Катрин Тейлър
Решението (5)

4.

— Дейвид? — Гласът й отекна в дългия пуст коридор, след което Анна се ослуша напрегнато. Всъщност не очакваше да го завари тук, в края на краищата това крило в замъка почти не се използваше, а в стаите нямаше нищо, освен прах и мебели, покрити с чаршафи. Обаче просто не знаеше къде другаде да го потърси, затова се поколеба миг-два и още веднъж го повика малко по-силно.

— Тук съм.

Отговорът прозвуча тихо, но Анна с облекчение позна гласа на Дейвид. Явно беше в едно от помещенията в дъното на коридора. Тя забърза натам и действително го откри зад най-широко отворената врата.

Посрещна я с мимолетна усмивка, от която пулсът й се ускори.

— Какво правиш тук?

Изгаряща от любопитство, застана до Дейвид и впери поглед в картината, която той внимателно разучаваше. Веднага обаче разбра чий е портретът и уплашено си пое дъх.

— Приликата е поразителна, нали? — обади се Дейвид, който изтълкува погрешно уплахата й, и в гласа му се долови силно огорчение, което болезнено прободе Анна.

Вече беше чула за платното, но досега не го беше виждала. На него бе изобразен един от предците й и портретът всъщност беше не по-различен от десетките други портрети в Дарингам Хол. В момента обаче всички говореха за него, понеже лицето на въпросния Едуард Камдън, според месинговата табелка върху рамката — живял в средата на XIX век, фрапиращо приличаше на Бенедикт Стърлинг. Вярно, резултатът от генния тест вече беше налице, обаче тази картина доказваше още по-убедително, че той действително е Камдън.

За разлика от Дейвид, който с черната си коса и зелените очи изглеждаше съвсем различно от русите и синеоки мъже от рода Камдън. През всичките тези години никой не се беше запитал защо е така, ала сега разликата просто се набиваше на очи и по болезнен начин разкриваше, че Дейвид не е роден син на Ралф. Нито братовчед на Анна. Не им беше роднина, а плод на любовна нощ, която майка му бе прекарала с друг мъж преди женитбата си с Ралф — мъж, когото бе срещнала на някакво вечерно парти и чието име бе забравила. Което допълнително съсипваше Дейвид.

Анна присъства на разговора с Оливия и отлично помнеше отчаянието в очите му, болката, която бе видяла в тях. Оттогава Дейвид се затвори още повече в себе си, отдръпна се дори от нея, въпреки че открай време бяха много близки.

— И какво от това? В крайна сметка е важно само онова, което е тук — каза тя и усмихнато го потупа по гърдите. А в това отношение Бен Стърлинг не може да се мери с теб.

Дейвид й отвърна с усмивка, но Анна видя, че тя не стигна до очите му. Думите ми не го утешиха, рече си, и сърцето й се сви.

— Твоето място е тук, Дейвид. Заслужаваш го много повече от него — увери го тя, защото страшно искаше да го види сияещ както преди. Винаги й бе давал опора, беше най-добрият й приятел и закрилник. Мисълта, че може да го загуби, бе непоносима и Анна усети как сълзите нахлуха в очите й.

Щом Дейвид видя това, суровото изражение в очите му изчезна и той привлече Анна към себе си. Тя вдъхна познатия му мирис и се притисна към него. Можеше да остане вечно така, нуждаеше се от близостта му, ала той просто я целуна още веднъж леко по косите и я пусна, оттласна я енергично от себе си.

— Нещата са такива, каквито са, Анна — каза и гласът му прозвуча примирено. Сподавено. — Все някак ще се справя.

Тя не повярва на нито една негова дума, но тъй като очевидно не му беше до приказки, смени темата. Едно обаче беше ясно: висенето пред тази картина и взирането в нея не му действаше добре. Освен това и бездруго отдавна трябваше да е другаде.

— А какво ще кажеш за една вбесена баба? И с нея ли ще се справиш? Защото ако не си способен, по-добре да побързаме — рече и го улови за ръка.

Дейвид й позволи да го потегли към вратата и по коридора, но му личеше, че няма представа за какво говори Анна. Затова тя потупа ръчния си часовник.

— Вече е четири и двадесет. Баба ще издивее, ако не се появим скоро.

Въпросителното изражение на лицето му внезапно изчезна, защото явно се сети, че баба им винаги ги чакаше за чая в четири.

Лейди Илайза спазваше този ритуал, откакто Анна се помнеше, и оценяваше по достойнство случаите, когато присъстваха повече членове на семейството. Всъщност дори го очакваше от тях и тъй като никой в Дарингам Хол не желаеше да си навлече гнева й, старата дама кажи-речи никога не пиеше чай сама.

Анна и двете й сестри, както и Дейвид бяха отраснали с това задължение и толкова бяха свикнали с него, че когато си бяха вкъщи, се сещаха автоматично за него. Вчера обаче Дейвид не се появи, макар Анна да беше сигурна, че е имал достатъчно време. Ето и сега се спря и така принуди Анна, която още го държеше за ръка, да направи същото.

— Защо не идеш без мен, а?

Анна тръсна глава.

— Не става. Баба държи да те види. Специално ме изпрати да те потърся.

Той вдигна рамене.

— Просто й кажи, че не си ме намерила.

Погледна я умоляващо, обаче Анна се опасяваше, че ако го остави сам, той ще продължи да си блъска главата. Малко компания нямаше да му навреди, затова го дръпна напред.

— Да, ама те намерих. Знаеш, че не ме бива в лъжите. Баба веднага ще се усети.

— Анна…

— Дейвид, Бен няма да дойде — увери го, защото изведнъж й се стори, че се страхува от тази вероятност. И това май действително бе причината за нововъзникналата съпротива срещу следобедния ритуал на лейди Илайза, защото той се спря.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Одеве го видях да върви към конюшнята. А и баба така му се ежи, че надали гори от желание да си бъбри с нея.

Този аргумент, изглежда, убеди Дейвид, понеже изражението му се смекчи.

— Само че този път баба ще се изежи на мен, ако се върна без теб — додаде Анна. — А ти не искаш да ми го причиниш, нали?

Ъгълчетата на устата му трепнаха и на лицето му най-сетне изгря сияйната усмивка, която през последните дни толкова бе липсвала на Анна, че при вида й коленете й се подкосиха.

— Е, то се знае, че не — каза Дейвид и се приближи към Анна, още веднъж стисна ръката й и не я пусна, докато вървяха към Синия салон.