Казвам ти да го направиш.

— Няма.

— О, ще го направиш. Дори ако се наложи да накарам момчетата да ти я разчекнат насила, ще го направиш.

Уили изгрухтя от смях. Дони все още стоеше в коридора и държеше консервите и бурканите. Изглеждаше смутен.

— Отвори уста, курво.

Това накара Дениз пак да се изкиска.

Мег погледна Рут право в очите. Пое си дъх.

И за момент изведнъж успя да постигне смайващо достолепие, като на възрастен.

— Казах ти, Рут. Казах не.

Дори и Дениз млъкна.

Бяхме потресени.

Никога не бяхме виждали такова нещо.

Децата бяха безпомощни. Почти по дефиниция. От децата се очакваше да търпят унижението или да бягат от него. Ако протестираш, трябваше да е косвено. Бягаш в стаята и затръшваш вратата. Викаш и крещиш. Чоплиш си вечерята. Правиш сцени или нарочно чупиш разни неща „без да искаш“. Мръщиш се мълчаливо. Проваляш се в училище. И горе-долу това беше. Всички оръжия в арсенала. Но със сигурност не заставаш пред някой възрастен и не му казваш в лицето да ходи да се шиба с толкова много думи. Не можеш просто да стоиш там и спокойно да заявяваш „не“. Твърде си малък за такова нещо. И затова случващото се бе просто невероятно.

Рут се усмихна и загаси цигарата си в затрупания пепелник.

— Предполагам, че ще доведа Сюзън — рече тя. — Мисля, че е в стаята си.

И дойде нейният ред да се втренчи в Мег.

За момент двете се взираха една в друга като на престрелка.

След което хладнокръвието на Мег се срина.

— Не намесвай сестра ми! Остави я на мира!

Ръцете й бяха свити в юмруци, побелели по кокалчетата. Тогава разбрах, че тя знае за боя предишния ден. Зачудих се дали бе имало и други случаи, други побоища.

Но по някакъв начин се отпуснахме. Това беше по-нормално. По-близо до онова, с което бяхме свикнали.

Рут само повдигна рамене.

— Няма за какво да се палиш толкова, Меги. Просто искам да я попитам какво знае за твоите набези до хладилника между яденетата. Ако не направиш каквото те помолих, предполагам, че тя ще знае.

— Сюзън дори не беше с нас!

— Сигурна съм, че ви е чула, скъпа. Сигурна съм, че и съседите са ви чули. Пък и сестрите просто знаят, нали? Някак инстинктивно е.

Тя се обърна към спалнята.

— Сюзън?

Мег посегна и я хвана за ръката. И сякаш сега бе съвсем друго момиче — уплашено, беззащитно, отчаяно.

— Проклета да си!

Веднага се разбра, че това беше голяма грешка.

Рут се изви и я удари.

— Пипна ли ме? Пипна ли ме, по дяволите? Правиш ми се на смела? Тя я плесна отново, докато Мег отстъпваше и отново, когато се спъна в хладилника, загуби равновесие и падна на колене. Рут се наведе над нея и я хвана за челюстта, дърпайки я здраво.

— Сега си отвори проклетата уста, чуваш ли? Или ще ви наритам много здраво, и теб, и безценната ти сестричка! Чуваш ли ме? Уили? Дони?

Уили стана и отиде при нея. Дони изглеждаше объркан.

— Дръжте я.

Замръзнах. Всичко се случваше толкова бързо. Знаех, че Дениз седи до мен с изцъклени очи.

— Казах, дръжте я.

Уили стана от мястото си, хвана Мег за дясната ръка и вероятно защото Рут я нараняваше там, където я държеше за челюстта, тя не се възпротиви. Дони остави консервите и бурканите на масата и я хвана отляво. Две от консервените кутии се изтърколиха от масата и изтропаха на пода.

— Сега отваряй, уличнице.

И тогава Мег действително започна да се бори, опита се да се изправи на крака, като ги блъскаше и се въртеше, обаче я държаха здраво. Уили очевидно се забавляваше. Но Дони имаше мрачен вид. Рут я беше хванала с две ръце и се мъчеше да отвори челюстите й.

Мег я ухапа.

Рут извика и се препъна назад. Мег се сгърчи и успя да се изправи на крака. Уили изви ръката й зад гърба й и я дръпна нагоре. Тя извика и се преви на две. Изпаднала в паника, направи опит да се измъкне, като диво затръска лявата си ръка в опит да я извади от хватката на Дони и почти успя, той я държеше доста несигурно и Мег за малко да я измъкне.

Тогава Рут отново пристъпи напред.

За секунда тя просто стоеше там, изучаваше я, търсеше пролука, предполагам. След това сви ръка в юмрук и я удари в корема, точно както мъж би ударил друг мъж и почти толкова силно. Звукът беше сякаш някой удари баскетболна топка.

Мег падна, задъхваше се, бореше се да си поеме въздух.

Дони я пусна.

— Боже! — прошепна Дениз до мен.

Рут отстъпи.

— Искаш да се биеш ли? — попита тя. — Добре. Бий се.

Мег поклати глава.

— Не искаш да се биеш? Не?

Тя пак поклати глава.

Уили погледна майка си.

— Твърде жалко — каза тихо.

Той още държеше Мег за ръката. И сега започна да я извива. Момичето се преви.

— Уили е прав — кимна Рут. — Твърде жалко. Хайде, Мег, мила, бий се. Бий се с него.

Уили отново й изви ръката. Тя подскочи от болка, изпъшка и поклати глава за трети път.

— Е, предполагам, че няма да го направи — реши Рут. — Днес това момиче не прави нищо, което му казвам.

Тя разтърси ръката, която Мег беше ухапала, и я разгледа. Оттам, където седях, изглеждаше просто като червено петънце. Мег не бе пробила кожата или нещо друго.

— Пусни я — нареди Рут.

Той пусна ръката й. Мег се свлече напред. Плачеше.

Не исках да гледам. Отвърнах поглед.

Видях Сюзън, която стоеше в коридора, държеше се за стената, уплашена, гледаше иззад ъгъла. Очите й бяха приковани в сестра й.

— Трябва да тръгвам — казах с глас, който ми звучеше странно плътен.

— Ами потока? — попита Уили.

Звучеше разочаровано, задникът му със задник. Все едно нищо не се беше случило.

— По-късно — отвърнах. — Сега трябва да тръгвам.

Знаех, че Рут ме гледа.

Станах. Не исках да минавам покрай Мег по някаква причина. Вместо това минах покрай Сюзън, към предната врата. Тя като че ли не ме забеляза.

— Дейвид — обади се Рут; гласът й бе много спокоен.

— Да?

— Това е, което би нарекъл семеен конфликт — продължи тя. — Той си е само между нас. Видя каквото видя. Но то не е ничия друга работа, освен наша. Нали? Разбираш ли ме?

Поколебах се, след което кимнах.

— Добро момче — усмихна се тя. — Знаех си, че си такъв. Знаех си, че ще разбереш.

Излязох отвън. Беше горещ, задушен ден. Вътре температурата бе доста по-ниска.

Върнах се обратно в гората, като избягвах пътеката към потока. Навлязох в по-гъстата гора зад къщата на Морино.

Там беше по-хладно. Миришеше на бор и на земя.

Продължавах да виждам Мег, превита на две и плачеща. А след това я виждах да стои срещу Рут, да я гледа спокойно в очите и да произнася: „Казах ти, че казах не.“. По някаква причина тези спомени се редуваха със спомена за един спор, който водих с майка ми по-рано тази седмица. „Ти си точно като баща си“ — бе ми казала. Реагирах бурно. Изобщо не толкова добре, колкото Мег. Изпуснах си нервите. Беснях. Мразех я. Сега си спомнях това по някакъв съвсем безучастен начин, а после мислех за многото други неща, случили се днес.

Беше невероятна сутрин.

Но изглеждаше сякаш всичко отменяше всичко.

Вървях през гората.

Не чувствах нищо.